Никола Бьогле
Пациент 488 (9)

9

На 18 февруари, четвъртък, утрото бе ледено. Съмваше се едва-едва, а високопроходимият джип на Сара вече поглъщаше магистралата. Тя вероятно караше със 150 километра в час към Холместранд^[1], скромно пристанище на брега на морето, където нейният помощник бе открил жилището на бившия директор на клиника „Гаустад“ Олин Вингерен. След няколко часа сън в същия хотел като предишната вечер Сара бе изпила едно смути, бе изяла ябълка и бе потеглила на път в 5 часа сутринта.

Несъмнено Олин бе последната й надежда да разбере нещо за 488 — човека, когото бяха настанили в клиниката преди тридесет и шест години. Обиските в домовете на професор Ханс Грунд, нощния пазач и двамата дежурни болногледачи не бяха разкрили нищо, въз основа на което можеха да се направят някакви изводи. Потънала в мислите си, Сара видя указателната табела за излизане от магистралата в последния момент. Удари спирачките и колата се завъртя. Отпусна педала, превключи скоростта и овладя колата с поредица заучени маневри на препатил шофьор.

Автомобилът поднесе надясно, гумите изсвистяха и Сара се размина на косъм от произшествието. Намали скоростта, влезе в лентата за аварийно спиране, угаси мотора и известно време стоя абсолютно неподвижна. Сърцето й биеше с всички сили. Цялата трепереше и едва потисна един напън за повръщане, а после прибра зад ухото си няколко кичура коса. Единственото разумно решение бе да се върне в дома си, да си почине и да сложи ред в личния си живот. И все пак изходът от това на пръв поглед лесно за изпълнение действие й изглеждаше толкова неясен, колкото и разследването, с което се бе захванала.

Пое дълбоко въздух и издиша бавно, а после потегли, преди отново да я връхлети съмнение в способностите й. Прекарваше през ума си всеки елемент от разследването по два пъти, когато чу вибрирането на мобилния си телефон. Беше Стефен Карлстрьом.

— Да?

— Къде си?

— Може би на път да разбера всичко…

— Тоест…

— Отивам при психиатъра, който е ръководел „Гаустад“ през шейсетте години.

— А той какво общо има с това, което става сега?

— Може би ще ни помогне да разберем защо директорът извърши този саботаж… Най-общо казано, ще ни разясни какво е искал да скрие.

— Добре. Очаквам да се обадиш.

Сара затвори и час по-късно пресече портала на стар отдалечен селски имот. Чистият сняг скърцаше под грайферите на зимните гуми, а пред очите й се появи кацнала на малък хълм къща, заобиколена от вкочанена от студ гора. По-надолу Сара видя огромно езеро и пленена насред ледовете му лодка. Не се чуваше никакъв шум и илюзорното сиво сияние на зимата придаваше на мястото напълно нереален вид. Сякаш тук вече нямаше да се случи абсолютно нищо. Когато Сара почука на вратата, усети, че времето бе по-студено, отколкото в Осло. Нямаше да издържи дълго навън, без да се движи. Вратата се отвори и на прага се появи старец, който я огледа от главата до петите.

— Какво искате?

Пред Сара стоеше уморен човек, който вероятно не очакваше нищо от живота.

— Аз съм инспектор Геринген. Пациент 488 е мъртъв и бих искала да ви задам няколко въпроса.

При споменаването на Пациент 488 угасналият поглед на доктор Олин Вингерен се оживи. Вгледа се за миг в Сара, въздъхна и й обърна гръб, но остави вратата отворена.

Сара усети миризма на застоял въздух. Животът тук бе спрял от години и като че ли дори прахът бе от друга епоха. Олин вървеше изгърбен, влачеше краката си, минаваше покрай мебели в рустиков стил, отрупани с най-различни дреболии, а върху облегалките на две тъмнозелени старовремски кресла бяха метнати дантелени покривки. Тишината се нарушаваше само от скърцането на стъпките им по паркета и равномерното движение на махалото на стенен часовник.

Когато очите й привикнаха със слабата светлина, Сара бе удивена от оригиналните картини по стените. Първата представляваше рисунка на човешка глава в профил. Окото бе широко отворено, а мозъкът — представен с най-малките подробности. Пред окото някаква ръка държеше заострено сечиво, а стрелка указваше посоката, в която то щеше да пробие главата. Инструкция за лоботомия.

— Тази практика навремето се смяташе за гигантско откритие в помощ на болните, госпожо Геринген. Представете си хора, изцяло в плен на мозъка си, страдащи от неописуеми болки, на които успявахме да облекчим страданията. Направо чудо.

Сара знаеше какъв отговор би дала при нормални обстоятелства, но не искаше да засегне свидетеля, който бе последният й шанс да разбули мистерията.

— Всяко време има своите сигурни методи и настоящето понякога е твърде надменно, когато се захваща да съди миналото.

Олин Вингерен седна в едно кожено кресло и въздъхна с облекчение.

— Не знам защо го казвате: може би искате да ме поласкаете с определена цел, но ми е приятно да го чуя.

Възрастният мъж покани Сара да седне, преди да й зададе въпроса:

— Значи е бил жив до днес?

— До вчера, ако трябва да съм точна.

— А от какво умря?

— От страх.

Бившият директор наведе очи към земята и поклати глава мълчаливо. Сякаш подобен развой на събитията не го изненадваше.

— Господин Вингерен, наясно съм и с тайната, и със заплахата, които са витаели около Пациент 488 в продължение на всички тези години, но той вече не е между живите, така че вашият договор е изпълнен. Трябва да ми кажете всичко, което знаете за него.

— Имате късмет, госпожо инспектор… Всичките ми близки си отидоха. Вече няма кого да закрилям. Предполагам, че ме очаква единствено смъртта… Какво искате да знаете? И защо?

Сара седна и разказа подробно последните събития, включително и разкритията на Ханс Грунд. Когато свърши, изражението върху лицето на Олин Вингерен бе много сериозно.

— Значи те все още бдят — каза той. — След всички тези години. Не са се отказали и дори са намерили начин да се доберат до тялото…

— За кого говорите?

— О, ще ви разкажа всичко, но се съмнявам, че това ще помогне да си изясните нещата.

Олин погали излъсканата кожа върху облегалката на креслото и потъна в спомените си.

— Всичко започна в деня, когато ми се обади министърът на здравеопазването по онова време… Бе в началото на седемдесетте години. Министърът ми каза, че скоро щели да ме посетят двама мъже, за да ми поверят пациент. Не трябвало да задавам никакви въпроси… Отнасяло се до националната сигурност, въпреки че и самият той не знаел много по въпроса, но заповедта идвала от най-високо място… От хора, които нямало да се поколебаят да тормозят жена ми и децата като средство за натиск върху мен, в случай че не спазвам правилата, които двамата агенти щели да определят.

Сара отлепи гърба си от облегалката и подпря ръце на коленете си. Слушаше внимателно разказа на възрастния човек.

— Все още бяхме в разгара на Студената война — добави Олин — и този вид заплахи тогава имаха повече тежест, отколкото имат днес.

— Добре, продължавайте — насърчи го Сара. Историческата обстановка й се струваше подходяща за шантаж и параноя.

— Въпросните агенти дойдоха една вечер с полузаспал човек, на чието чело имаше грозен белег. Видели сте го… 488. Принудиха ме да го затворя в изолатор и да направя така, че да се избегне всякакъв контакт с останалите пациенти. Добавиха, че щели да ми дадат специален апарат, с който трябвало да отчитам показателите на пациента, след като му инжектирам LS34. Трябваше педантично и детайлно да записвам реакциите му в един бележник. Ако се появеше и най-малкият риск присъствието на пациента да бъде разкрито, трябваше да унищожа всички доказателства, че някога е бил в клиниката. А ако се налага, да разруша и цялото здание чрез специално приспособление, предизвикващо пожар, което скоро щели да ми доставят… Ама че история — каза на висок глас Олин. — Като си помисли човек — каква ужасна история…

— А тези мъже споменаха ли нещо друго? — попита Сара.

— Когато ги попитах колко време ще държа при нас този човек, те ми отговориха, че щял да остане в клиниката до смъртта си. После си тръгнаха и никога вече не чух за тях. И за да си нямам неприятности, предадох поставените ми от тях задачи на моя наследник — професор Ханс Грунд.

— А кои бяха тези агенти според вас? Нали министърът на здравеопазването ви е предупредил, че те ще се появят в болницата?

— О, да, по онова време бяхме приятели…

— И вие не поискахте от него да ви каже нещо повече?

— Напротив, само че и той не знаеше повече от мен — отговори Олин с едва забележима саркастична гримаса. — Просто изпълняваше заповед, която идваше от по-горе.

— От правителството ли? — учуди се Сара.

— Не знам. Разбирате ли, Втората световна война бе завършила сравнително скоро, между много страни бяха сключени съюзи, и как да ви кажа, всички те си помагаха, когато се касаеше за неудобни досиета.

— Коя страна имате предвид?

Олин погледна Сара като учител, който се изненадва, че ученичката му не знае отговора на толкова елементарен въпрос.

— Съединените щати. Според мен само те можеха да наложат волята си на Норвегия, без да им се задават въпроси.

— Добре, само че защо не са задържали този човек, за да упражняват върху него контрол те самите, на тяхна територия, а са го настанили в болница далеч от всичко?

— Нямам представа. Имали са някакви основания да постъпят така. Но пък за сметка на това си мисля, че бяха запазили връзка с него.

— Искате да кажете, че е имало информатор от самата болница?

— Не виждам по какъв друг начин биха могли да знаят, че всичко се извършва съгласно заповедите им.

— А имате ли представа кой е информаторът?

Олин не се впечатли особено от въпроса.

— Там има доста персонал, но у никого не забелязах особено подозрително поведение. Опитах се да разбера навремето, но тогава заплахата имаше смисъл: жена ми и децата все още бяха с мен. Не проявих особена настойчивост.

Старецът погледна към стоящата до него снимка.

— Ами откъде идваше LS34?

Олин не отговори. Бе потънал в спомените си, известни само на него. Сара си прочисти гърлото, за да го върне към действителността. И той продължи разговора, сякаш не го бе прекъсвал.

— Нямам представа.

— Добре… А какво можете да ми кажете за LS34? Какви реакции се очакваше, че ще даде лекарството?

— Психотропно халюциногенно средство, използвано за отприщване на задръжките, с други думи — за освобождаване на блокажите, предизвикани от някои душевни болести. Навремето го използвахме при психоанализата на пациенти, затворени в себе си, за да им помогнем да започнат да говорят и да обяснят неврозите си. И когато действаше…

— Това ми напомня за препарата LSD.

— От същата група е. Производно на ерголина^[2] и на билката мораво рогче^[3], която през Средновековието е предизвиквала халюцинации. Да, на същата основа е. Само дето LS34 има по-силно действие от LSD.

— На него ли се дължат драсканиците по стените?

— Драсканиците ли? — попита Олин учудено.

— Ами да, на пръв поглед наистина са драсканици… Защо се учудвате?

— Снимахте ли стените на стаята му?

— Да…

— Покажете ми ги.

Сара извади телефона от джоба си и след като отвори папката със снимките, обърна екрана към стария директор.

— Нищо не се е променило. Той все така си рисува едни и същи форми…

— Какви форми? — учуди се Сара и увеличи снимките.

— Ами… форми, будещи почуда и като че ли представящи цяла система — уточни Олин. — Ето, сега ще ги видите ясно.

Сара се опита да проследи някои линии.

— Погледнете ги добре и си представете, че този човек е нарисувал нещо, което има смисъл. Това ще ви помогне да мислите…

Сара разгледа още веднъж екрана. Този път много внимателно и съсредоточено. С няколко движения направи снимките по-големи.

И този път сърцето й трепна развълнувано.

— Дърво? — прошепна тя.

Погледът й се разхождаше по снимката, а главата й се накланяше ту наляво, ту надясно.

— Риба… А тук бих казала, че е пламък…

Олин мълчаливо кимна.

— Погледнете и другите части на стените — посъветва я старецът.

Сара вече правеше точно това и смаяно въздъхна. Стените бяха обсипани със същите три форми — смесени и повтаряни до безкрайност: дърво, риба, пламък.

— Значи ги виждате — заключи Олин. — Дърво, риба, пламък…

— Навремето същите ли бяха?

— Откакто ги помня. Винаги.

— Попитахте ли го какво иска да каже?

— Само веднъж, но той изпадна в такова състояние, че никога не направих повторен опит.

Сара не можеше да се отърве от мисълта, че този човек до безкрайност бе рисувал по стените едни и същи рисунки. Откъде идваше тази мания?! И по какъв начин тя бе свързана с черния сън, за който бе споменал Янгер?

Може би Олин знаеше нещо повече…

— Мисля, че през годините все пак сте размишлявали за значението на тези три фигури…

— Да. И има нещо, за което съм сигурен: тези рисунки представляват елементи, които не са свързани с времето. С други думи — нито кола, нито къща, нито лице… Като че ли са извън времето… Само че нямам представа защо са обсебвали съзнанието му.

— Болногледачите, които са се грижели за него, ми споменаха и за някакъв вик…

— Аха… Викът на Пациент 488. Търсеше нещо — спомен, звук, но не ги намираше, тоест — не успяваше да си спомни… Мистерия.

— Свързан ли бе с рисунките?

— Нямам представа, но е възможно тази невроза да е имала същите корени…

— А дали субстанция LS34 би могла да причини смъртта на пациента? Искам да кажа, дали препаратът не е предизвикал халюцинация — толкова ужасна, че човекът направо е бил като ударен от гръм и го е обзел неописуем страх…

Олин постави ръка на челото си, сякаш размишляваше.

— И да, и не… От това, което ми казвате, и от онова, което знам за свойствата на LS34, смятам, че не халюцинация е предизвикала този фатален страх… Дори в състояние на летаргия, в каквото се е намирал Пациент 488, мозъкът успява да различи въображаемо и реално. Това е нещо като сън, в който сънувате, че умирате, но се събуждате, защото мозъкът ви знае, че това не е вярно. Пациент 488 не е умрял от халюцинация, а от спомен, потиснат спомен, който лекарството е отключило в съзнанието му, и това е довело до трагичния край.

— Значи този човек е видял нещо толкова ужасно в миналото, че само споменът за него го е убил…

Олин кимна с глава в знак на съгласие.

— Но каква е тази мисъл, която може да предизвика такъв страх, че да убие човек?

Бившият директор на клиниката се усмихна иронично:

— Животът щеше да убие всички ни, инспектор Геринген, ако не бяхме способни да забравяме. Говоря за онази забрава, която ни помага да не мислим във всяка секунда за нашето абсурдно съществуване. Живеем, без да знаем откъде сме дошли, и ще умрем, без да знаем къде отиваме. А как да живеем междувременно? Как да не се парализираме от липсата на смисъл? Това е логически невъзможно… И все пак по-голямата част от нас успяват да го направят и се държат, сякаш нищо такова не съществува… Само че, представете си, че сте принудена да мислите за този абсурд, без да можете да направите нищо, без да сте сигурна, че ще оцелеете… Това състояние на духа може да ни обземе, когато сме изправени лице в лице със смъртта на близък човек… Но…

Олин приключи с експозето си и разтърси глава, като че ли сам не бе доволен от заключението си…

А Сара се опита да се освободи от болезнените мисли, които думите на възрастния мъж предизвикаха у нея.

— Но — поде тя — искате да кажете, че това не се отнася за Пациент 488.

— Е, тези рисунки променят всичко… Казано на езика на патологията, те символизират нещо, което е травматизирало пациента и което той е опитвал да разбере. Чрез тях се е опитвал да каже нещо или поне да изрази разумно спомен, който го е обсебвал… Точен и конкретен спомен от сблъсъка с безсмислието на живота…

Часовникът в хола се събуди и отмери единадесет удара. „Вече е 11 часът — помисли си Сара, — а нямам нито една сериозна следа.“

— Искате ли да пийнете нещо, госпожо инспектор?

— Не, благодаря. Слушайте, господин Вингерен…

Но старецът помъкна умореното си тяло към съседното помещение. Сара не посмя да прекъсне действията му и чу шума от съдовете. Чакането прерасна в нетърпение. Той се появи след пет минути с чаша и чайник върху табла, която държеше горе-долу устойчиво.

— Всичко, което ми казвате, е доста интересно, дори интригуващо, господин Вингерен — каза Сара веднага щом той пристъпи в салона, — само че ми трябват сведения, които да ме отведат до виновника… Поне едно…

Олин си наля чаша чай, сякаш не я бе чул, отпи глътка и седна. Наслаждаваше се на вкуса на чая.

— Съжалявам, но не виждам какво повече мога да ви кажа. Та вие вече знаете повече от мен по този случай…

— Нещата не могат да свършат така — прошепна изплашено Сара.

— Виждам размаха ви, госпожо инспектор, и съжалявам, че не мога да ви помогна. Сигурното в тази история е, че онези, които се крият зад тази манипулация, играят на едро. И техните търсения, изследвания и проучвания вероятно са твърде амбициозни, щом продължават играта толкова години. Давате ли си сметка, че този човек влезе в клиниката на двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година, преди тридесет и шест години.

Сара рязко вдигна глава.

— Двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година? Сигурен ли сте?

— Слушайте, тичах за последните коледни подаръци за децата ми, когато дежурният болногледач ми каза, че имало спешен случай и трябвало да отида там веднага… Зарязах всичко и се върнах в „Гаустад“. Двамата мъже, за чието идване ме бяха предупредили, ме чакаха както бе предвидено и поискаха от мен да пазя в пълна тайна местонахождението на пациента. Такава Коледа се помни…

— Господин Вингерен, на кого поверихте пациента първия ден? Това е много важно.

— Дежурният болногледач ми помогна първата вечер. Той не се справяше лошо, но с пациента се занимавах най-вече аз. Особено през първия месец.

— А как се казваше болногледачът, който бе дежурен през онази нощ?

— Шегувате ли се? Как искате да си спомня такова нещо? — избухна Олин.

— Всъщност няма проблем. Мисля, че намерих връзката с хората, които са ви изнудвали толкова години…

Сара стана под изненадания поглед на бившия директор.

— Благодаря.

— Госпожо Геринген, аз не ви познавам, но както ви е известно, съм прекарал живота си в изследване на човешката душа. Въпреки че се опитвате да го скриете, у вас има нещо добро и крехко. Бъдете бдителна. Хората, които дърпат конците в тази история, не са издържали четиридесет години току-така и за нищо.

Сара благодари на стария директор, после излезе, качи се в колата си и потегли с пълна скорост.