Хенри Джеймс
Примката на призрака (4)

3

Това, че така набързо ми обърна гръб, за щастие, не беше някакъв груб отказ, който можеше да попречи на взаимното ни и непрекъснато растящо уважение една към друга. Отново се срещнахме, този път на фона на моето приятно удивление, след като бях довела Майлс у дома, и тогава сякаш се сближихме повече, защото в обзелото ме вълнение бях готова не само да заявя, но и яростно да отстоявам твърдението си, че такова дете, тъй като вече го познавах, не заслужава да бъде изгонвано отникъде. Пристигнах на мястото с малко закъснение и веднага усетих, защото той вече стоеше пред входа на странноприемницата, пред която кочияшът го бе свалил, онова познато ми — както външно, така и вътрешно — лъчисто сияние на младостта, онзи благотворен полъх на детска чистота, който още от първия миг бях почувствала и у малката му сестра. Беше невероятно красив и госпожа Гроус излезе права, като каза, че самото му присъствие заличава всякакви други чувства и човек може да изпитва към него единствено нежна страст. Онова, което още тогава ме накара мигом да го приема в сърцето си, бе нещо божествено, което никога преди това не бях откривала до такава степен у друго дете — неописуемото му изражение, което сякаш казваше, че в този свят не познава нищо друго освен обич. Стори ми се невъзможно да имаш лоша слава и същевременно да излъчваш такава миловидна невинност и през цялото време, докато пътувахме към Блай, не успях да преодолея недоумението си — защото, поне до този момент, не ставаше дума за възмущение — от смисъла на онова ужасно писмо, което сега стоеше заключено в едно чекмедже горе в стаята ми. Още при първата възможност, която ми се откри да разменя няколко думи на четири очи с госпожа Гроус, направо й заявих, че намирам писмото за нелепо.

Тя веднага ме разбра.

— Говориш за несправедливите обвинения, нали…?

— Не мога да повярвам и за миг. Но, скъпа моя, погледни го само!

Тя се усмихна на претенциите ми за откривателство на неговото обаяние.

— Уверявам те, госпожице, аз само това правя! Какво ще кажеш сега? — побърза да добави.

— В отговор на писмото ли? — Вече бях решила. — Нищо.

— А на неговия чичо?

— Нищо — отвърнах още по-твърдо.

— А на самото момче?

— Нищо — казах вече с усмивка.

Тя избърса уста с престилката си.

— Тогава съм с теб. Двете ще се справим.

— Ще се справим! — възторжено повторих като ехо и стиснах ръката й, сякаш двете положихме клетва.

Тя задържа дланта ми за миг, след това разсеяно размаха престилката си с другата, още свободна ръка.

— Госпожице, ще ми разрешиш ли една волност…?

— Да ме целунеш ли? Не!

Взех в обятията си доброто създание и след като се прегърнахме като сестри, се почувствах още по-силна и непреклонна.

Това бе положението за момента: време, което течеше така съдържателно и съвършено, че сега, когато трябва да го опиша, си спомням за изкуството, което би ми помогнало да го накъсам на отделни и малко по-отчетливи епизоди. Онова обаче, към което мислено се връщам с най-голямо изумление, е положението, което бях приела безропотно. Заедно с приятелката ми се бяхме заели да доведем всичко докрай сам-самички и аз очевидно съм била под влиянието на някаква магия, която единствено можеше да ме окрили в дългите и трудни усилия на това дело. Чувствах се като на гребена на вълна — голямата вълна на заслепението и състраданието. В невежеството си, в объркването си, а може би и в самонадеяността си реших, че ще ми бъде лесно да се справя с момче, чиито познания за света бяха все още в зародиш. Сега дори не мога да си спомня точно какво обяснение измислих за края на ваканцията и възобновяването на учебните занимания. Разбира се, уроци, които аз да му давам — през онова прелестно лято всички бяхме единодушни, че това е решението, ала сега виждам, че в продължение на седмици уроците сякаш бяха предназначени за мен. Защото научих нещо — отначало съвсем категорично, — което винаги бе стояло встрани от моя дребен, захлупен живот; научих да се забавлявам и да бъда забавна, както и да не мисля за бъдещето. В известен смисъл тогава за пръв път усетих въздуха, широтата, свободата, музиката на лятото и мистерията на природата. После дойдоха и моите размисли, приятно ми бе да потъвам в тях. Но те се оказаха капан — не предумишлен, но премного дълбок — за моето въображение, за моята чувствителност, а може би и за моята суета, тоест за всичко онова у мен, което бе лесно възбудимо. Най-добрият начин, по който бих могла да опиша това свое състояние, е, като кажа, че бдителността ми бе приспана. Децата не ми създаваха почти никакви грижи, толкова кротки и мили бяха и двете. Дори често се замислях — но и тогава някак смътно и несвързано — как ли неясното бъдеще (бъдещето е винаги неясно!) ще се отнесе с тях и дали няма да ги нарани. Две деца, искрящи от цветущо здраве и безоблачно щастие; но все пак чувствах, че сякаш са ми поверени малки благородници, принцове със синя кръв, които, за да може всичко да е наред, трябва да стоят затворени и защитени, ето защо единственото бъдеще, което виждах за тях, беше време, изпълнено с романтика, едно наистина царствено продължение на парка и градината, в които пребивавахме тук заедно. И нищо чудно, разбира се, че онова, което ни сполетя тъй внезапно, придаде на предишните ни дни обаянието на безвремие, онова затишие, в което нещо се мъти или спотайва. Промяната ни връхлетя като внезапен скок на звяр.

През първите седмици дните се точеха в протяжна сладост; в най-добрите от тях получавах и онова, което наричах „собствен час“ — часа, когато за моите ученици времето за чай и времето за лягане бяха дошли и си отишли и преди окончателно да приключа с дневните си задължения, оставах за малко сама. Колкото и да обичах моите повереници, този час от деня обичах повече; обичах го най-много, когато светлината започваше да гасне — или пък, бих казала, когато, преди да си отиде, денят се помайваше нехайно и откъм старите дървета долитаха последните обаждания на птиците горе в поруменялото небе, — и тогава тръгвах да се поразходя наоколо и да се порадвам с нещо като собственическо чувство, което едновременно ме забавляваше и ласкаеше, на красотата и достолепието на имението. В тези мигове на наслада се чувствах спокойна и удовлетворена; без съмнение именно тогава си позволявах да мисля, че с благоразумието си, с добрата си лична преценка и общо взето, коректното си държане съм доставила удоволствие — ако такова нещо въобще е възможно! — на онази личност, под чийто настоятелен натиск се бях озовала тук. Защото онова, което вършех, бе същото, което той искрено се надяваше, че ще свърша, и за което направо ме бе помолил, и това, че в края на краищата успявах да се справя, ми доставяше много по-голямо задоволство, отколкото бях очаквала. Накратко казано, взех да си въобразявам, че съм забележителна млада жена, и се успокоявах с вярата, че това обстоятелство ще получи някак по-публично признание. Да, налагаше се да бъда забележителна, защото само така можех да се изправя срещу необикновените неща, които много скоро се разшаваха и започнаха да дават признак на живот.

Случи се ненадейно през един следобед по средата на моя любим час: бях сложила децата да спят и излязох да се поразходя. Една от мислите, които ме занимаваха, ни най-малко не се срамувам да я спомена, и неизменно ме придружаваха по време на тези обиколки, бе, че би било чудесно и също като във вълшебна приказка най-неочаквано да срещна някого. Мъж, който би се появил внезапно зад завоя на пътеката, който ще се изправи пред мен, ще се усмихне и ще ми кимне одобрително. Това щеше да ми е предостатъчно — исках само той да знае, а единственият начин да съм сигурна, че той знае, бе да го видя, да видя сияйната светлина в красивото му лице. И точно това се случи — искам да кажа, яви ми се лице, — когато при първия подобен случай в края на дългия юнски ден се заковах на място, излизайки от една малка горичка, и пред мен се откри гледка към къщата. Онова, което ме сепна — с уплах далеч по-голям, отколкото видяното предполагаше, — бе усещането, че в един миг моето въображение се бе материализирало. Той наистина стоеше там! — високо, отвъд ливадата, отгоре върху същата онази кула, на която още през първата сутрин от пребиваването ми тук малката Флора ме бе завела да ми я покаже. Кулите всъщност бяха две — квадратни, някак нелепо стърчащи назъбени постройки, — които по нещо се различаваха, въпреки че на пръв поглед изглеждаха съвършено еднакви, и затова ги наричаха старата и новата. Извисяваха се в двата противоположни края на къщата и приличаха на архитектурно недоразумение — впечатление, което бе отчасти смекчено от факта, че не бяха напълно различни, нито пък прекалено високи и водеха своето начало от времето на пищно натруфената древност, или по-точно от романтичния Ренесанс, което само по себе си означаваше достолепно минало. Често им се възхищавах, дори си фантазирах разни свързани с тях истории, защото, макар и само до известна степен, ние всички имахме какво да научим от величието на бойните им кули, особено когато зловещо се мержелееха в мрака; ала на тази там височина силуетът, който толкова често извиквах в мислите си, не изглеждаше никак на място.

Спомням си, че предизвика у мен — този силует в кристалния въздух на спускащия се сумрак, две шумни издихания, които с точност отбелязаха шока от първото и после от второто ми изумление. Второто бе израз на силното ми разочарование от направената грешка във връзка е първото: мъжът, който ме гледаше в упор, не бе онзи, за когото прибързано го бях взела. И поради това озадачение зрението ми сякаш се замъгли и ето че след всички тези години не разполагам с по-ясно описание. За всяка добре възпитана млада жена гледката на непознат мъж в уединено място с основание представлява причина за всякакви опасения, а мъжът, който стоеше с лице към мен — трябваха ми още секунда-две, за да се уверя в това, — приличаше на всеки друг, но не и на онзи, който носех в мислите си. Не го бях виждала на Харли Стрийт, не го бях виждала никъде. Още повече че цялото място някак много странно и в същия миг, сякаш единствено поради факта на неговото появяване, заглъхна и се обезлюди. Поне на мен така ми се стори и сега, когато го заявявам с такава увереност, с каквато никога преди това не съм го правила, цялото усещане на момента се връща у мен с болезнена отчетливост. Сякаш, докато го обгръщах с поглед — а аз точно това направих, — всичко останало от заобикалящия ме пейзаж бе покосено от смърт, превърнато в мъртвило. И сега, докато пиша, още чувам осезателното затишие, което погълна всички звуци на вечерта. Полските врани спряха да грачат в златистото небе и моят любим час за миг изгуби всичките си обичайни шумове. Но друга промяна в природата не настъпи, ако това странно усещане, разбира се, беше промяна. Златистите оттенъци продължаваха да обагрят небето, кристалната бистрота все още трептеше във въздуха, а силуетът на мъжа, който ме гледаше откъм бойниците, беше изрязан като картина в рамка. С трепет в душата взех бързо да прехвърлям наум хората, които познавах, с надеждата, че той ще се окаже един от тях, ала това не стана. Макар и от разстояние, достатъчно дълго останахме втренчени един в друг, за да мога трескаво да се питам и питам кой е този човек и да усетя, в резултат на собствената ми неспособност да го разпозная, магията на знамението, което в следващите няколко мига се изостри до непоносимост.

Доколкото знам, големият въпрос, или поне един от тях във връзка с тези неща, е въпросът за тяхната продължителност. В моя случай, мислете си каквото искате, но тази странност продължи, докато мислено прехвърлях десетината възможности, нито една от които не ми помогна, и докато виждах пред себе си мъжа, който може и да е бил в къщата — кой знае кога? — но мъж, когото не познавах. Продължи, докато се мъчех да обуздая с помощта на разума си факта, че моята служба тук изисква да няма такива пропуски и непознати мъже. Продължи, докато навестилият ме гост — спомням си, че у него се долавяха някаква странна освободеност и свойско поведение, което си пролича дори от това, че не носеше шапка — ме съзерцаваше от мястото си там горе със същия въпросителен и изпитателен поглед, отправен към мен през припадащия здрач, който предизвикваше и у мен неговото присъствие. Бяхме твърде далеч един от друг, за да се провикнем, но в един момент, ако бяхме по-близо, сигурно нещо щеше да ни предизвика да нарушим тишината и това би бил най-естественият резултат от дългото ни взаимно вторачване. Той стоеше в един от ъглите на кулата, онзи, който бе по-отдалечен от къщата — с изправена стойка, положил и двете си ръце върху парапета. И досега го виждам, както виждам буквите, които изписвам върху тази страница; след това, подир миг, сякаш за да обогати зрелището, той бавно промени мястото си — отиде, без нито за миг да сваля очи от мен, до срещуположния ъгъл на платформата. Да, по време на този кратък преход усещах остро погледа му върху себе си и досега виждам как прокара ръка, докато се придвижваше, по назъбения парапет. Спря в другия край, но само за малко, и дори когато тръгна обратно, продължи да се взира в мен. Обърна се и изчезна, това бе всичко.