Хенри Джеймс
Примката на призрака (8)

7

След това се постарах колкото е възможно по-скоро да се добера до госпожа Гроус, но за онова, което преживях междувременно, не мога да дам разумно обяснение. И досега чувам собствения си плач, когато буквално се хвърлих в обятията й.

— Те знаят — това е чудовищно: те знаят, те знаят!

— Какви ги плямпаш, за бога?…

Докато ме притискаше към себе си, усетих, че не ми вярва.

— Как какви, всичко, което ние знаем — и бог знае какво още! — После, след като ме пусна, успях да й обясня, успях дори на себе си да обясня — за пръв път свързано и в някаква смислена последователност. — Преди два часа в градината — с мъка произнесох думите — Флора също видя!

Госпожа Гроус прие вестта, сякаш получи кроше в корема.

— Тя ли ти каза? — попита задъхано.

— Нито думичка и това е най-ужасното. Премълча го! Дете на осем години, това ангелско дете!

Бях толкова слисана, че не можех да говоря от вълнение.

Госпожа Гроус, разбира се, ме гледаше с все по-зяпнала уста.

— Тогава откъде разбра?

— Нали бях там, видях го с очите си: съвсем ясно видях, че тя схвана какво става.

— Схвана неговото присъствие, така ли?

— Не — нейното. — Още докато изричах думите, си дадох сметка, че това са чудовищни неща, защото видях отражението им в лицето на приятелката ми, чиито черти бавно се разместиха. — Този път беше друга личност, но без никакво съмнение също толкова страшна и сатанинска: фигура на жена, облечена в черно, бледа и страховита — със същото онова излъчване и същото онова изражение на лицето! Стоеше от другата страна на езерото. Бях там с детето — пълна тишина, насред която тя най-ненадейно се появи.

— Как така се появи? Откъде?

— Откъдето се появяват! Просто изникна и застана неподвижно — ей така.

— Приближи ли се?

— О, ако се съди по въздействието и тръпките, които ме побиха — колкото от теб до мен!

Приятелката ми инстинктивно отстъпи крачка назад.

— И никога не си я виждала преди това?

— Аз — не, но детето я знаеше. Ти също трябва да я знаеш. — Реших да й кажа какво мисля. — Вероятно моята предшественичка — онази, дето е умряла.

— Госпожица Джесъл ли?

— Да, госпожица Джесъл. Ти май не ми вярваш?

Тя взе объркано да се оглежда наляво-надясно.

— Защо си толкова сигурна?

В изнервеното състояние, в което се намирах, един въпрос ми стигаше, за да избухна.

— Тогава попитай Флора — тя е сигурна! — Но още преди да свърша, съжалих за казаното. — Не, за бога, недей! Тя няма да ти каже, ще излъже!

Госпожа Гроус, изглежда, не беше толкова стъписана, след като можа съвсем механично да възрази.

— Как можеш да говориш така?

— Защото съм наясно. Флора не иска аз да знам.

— Значи, иска да те пощади.

— Не, не — тук има нещо друго, нещо много по-дълбоко! Колкото повече мисля, толкова по-ясно схващам, и колкото по-ясно схващам, толкова повече се страхувам. Нямам понятие обаче докъде стига онова, което не схващам, и доколко то ще има тепърва да ме ужасява!

Госпожа Гроус се опита да разсъждава заедно с мен.

— Искаш да кажеш, че се боиш да я видиш отново, така ли?

— О, не! Това не е нищо! — После й поясних. — Боя се, че може да не я видя отново.

Приятелката ми съвсем пребледня.

— Виж, нищо не разбирам.

— Защото нищо чудно именно детето да продължи връзката с нея, и малката със сигурност ще го направи, и то когато дори не подозирам за това.

Само при мисълта за подобна възможност госпожа Гроус едва не припадна, но бързо успя отново да се съвземе, като че под влиянието на разума, който очевидно й подсказа, че отстъпим ли и на милиметър, все едно да вдигнем ръце.

— Божке, трябва да си отваряме очите на четири! Ако, разбира се, малката няма нищо против… — опита да се пошегува мрачно тя. — Нищо чудно да й допадат такива неща!

— Да й допадат такива неща, на малкото ангелче!

— Нима точно това не е доказателство за божествената й невинност? — храбро попита приятелката ми.

За миг като че думите й ме ободриха.

— О, трябва да я дебнем, не бива да се отказваме. Защото, ако не е доказателство за онова, което аз казвам, тогава е доказателство… бог знае за какво! Ала едно е сигурно — тази жена е живият ужас.

При тези думи госпожа Гроус забоде очи в земята, после, чак след като ги вдигна, продължи:

— Откъде знаеш? — попита.

— Значи, признаваш, че е такава? — извиках.

— Кажи ми откъде знаеш — спокойно повтори приятелката ми.

— Откъде ли? Нали я видях със собствените си очи! Личеше си от начина, по който гледаше.

— Искаш да кажеш към теб, изгледа те злобно, така ли?

— Боже господи, не! Това бих го издържала. Тя нито за миг не ме удостои с поглед. Беше се вторачила в детето.

— Вторачила ли?

Госпожа Гроус очевидно се помъчи да си представи гледката.

— О, да. С тези нейни ужасяващи очи!

И госпожа Гроус се загледа в моите, сякаш те можеха да наподобяват нещо толкова страшно.

— Искаш да кажеш, че гледаха с омраза?

— Бог да ни е на помощ, не, разбира се! Нещо много по-лошо.

— По-лошо от омраза?

Тя наистина съвсем се обърка.

— С умисъл и неописуема решителност. Сякаш преследваше една-единствена цел.

Тя отново пребледня.

— Цел ли?

— Да я спипа. — Госпожа Гроус, с очи, които все още не сваляше от моите, потрепери и отиде до прозореца; докато стоеше там, загледана навън, успях да довърша изречението си. — И Флора знае това.

След малко тя се обърна с лице към мен.

— Облечена в черно, така ли каза?

— В траур — изглеждаше някак бедна и дрипава. Но иначе, да — изключително красива. — В този миг най-накрая си дадох сметка до какво състояние — макар неусетно, но насилствено — бях успяла да докарам моята душеприказчица, защото и с просто око се видя, как тя взе мислено да претегля думите ми. — Хубава, да — при това много. — Продължих да говоря, само и само тя да не се разколебае. — Чудно красива. Но покварена.

Бавно излезе от своята умисленост.

— Госпожица Джесъл… покварена. — Тя отново сграбчи ръката ми, взе я в двете си длани, стисна я до болка, сякаш да ми вдъхне сила срещу паниката, в която очакваше да изпадна при следващите й думи. — И двамата бяха покварени — изрече най-сетне.

Значи, пак се случи двете заедно да се изправим срещу неизвестността; видях го с пределна яснота и бях благодарна.

— Оценявам — започнах — твоята преданост и благоприличие, които са те накарали да мълчиш досега, но без съмнение е настъпил моментът, когато трябва да ми разкажеш всичко. — Тя като че отново се замисли, умълча се, а аз — като видях това, продължих: — Трябва да го чуя още сега. От какво умря тя? Казвай, между тях двамата е имало нещо.

— Не нещо, а всичко.

— Въпреки разликата между тях?…

— О, и в ранга, и в положението им — потвърди с печален глас. — Тя беше дама.

Пак взех да премислям и образът й изплува в съзнанието ми.

— Да, наистина приличаше на дама.

— А той стоеше толкова ниско под нея — допълни госпожа Гроус.

Не исках да я притискам прекалено грубо, защото тя добре съзнаваше уязвимото си положение на най-обикновена прислужница, но в същото време нищо не можеше да я накара да приеме благосклонно унижението на моята предшественичка. Имаше начин да се справя с това и не се поколебах да го използвам, още повече че пред очите си още виждах — като доказателство — „доверения“ човек, вече покойник, на нашия общ работодател — хитър, хубав, нахален, самоуверен, разглезен, извратен и покварен. Изтъкан от низост и безчестие.

Госпожа Гроус май се замисли дали си струва да описва въпросния случай с оттенъци и недомлъвки.

— Никога не съм виждала човек като него. Правеше каквото си поиска.

— С нея ли?

— С всички.

И госпожица Джесъл като че отново изплува пред погледа на моята приятелка. Поне за миг усетих как я вижда пред взора си така ясно, както я бях видяла и аз край езерото; затова се обадих още по-решително:

— Сигурно не е било против волята й!

Лицето на госпожа Гроус издаваше, че съм права, но в същото време побърза да се обади:

— Клетата, плати си за всичко!

— Значи, знаеш от какво е умряла — побързах да я притисна.

— Не, нищо не знам. Не исках да знам; дори много се радвах, че не знам, а най-накрая благодарих на Бога, че се е отървала.

— Но въпреки това имаш някакви подозрения…

— За истинската причина на нейното напускане ли? О, да — що се отнася до напускането. Тя просто не можеше да остане. Помисли си само какво е това… за една гувернантка! И след това аз все си представях, правя го и досега… О, това, което си представям, е страшно.

— Не по-страшно от онова, което аз се опитвам да направя — отвърнах, при което сигурно ми е проличало, защото то наистина не можеше да излезе от ума ми, колко нещастна и покрусена се чувствам.

Това я накара да ме обсипе щедро със състраданието си, а при досега с нейната доброта твърдостта ми се сломи. Избухнах в плач, също както предишния път аз я бях накарала да се разридае; тя ме приласка в майчините си обятия и воплите ме разтърсиха още по-силно.

— Не се справям! — изплаках отчаяно. — Не мога да ги избавя, не мога да ги предпазя! Много по-лошо е, отколкото си представях — с тях е свършено!