Хенри Джеймс
Примката на призрака (16)

15

Въпросът се оказа на практика приключен, когато просто отказах да го последвам. Жалко, че се оставих на емоциите си, но дори и това, че си давах сметка какво правя, не ми помогна да го преодолея. Останах седнала върху гроба и като размислих върху думите на малкия си ученик, разчетох пълния им смисъл и същевременно съзрях в тях причината, поради която не намерих сили да обясня пред моите ученици и паството загадъчното ми непоявяване. Онова обаче, заради което най-вече се укорих, бе, че Майлс успя да изтръгне от мен каквото искаше и доказателството за това в неговите очи бе моето внезапно изнемощяване, което ме принуди да приседна. Той просто разбра, че има нещо, от което много се страхувам, и вероятно щеше да използва този мой страх, за да си извоюва повече свобода в преследването на собствените цели. Страхът ми идеше от непоносимия въпрос за основанията, свързани с неговото изключване от училище, защото именно там се таеше ужасът на неизвестността. Да пристигне чичо му, за да изясним заедно този въпрос, бе решение, откровено казано, което бих желала повече от всичко друго; самата аз до такава степен не можех да си представя как ще се изправя лице в лице с неприятната и болезнена дискусия, че без да има друга причина, все отлагах във времето този разговор и продължавах да живея ден за ден. Момчето, за мое най-голямо неудоволствие, беше напълно в правото си, пък и положението му позволяваше да ми каже в очите: „Или заедно с моя настойник разрешавай загадката, поради която трябваше да прекъсна обучението си, или повече не очаквай от мен да водя тук, заедно с теб, живот, който е толкова необичаен за момче на моята възраст“. Онова, което всъщност се оказа толкова необичайно от гледна точка на момчето, за което носех отговорност, бе, че във всичко това той съзря умисъл и план за действие.

И именно това ме стъписа, то ме спря да вляза в църквата. Тръгнах да обикалям около нея, размотавах се неохотно, изпълнена с колебание; дадох си сметка, че в неговите очи вече съм се компрометирала непоправимо. Не можех нищо да променя и затова усилието да вляза в църквата и да застана до него ми се струваше толкова непоносимо. Сега той би бил много по-самоуверен пред мен, щеше да ме хване небрежно под ръка, трябваше да седя близо час в безмълвен допир с него, а той да продължава да разисква разговора ни. За пръв път откакто бе пристигнал, ми се прииска да се махна от него. Поспрях под високия източен прозорец и докато стоях заслушана в шепота на богомолците, ме обзе желание, на което, усетих, че ако веднъж се поддам, мога да стана напълно подвластна. Много лесно можех да сложа край на своето мъчително положение, като се махна оттук. В това беше моят шанс; нямаше кой да ме спре — да се откажа, да загърбя всичко и да се оттегля. Само трябваше да направя някои приготовления, сиреч да побързам към къщата, която поради това, че голяма част от прислугата беше на неделна служба, би трябвало да е почти празна. С една дума, никой не би имал правото да ме обвинява, ако в отчаянието си реша да си събера багажа и да изчезна. Защото какво би било това изчезване, ако изчезна само до обяд? Това би означавало само няколко часа, след което — имах болезнено предчувствие за това — моите малки ученици щяха невинно да се преструват на учудени, задето не съм се появила да ги следвам по петите. — „Къде се изгуби ти, лоша жена такава! Изкара ни ума! През цялото време сме те мислили, не знаеш ли! Защо ни изостави пред самия праг на църквата?“ — Нямах сили да отговоря на всички тези въпроси, да издържа на прелестните им неискрени очички, но знаех, че точно това ме чака, и като си го представих, вдигнах ръце.

Станах и тръгнах. Излязох забързано от църковния двор и докато продължавах да мисля трескаво, поех по същия път обратно през парка. Когато стигнах къщата, май вече бях взела твърдото решение да избягам. Неделната тишина, легнала както навън, така и вътре в къщата, където никого не срещнах, като че ми вдъхна ведрото усещане за нови възможности. Ако можех сега по този начин да се измъкна бързешката, щях да си спестя сцените, скандалите и излишните думи. Но трябваше да действам светкавично, а пък въпросът за намирането на превозно средство беше най-голямата ми, почти неразрешима тревога. Така, измъчвана от мисли, влязох в салона, пред себе си виждах само трудности и препятствия и може би затова безпомощно се отпуснах на най-долното стъпало на голямата стълба, ала в същия миг панически си припомних, че именно на това стъпало преди повече от месец, в мрака на нощта, точно така сломена от черни мисли, бях зърнала да седи призракът на онази най-ужасна от всички жени. Веднага скочих и изкачих останалите стъпала; в объркването си се упътих към класната стая с доста мои вещи, които исках да си ги прибера. Отворих вратата, нещо лумна пред очите ми и те сякаш прогледнаха. При вида на онова, което сварих, се олюлях и политнах назад под тежестта на собственото си тяло.

Седнала на собствената ми маса в сияйната светлина на неделното пладне, видях жена, която, ако вече не ми се бе случвало, сигурно щях да взема за някоя от слугините, останала по всяка вероятност в къщата, за да наглежда имението, и която, възползвайки се от рядката възможност, че е без надзор, както и от масата, писалките, мастилото и хартията в класната стая, бе напрегнала ум и мисъл, за да драсне писъмце на любимия си. Защото точно напрежение се усещаше в начина, по който бе забила лакти в масата, докато ръцете й красноречиво изразяваха пълна безпомощност, подпирайки оклюмалата й глава; но още в мига, в който погълнах гледката, забелязах, че въпреки внезапното ми нахълтване, тя не помръдна. Чак тогава — ведно с моето осъзнаване на този факт — жената се раздвижи и зае друга поза. После се изправи, но не защото ме бе чула; изглеждаше обсебена от величествената меланхолия на пълно безразличие и отчуждение, след което, на няколко крачки от мен, застана съвсем неподвижна — това бе моята покварена предшественичка. Озлочестена и трагична, тя стоеше пред мен; но още докато впивах очи в нея, за да мога да я запомня, да я запечатам в ума си, ужасното видение тържествено отмина. Мрачна като нощта в черната си дреха, с изпита красота и неизразима мъка, тя ме изгледа продължително, сякаш с това искаше да ми каже, че има право да седи на моята маса точно толкова, колкото и аз — на нейната. Не знам защо, но докато тези смразяващи кръвта мигове се нижеха, имах усещането, че не тя, а аз съм натрапницата. Обсеби ме яростен гняв и се провикнах към нея: „Ти, ужасна вещице, ти, безпътна несретнице!“. Чух как собственият ми глас проехтя през вратата и по дългия коридор, прониза глухотата на къщата. Тя ме изгледа така, сякаш ме е чула, ала аз вече се бях съвзела и атмосферата се разведри. В следващия миг стаята се изпълни със слънчева светлина, а аз — с твърдата убеденост, че трябва да остана.