Хенри Джеймс
Примката на призрака (5)

4

Не че не изчаках, в този конкретен случай, още известно време — и без това бях като прикована на място също толкова силно, колкото бях и потресена. Дали пък в Блай не съществуваше „тайна“ — нещо като мистерията на Удолфо^[1] или пък луда, заключена на неподозирано място роднина^[2], за която никой не смее да говори? Не знам колко дълго съм стояла, прехвърляйки наум всички възможности, нито колко дълго, объркана от собственото си любопитство и страх, съм останала, без да помръдна от мястото на моето първо стълкновение; единственото нещо, което си спомням, е, че когато влязох в къщата, навън се бе свечерило. Междувременно вълнението ме бе обсебило напълно и не ми даваше мира, затова, докато трескаво обикалях имението, излезе, че неусетно съм извървяла цели три мили; но по-нататък щях да бъда толкова повече слисана, та сегашното ми мъждукащо безпокойство щеше да се окаже най-обикновен човешки уплах. Всъщност за най-необикновената част от това преживяване — въпреки че всичко останало в него беше доволно странно и чудато — си дадох сметка чак в салона, когато видях госпожа Гроус. Насред общия поток от случки, картината още изпъква пред очите ми, и по-точно впечатлението, което, прекрачвайки прага, ми направиха белите облицовани стени, просторната стая, ярката светлина, портретите и червеният килим на пода, както и добродушното лице на моята приятелка, която побърза да ми съобщи колко много съм й липсвала. Веднага разбрах, още щом я зърнах с нейната непринуденост, доброта и начина, по който си отдъхна с облекчение при появата ми, че тя не знае абсолютно нищо, което би хвърлило светлина върху случката, дето се канех да й разкажа. Въобще не очаквах, че спокойното й лице ще ме накара да се стегна, и сякаш чак тогава оцених значението на видяното от мен, и то чрез факта, че не посмях да го изрека на глас. Едва ли има нещо друго в цялата тази история, което да ми се струва по-странно от това, че първоначалният ми страх, така да се каже, дойде ведно с инстинкта да пощадя приятелката си. Ето защо там, в задушевната атмосфера на салона, с очите й още вперени в мен, аз, по причина, която тогава едва ли бих успяла да формулирам, усетих как нещо в мен прещрака и на мига измислих доста неясен предлог за моето закъснение, като споменах колко красива е нощта навън и още нещо за тежките капки роса и измокрените си крака, след което побързах да се кача в стаята си.

Нещата вече стояха другояче; през многото следващи дни ме чакаха странни изживявания. Имаше часове, ден след ден — или най-малкото моменти, откраднати от пределно ясните ми задължения, — когато се затварях, за да размишлявам. Не че се чувствах по-изнервена, отколкото можех да понеса, а по-скоро ужасно се страхувах да не се изнервя, защото истината, която трябваше да премислям простичко и с бистър ум, истината, за която не можех да намеря абсолютно никакво обяснение, истината за посетителя, която съвсем необяснимо и същевременно, поне така ми се струваше, съвсем лично ме вълнуваше. Не ми трябваше много време, за да се уверя, че не съм в състояние и звук да издам, без той да прозвучи въпросително, превъзбудено или троснато. Шокът, който бях преживяла, бе изострил всичките ми сетива; в края на изминалите три дни и в резултат на моето най-зорко наблюдение, установих, че не става дума за забавна измама от страна на прислугата, нито че съм била обект на някакви техни „игрички“. Онова, което знаех, не беше известно на никой друг от околните. Значи, имаше само едно-единствено смислено обяснение: някой си позволяваше доста груби волности. Това си повтарях непрекъснато, когато се скривах в стаята и заключвах вратата след себе си. Излизаше, че някой неканен гост ни е натрапил присъствието си; може би безсрамен пътник, който има навика да завира любопитния си нос в стари къщи, бе успял да се промъкне незабелязано, да се порадва на гледката от най-доброто възможно място, след което се е измъкнал така, както е дошъл. След като издържа да ме гледа право в очите така дръзко и продължително, това означаваше, че наистина е бил човек безскрупулен и неблагоразумен. Хубавото нещо в края на краищата бе, че си е отишъл, и се надявах повече да не го видим.

Признавам, че това не е чак толкова хубаво, защото не ми даваше мира и по същество не успявах да се съсредоточа в работата си, която обичах. А работата, която обичах, се свеждаше до живота ми с Майлс и Флора и нищо не можеше да ме разстрои повече от мисълта, че трябва да се отдавам на заниманията си с тях, обзета от тревога. Моите малки повереници бяха непрестанен извор на радост за мен и ме връщаха отново и отново към онези мои първоначални страхове, които се оказаха напразни и които се свеждаха до опасенията ми, че ми предстои суха, сива и прозаична служба. Ала нямаше нищо прозаично, нямаше нищо скучно, отегчително или еднообразно в заниманията ми с тях; как е възможно работата ти да не е прекрасна, щом представлява ежедневна среща с красотата? Това бяха романтиката на детската стая и поезията на класната стая. Разбира се, с това не искам да кажа, че сме изучавали само художествена литература и поезия, а това, че не бих могла да изразя по друг начин живия интерес, който малките ми приятелчета възбуждаха у мен. И как другояче бих могла да го опиша, освен като кажа, че вместо да свиквам с тях — а това е истинско удоволствие за една гувернантка, нека посестримите ми го потвърдят! — аз непрекъснато се радвах на нови и нови открития. Имаше, вярно, само една посока, в която тези свежи открития липсваха — дълбока неяснота продължаваше да прикрива поведението на Майлс в училище. Установих обаче, че много скоро започнах да приемам тази загадка без излишна болезненост. Дори можеше да се каже, че самият той — без дума да изрече — успя да приспи тревогите ми. Така стана, че цялото обвинение срещу него взе да изглежда нелепо. Моето заключение разцъфна радостно също като истинската розова пъпка на неговата невинност; той беше прекалено красив и добър, така реших, за да просъществува в онзи ужасен и нечист свят на училището, и това бе цената, която е трябвало да плати. Размишлявах, че при този негов различен външен вид и тази негова възвишеност повечето хора — в това число и глупави и подли училищни директори — неизменно стават завистливи и отмъстителни.

И двете деца притежаваха благородство (и това бе единственият им недостатък, но той не бе превърнал Майлс в мухльо), което ги караше да изглеждат — как да кажа? — някак откъснати от действителността и със сигурност недосегаеми. Бяха като херувимите от онзи анекдот, които — най-малкото от морална гледна точка — нямало на какво да устояват! Спомням си, че специално при Майлс имах чувството, че е дете без минало, така да се каже. Разбира се, от едно дете не се очаква да си знае миналото, но това красиво малко момче излъчваше изключителна чувствителност и изключителна лъчезарност, които, много повече, отколкото у всяко друго създание на неговата възраст, го правеха да изглежда, сякаш започва всеки нов ден начисто. Личеше си, че никога нито за миг не е бил малтретиран. Възприех това за ясно опровержение на съмнението, че в училище може да е бил наказван. Ако е бил пакостник, все някога щеше „да си изпроси“ боя, а аз на свой ред щях да го усетя — най-малкото бих открила следи от това. Ала следи нямаше и именно затова той си остана ангел в моите очи. Той никога не говореше за училището, никога не споменаваше нито за своите другарчета, нито за учителите; а пък аз бях достатъчно възмутена, за да повдигам темата. Разбира се, че бях като омагьосана от него, а най-хубавото бе, че още навремето си давах сметка за това. Но се бях предала, защото това бе противоотровата на всяко тегло, а моите бяха много. Точно тогава бях получила неприятни вести от дома, където нещата не вървяха добре. Но с моите дечица край мен какво друго в света можеше да има значение? Именно това беше въпросът, който си задавах по време на моите спорадични уединявания. Бях направо заслепена от детската им прелест.

Една неделя — за да продължа разказа си — заваля много силен дъжд и не спря почти през целия ден, поради което и нашето отиване на църква се отложи; в резултат на това се бяхме уговорили с госпожа Гроус, че късно следобед, ако времето се пооправи, ще отидем на вечерната служба. За щастие, дъждът наистина спря и аз се подготвих за нашата разходка, която — през парка и после по стария път към селото — би трябвало да ни отнеме не повече от двайсет минути. Докато слизах по стълбите, за да се срещна с моята приятелка в салона, си спомних за онзи чифт ръкавици, дето имаше нужда от закърпване, което и направих — признавам, че не е много възпитателно — по време на следобедния чай с децата, който в неделя по изключение се сервираше в студения чист храм от махагон и месинг, тоест в така наречената трапезария за възрастни. Бях забравила ръкавиците си там и отидох да ги прибера. Денят беше доста сив и мрачен, но все още мъждукащата светлина на гаснещия следобед ми бе достатъчна да прекрача прага на трапезарията и не само да зърна на един стол до вече затворения прозорец чифта, който ме очакваше, но и да усетя някакво присъствие от външната страна на стъклото — човекът стоеше и гледаше право в мен. Една крачка в стаята ми стигаше, погледът ми мигновено го улови. Мъжът, който ме гледаше в упор, беше същият, който вече веднъж ми се бе явил. Няма да кажа, че този път явяването му бе по-ясно доловимо, защото това бе невъзможно, но бе по-отблизо, което само по себе си представляваше крачка напред в нашето общуване, и щом го зърнах, дъхът ми спря и ме полазиха ледени тръпки. Беше същият — абсолютно същият и този път го видях, също както и при предишния случай, от кръста нагоре, защото прозорецът, макар и да се намираше в трапезарията на приземния етаж, не стигаше до пода на терасата, където беше стъпил той. Беше приближил лицето си до стъклото и резултатът от тази по-добра гледна точка, колкото и странно да изглежда, бе, че не той, а аз успях да видя колко напрегнато бе изражението му. Задържа се няколко секунди — достатъчно дълго, за да се уверя, че той също ме е видял и разпознал; чувствах се, сякаш от години го търсех, сякаш винаги съм го познавала. Този път обаче се случи нещо, което не се бе случило предишния път; нетрепкащият му взор, вторачен в мен и стаята зад мен, беше също толкова дълбок и напрегнат, както и преди, но сега се откъсна от мен за миг, през което време аз продължих да го наблюдавам, видях го как оглежда и последователно се спря на други предмети край мен. И точно тогава ме осени нещо, което само усили и без това силния шок, в който се намирах, а именно увереността, че той не търсеше мен. Беше дошъл за някой друг.

Проблясъкът на това хрумване, което ме озари насред сковалия ме ужас, произведе у мен най-неочакван ефект. Както си стоях вкаменена от страх, някакъв внезапен трепет разбуди чувството ми за дълг и отговорност, а заедно с него и смелостта ми. Казвам смелостта ми, защото, нали не се съмнявате, че бях напълно премаляла. Сепнах се на мига и излетях през вратата, стигнах до външната, след още миг се озовах на алеята, която вървеше успоредно на терасата, изминах я тичешком и завих зад ъгъла, откъдето се виждаше всичко. Но нямаше какво да видя, моят посетител бе изчезнал. Спрях задъхана, едва не се свлякох на земята — този път от облекчение, но продължих да оглеждам мястото, — дадох му време да ми се яви отново. Казвам време, но колко ли се бе проточило всичко това? Днес не мога да бъда много сигурна за трайността на тия странности. Мерилото май вече ми убягваше: не е възможно да са продължавали толкова дълго, колкото ми се струваше. Терасата и цялото място навред, ливадата и градината отвъд нея, всичко, както и частта от парка, която можех да видя, бяха празни и от тях лъхаше страшна пустота. Имаше ниски храсти и високи дървета, но ясно си спомням колко сигурна бях, че нито едно от тях не го прикрива. Той или беше там, или не беше — но не беше, щом не можех да го видя. В това бях сигурна. После, съвсем инстинктивно, вместо да се върна, откъдето бях дошла, отидох до прозореца. Малко се сепнах, като си помислих, че трябва да застана на мястото, където бе стоял той. Залепих лице до стъклото и погледнах вътре в стаята, както бе гледал и той. В същия миг, сякаш за да ми демонстрира точния обхват на полезрението му, госпожа Гроус влезе в трапезарията, както бях влязла и аз преди това. Така се разигра едно повторение на случката. Тя ме видя, както и аз бях видяла неканения гост; закова се на място, както бях направила и аз; бях я изплашила по същия начин, по който и самата аз бях изплашена. Тя пребледня и това ме накара да се запитам дали и аз съм изглеждала мъртвешки бледа. Тя се вторачи за малко, после взе да отстъпва по моите стъпки и вече знаех, че е прималяла, че ще завие зад ъгъла и след малко ще се срещнем. Останах на мястото си и докато я чаках, главата ми загъмжа от мисли. Ще похабя листа, за да спомена само една от тях. Почудих се защо тя се уплаши.