Хенри Джеймс
Примката на призрака (18)

17

Същата вечер не можах да стигна по-далеч от това да започна писмото. Времето се бе сменило и сега духаше силно; под лампата в моята стая, с притихналата до мен Флора, дълго стоях пред белия лист, заслушана в плющящия дъжд и вилнеещия вятър. Най-накрая взех свещта и излязох в коридора; прекосих го и за миг останах заслушана пред вратата на Майлс. Под влияние на натрапчивата идея, която не спираше нито за миг да ме преследва, търсех да доловя знак, че той не спи, и след малко чух точно такъв шум, но той далеч не се оказа онова, което очаквах. Гласът му иззвънтя.

— Ей, ти там, влизай!

Насред черния мрак, сякаш светкавица проряза взора ми.

Влязох със свещта в ръка и го заварих в леглото, съвсем буден и много спокоен.

— Е, какво си наумила да правиш? — попита ме с такава благосклонност и непринуденост, в която, помислих си, госпожа Гроус, ако присъстваше, напразно би търсила доказателства за „спречкването“ между нас.

Надвесих се над него заедно със свещта.

— Откъде разбра, че съм аз?

— Ами, защото те чух. Да не би да си въобразяваш, че стъпките ти са безшумни? Кънтят като на цяла кавалерия! — И той се изсмя закачливо.

— Значи, не беше заспал.

— Не съвсем. Лежа и мисля.

Нарочно оставих свещта си наблизо, а когато той протегна приятелски малката си ръка към мен, приседнах в крайчеца на леглото му.

— Какво е това — попитах, — за което мислиш?

— Какво друго би могло да бъде, скъпа моя, освен за теб?

— О, поласкана съм от това твое признание, но не държа да го чуя! Бих предпочела да спиш, вместо да мислиш.

— Ами освен това си мисля и за онова странно нещо между нас.

Изведнъж усетих колко хладна бе твърдата му ръка.

— Какво странно, нещо, Майлс?

— Ами начинът, по който се мъчиш да ме образоваш. И всичко останало!

Затаих дъх, но дори под пламъка на моята мъждукаща свещ беше достатъчно светло, за да видя как ми се усмихна от леглото си.

— Какво искаш да кажеш с „всичко останало“?

— О, ти знаеш, много добре знаеш.

Известно време не успях да реагирам, макар и да чувствах, докато стисках ръката му, а очите ни бяха впити един в друг, че моето мълчание не е нищо друго, освен знак, че признавам обвинението му, и в този момент усетих как в целия реален свят няма нищо по-невероятно от връзката помежду ни.

— Ти, разбира се, ще се върнеш в училище — казах, — ако това толкова те тревожи. Но не в старото си училище. Трябва да намерим друго, по-добро. Откъде да знам, че този въпрос те е вълнувал толкова много, след като никога не си го споделял с мен, никога не сме говорили за това?

Откритото му, покрито с гладка белота лице и заслушаното му изражение ме накараха за миг да го оприлича на трогателно тъжен и изпълнен с копнеж пациент от някоя детска болница; щом това сравнение изплува пред погледа ми, си помислих, че какво ли не бих дала, само и само да бъда негова болногледачка или милосърдна сестра и да мога да му помогна да се излекува. Но и без да съм такава, може би пак бих могла да му помогна!

— Знаеш ли, че никога не си ми разказвал за твоето училище, имам предвид старото ти училище; никога дори не си го споменавал пред мен?

Престори се на учуден и на лицето му отново се появи онази негова прелестна усмивка. Но се виждаше, че го прави, за да печели време; изчакваше, надявайки се да му хрумне нещо.

— Така ли?

Не заради себе си исках да му помогна.

Нещо в гласа и в изражението на лицето му прониза сърцето ми и то се сви от болка, която никога преди това не бях изпитвала; така неизразимо трогателна беше гледката на това малко момче, което си блъскаше ума и подлагаше на невероятно изпитание своите възможности, за да се преструва, въпреки потискащата го магия, на невинен и естествен.

— Не, никога — от деня, в който се върна. Никога не си ми разказвал за твоите учители, за приятелите ти там, не си споменавал за нито една случка в училището. Никога, скъпи Майлс, нито веднъж не си ми намеквал дори за нещо, което може да се е случило там. При това положение не е трудно да си представиш в каква неизвестност съм се намирала! До тази сутрин, когато направи това неочаквано признание, ти никога, от първия час, в който те видях, нито думичка не си изричал за предишния си живот. Сякаш напълно приемаше настоящето.

Странно как моето непоклатимо вътрешно убеждение за тайното му преждевременно съзряване (или как другояче да назова отровното влияние, което не смеех дори да изрека на глас) го бе накарало, въпреки скритите му тревоги, да добие общителност, типична за по-възрастен човек, и да изглежда равен на мен в интелектуално отношение.

— Смятах, че държиш всичко да си остане постарому.

Стори ми се, че леко поруменя. Във всеки случай, подобно на възстановяващ се болен, уморено и някак печално поклати глава върху възглавницата.

— Не, никак дори. Искам да се махна.

— Отегчен си от Блай Хаус?

— О, не, харесвам Блай Хаус.

— Тогава какво?…

— О, ти знаеш какво иска едно момче.

Усещах, че не знам, или поне не толкова, колкото самия Майлс, затова потърсих временно спасение във въпроса.

— Искаш да заминеш при чичо си, така ли?

При тези думи той се размърда в леглото и побърза да се обади с онзи негов прелестно ироничен глас.

— О, няма да се измъкнеш по този начин!

Умълчах се и този път май не друг, а самата аз поруменях.

— Скъпо момче, аз не искам да се измъквам.

— И да искаше, нямаше да успееш. Нямаше, нямаше! — Лежеше и ме гледаше ококорен. — Чичо ми трябва да дойде тук и ти да уредиш всички въпроси лично с него.

— Ако двамата седнем да говорим — побързах да му отвърна, — можеш да бъдеш сигурен, че ще се стигне до твоето преместване.

— Не разбираш ли, че точно това е целта, която преследвам? Ти ще трябва да му обясниш как така изтърва нещата от контрол, ще трябва доста неща да си признаеш!

Възбудата, с която взе да нарежда, като че в един миг ми помогна да се изправя по-твърдо срещу него.

— А какви неща имаш ти, Майлс, да му признаеш? Защото той непременно ще те попита за тях!

Замисли се.

— Сигурно. Но за какви неща намекваш?

— Онези, за които никога не си ми казвал. За да вземе решение как да постъпи, той ще иска да знае. Не може да те върне обратно…

— О, не, не искам да се връщам там! — прекъсна ме той. — Искам да отида другаде.

Изрече го със смайващо спокойствие и съвсем чистосърдечно; без съмнение именно този тон събуди у мен мъчителната представа за онова огромно огорчение и необикновена трагедия, които щеше да изживее това дете, ако му се наложеше отново да се появи в края на трите месеца в старото си училище и със същата ненужна храброст, дори с помощта на перчене и фукане, да преглъща нови и нови унижения. Това не бих могла да понеса и самата мисъл ме съкруши и обърка. Обзета от нежност и състрадание, се хвърлих към него и го прегърнах.

— Скъпи ми Майлс, скъпо мое дете!

Лицето ми бе до неговото и той ме остави да го целуна, прие го със снизходителна закачливост.

— Добре, добре, стара лелко.

— Има ли нещо, каквото и да е, което искаш да ми кажеш, Майлс?

Той се отдръпна, обърна се с лице към стената, вдигна ръка и се загледа в нея, както сме виждали да гледат болни деца.

— Вече ти казах, казах ти го тази сутрин.

О, колко мъчно ми беше за него!

— Че просто не искаш да те безпокоя, това ли?

Той пак се обърна към мен, сякаш да потвърди, че съм го разбрала правилно, после добави с тих глас:

— Да ме оставиш на мира.

Изрече думите е особено достойнство, което ме накара наистина да го освободя от присъствието си, ала, след като се надигнах бавно и неохотно, останах малко да се помотая край него. Бог ми е свидетел, че никога не съм искала да го тормозя, но нещо ми подсказваше, че обърна ли му гръб сега, би било равносилно на това да го изоставя, или казано по-ясно, направо да го изгубя.

— Току-що започнах едно писмо до чичо ти — промълвих.

— Ами тогава върви да си го довършиш!

Изчаках още миг.

— Какво се е случило преди?

Той отново ме зяпна опулено.

— Преди какво?

— Преди да се върнеш. И още по-преди — преди да заминеш.

Умълча се за малко, но не свали ококорените си очи от мен.

— Какво да се е случило?

И това ме накара, самият звук на думите, в които, поне така ми се стори, за пръв път долових плахи проблясъци от пробуденото му съзнание, да падна на колене до леглото му и пак да се опитам да го притегля на моя страна.

— Скъпи ми Майлс, съкровище мое, само ако знаеше колко много искам да ти помогна! Само това искам и нищо друго. По-скоро ще умра, отколкото да те нараня, по-скоро ще умра, отколкото да дам и един косъм да падне от главата ти. Скъпо мое дете… — О, и тогава реших да го изрека с риска да отида твърде далеч. — Искам само да ми помогнеш да те спася!

Но още в следващия миг разбрах, че наистина съм отишла твърде далеч. Отговор на молбата ми се получи мигновено, ала той дойде най-неочаквано под формата на силен вятър и хлад, порив от мразовит въздух нахлу в стаята и я разлюля така мощно, сякаш вихрушка бе разтворила прозореца и сега бушуваше вътре. Момчето нададе див, оглушителен писък, който потъна в развилнялата се стихия, ала в който долових и нотка на ликуване или ужас — кое от двете, не мога да кажа, макар да бях съвсем близо до него. Отново скочих на крака и усетих как мракът ме поглъща отвред. И двамата останахме като вцепенени, огледах се и видях, че дръпнатите завеси стояха непокътнати, а прозорците — плътно затворени.

— Защо угасна свещта? — извиках уплашено.

— Аз я духнах, скъпа — отвърна Майлс.