Никола Бьогле
Пациент 488 (19)

19

Точно под краката им двамата мъже, които бяха измъчвали стария директор на „Жантикс“, размениха няколко думи на руски. После по-едрият се обърна към Шарл Пакрен:

— Отиваме на адреса, който ни даде. Ти оставаш тук, докато се върнем. Ако си ни излъгал… — И той почисти един съсирек кръв върху нокътя си, — започваме всичко отново. Докато се вразумиш. Ясно ли е?

Шарл Пакрен изхленчи и отпусна пребитата си глава върху гърдите. По-едрият бандит му запуши устата.

Сара направи знак на Кристофър да се качи тихо по стълбите. Но той бе все още шокиран от чутото. Двамата убийци вече се изкачваха по стълбите, като разговаряха на руски. Сара изруга със стиснати зъби и разтърси Кристофър. Напълно замаян, той рязко стана и светкавично се изкачи по стълбите, без да се притеснява от шума, който вдигаше.

— Спри! — изрева единият руснак.

Сара отново изруга през зъби и изстреля един куршум напосоки, за да си даде време да настигне Кристофър. Не се чу отговор и рамката на вратата към подземието се разхвърча на парчета. Двамата минаха през фоайето, изскочиха навън и прекосиха градината, като тичаха с всички сили.

— Какво правиш? — избухна Сара, като видя, че Кристофър вади телефона от джоба си.

Полицията трябваше да иде за Симон веднага. Без да й отговори, той набра числото 1 и тъкмо се канеше да набере и 7, когато нов изстрел разкъса кората на едно дърво до тях. Кристофър изтърва мобилния си телефон и веднага се наведе да го търси.

— Кристофър — не! — заповяда му Сара и го затегли за ръката.

Само че Кристофър вече не разсъждаваше трезво. Той мислеше само как да спаси Симон. Освободи се с рязко движение, като трескаво ровеше по земята, за да намери телефона си. Сара застана пред него.

— Вземи колата, ще пристигнеш преди полицията!

После стреля два пъти към сенките, които току-що бяха изскочили от къщата.

— Сега! Веднага! — изрева тя.

Кристофър се опита да тича отново, препъна се, падна, чу нова престрелка, стана и хукна по пътеката, която водеше към входа. Тичаше с ръце върху лицето си, без да обръща внимание на клоните, които постоянно го драскаха и шибаха. Когато най-после стигна до желязната врата, хукна право към колата, отключи я и потегли светкавично.

Измина десетина метра и чак тогава погледна в огледалото за обратно виждане. Надяваше се Сара да тича след него, но видя само един от преследвачите да изскача между дърветата. Кристофър направо смаза педала за газта. С вкопчени във волана ръце измина петнадесетте километра до бащиното си жилище, обладан от кошмарна тревога. Който и да бе този Натаниел Евънс, не можеше да живее на адреса на родителите му. Имаше някаква грешка. Пакрен е искал да си отмъсти за разкритията на Адам, като предизвика убийството на цялото семейство. Това бе единственото възможно обяснение.

Най-сетне Кристофър пристигна до старата къща, зидана с камъни и чакъл^[1], паркира бързо, излезе от колата и се хвърли към входната врата. Без малко не падна върху мокрите плочи на площадката, извади ключа от дома на родителите си и отвори вратата. Без да се тревожи от шума, който вдигаше, се качи на първия етаж, прекоси тичешком коридора и отвори вратата на кабинета на баща си. Въздъхна с облекчение, когато видя покрития със завивки Симон на дивана. Кристофър укроти дишането си, приближи се до малкото момче и го погали по косата.

— Симон — прошепна му той, — съжалявам, че те будя посред нощ, но трябва да заминем. Веднага.

Без да му даде време да се опомни, Кристофър го хвана за ръката и го вдигна от леглото.

— Не… уморен съм — простена детето.

— Знам. Ще спиш вкъщи. Хайде, ела.

Симон седна в леглото с подути от съня очи, а после се изправи. Кристофър започна да го тегли за ръката към вратата на стаята.

— Ами нещата ми? — изхленчи Симон.

— Ще се върнем да ги вземем. Хайде, ела.

Двамата излязоха от стаята. Симон погледна Кристофър и смръщи вежди.

— Защо имаш кръв по лицето?

В бързината Кристофър бе забравил раната си и ужасяващия си вид с подутините по лицето.

— Ами, ударих се, много съм глупав. Ще ти разкажа в колата. Ще видиш, интересно е. Хайде, тръгваме — каза той, докато побутваше детето, което ситнеше пред него.

Колко ли време имаше, преди да се появят убийците? И дали Сара бе успяла да ги обезвреди? Или бе загинала? Въпреки че му бе трудно да приеме подобна хипотеза, трябваше да прояви практичност, ако искаше да спаси Симон и родителите си. Следователно, трябваше да действа, все едно Сара бе мъртва и убийците щяха да са тук всеки момент.

— Моля те, Симон, побързай!

— Ама къде отиваме?

Кристофър отвори вратата на спалнята на родителите си и бързо разбра, че в леглото бе само майка му.

— Мамо, мамо, събуди се!

Майка му винаги спеше тежко и Кристофър трябваше да я разтърси втори път. Тогава Маргьорит се стресна и се събуди.

— Свети боже, Кристофър, какво правиш тук? Какво става?

— Ела с мен. Не трябва да оставаме повече тук.

— Какво, ама да не си се побъркал?

— Мамо, довери ми се или рискуваш да те убият.

— Да ме убият ли? Боже, какво ти е на лицето? — попита тя, обзета от паника, докато отмяташе завивките.

— Казвам ти да ми повярваш и да дойдеш с мен — загуби търпение Кристофър, като поглеждаше през прозореца, за да види дали не бе пристигнала някаква кола.

В този момент майка му осъзна, че и Симон е в стаята.

— Симон, скъпи, добре ли си? — попита тя момчето и го погали по бузата.

Малкото момче направи гримаса и извърна глава. Кристофър не даде възможност на майка си да се помайва, а я хвана за ръката и я повлече извън стаята. Пресякоха бързо коридора и слязоха по стълбите.

— Ама какво става? Кой ще ме убие?

— Къде е татко? — прекъсна я Кристофър.

— Не знам. Сигурно е отишъл да пие чаша мляко и да си чете вестника както всеки път, когато не може да спи.

Като слезе долу, Кристофър погледна през шпионката на вратата. Все още нямаше никаква кола освен неговата. Майка му го дръпна за ръката.

— Кристофър, обясни ми!

— Знам, че приличам на луд. И аз щях да помисля същото за себе си, ако можех да се видя отстрани в този вид… Само че току-що открих доказателства. — И той зашепна в ухото на майка си, за да не чуе Симон. — Катастрофата с Адам не е била нещастен случай. Бил е убит.

Маргьорит закри устата си с ръка и тихичко извика. Беше шокирана.

— Ще убият и нас, ако останем тук — добави Кристофър.

Канеше се да излезе, когато чу гласа на баща си:

— Къде отивате?

Кристофър се завъртя на петите си. Баща му стоеше в хола, облечен в халат.

— Едуард, слава богу, че си тук! — възкликна Маргьорит. — Кристофър казва, че ще ни убият, ако останем тук, и че ще трябва да заминем…

Като чу думите на баба си, Симон се притисна до чичо си.

— Какво става, Кристофър? — попита Едуард.

Кристофър огледа баща си и в очите му се наби една подробност. Носеше обувки, а не пантофи. И ако човек се вгледаше добре, щеше да види, че бе облечен под халата.

— Попитах те нещо, Кристофър! Защо отвеждаш Симон и майка ти? — повтори Едуард с властния си глас.

— Тръгваме — побърза да каже Кристофър, като хвана ръцете на майка си и на Симон. — А ти — добави той, — прави каквото искаш, но знай, че едни типове, с които не пожелавам на никого да се срещне, са на път за нашата къща и търсят някой си Натаниел Евънс.

Докато майката на Кристофър гледаше сина си с неразбиращ поглед, Едуард не трепна. Само че Кристофър бе сигурен, че в погледа му бе прочел страх.

Маргьорит се отскубна от ръката на сина си.

— Спри! — каза тя. — Нищо не разбирам.

— Ела, мамо, умолявам те, довери ми се.

Маргьорит хвърли смаян поглед към съпруга си. Едуард й направи знак да се приближи. Кристофър видя, че тя се колебае, и сърцето му се сви.

Тогава чуха да се затръшва врата на кола до къщата. Кристофър помъкна Симон към стъклената врата, водеща към градината. Но бе направил само три крачки, когато входната врата се отвори с трясък. По-дребният от двамата мъже, които измъчваха Пакрен, нахлу в хола и сграбчи грубо ръката на майката на Кристофър, а после опря дулото на оръжието си в челото й.

 

 

Болката на вързаните здраво до кръв ръце не бе нищо в сравнение с факта, че гледаше страданията на Симон, когото завързаха на един стол до него.

— Симон, скъпи — прошепна му той, — всичко ще се оправи… Нали?

С наведена глава изплашеното дете кимна, сякаш се почувства задължено да се подчини на чичо си. Само че дишаше на пресекулки, а краката му нервно подскачаха.

Срещу тях Едуард и съпругата му бяха завързани на столове един до друг. Маргьорит гледаше внука си и си хапеше устните. Едуард наблюдаваше нападателя. Той измърмори няколко думи на руски по телефона, направи снимка на бащата на Кристофър, изпълни някаква заповед и остави телефона върху масата в хола, от едната страна на която бяха Симон и Кристофър, а от другата — Едуард и Маргьорит. От телефона се разнесе същият слаб и болнав глас, който Кристофър вече бе чул от мазето, където разпитваха директора на „Жантикс“.

— Натаниел Евънс… Двадесет и две години, пет месеца и шест часа… Ето от колко време те търся…

Кристофър свали за миг поглед от Симон, за да види реакцията на баща си, но Едуард бе невъзмутим.

— Търся те от деня, в който успях да избягам от заведението за психичноболни, където ти и приятелите ти ме затворихте. И оттогава посветих целия си живот на една цел — да те намеря…

Майката на Кристофър потърси с очи погледа на мъжа си, но той не й обърна внимание.

— О, зная много добре, че жена ти и синът ти не те познават под това име — продължи умореният глас. — Както и вероятно не знаят какво чудовище си в действителност.

Бащата на Кристофър не отговори, само гледаше със суров поглед телефона.

— Едуард, кажи ми, че това е грешка — помоли Маргьорит.

Дядото на Симон обърна глава към жена си.

— Този човек е луд. Не знам защо ме нарича така. Всичко това е…

— Натаниел — намеси се гласът. — Не си ли спомняш Лазар? Та ти прекара толкова нощи с мен: не ми позволяваше да спя и ме влачеше в залата за експерименти. Пак и пак, а аз те молех да спреш… Не може да си забравил всички тези моменти, които сме прекарали заедно. И въпреки изминалите години безпогрешно разпознавам лицето ти…

— Какво искате? — попита Едуард. — Това, което говорите, е безсмислено. Не зная кой е Натаниел Евънс. Развържете ни и намерете хората, които ви трябват!

— Забавно е, но разбирам, че се смущаваш от жена си и сина си… И аз така бих се чувствал със семейството си, ако го бях видял някога… Само че разбираш ли, през всичките години, в които ти си играеше с мозъка и тялото ми, аз издържах на мъченията, като си мислех за тях, за мига, когато ще ги видя и прегърна. А после, в деня, когато успях да избягам от гробницата, в която ме бе затворил, за да ме измъчваш, си представих как заставам пред тях: със съсипаното си тяло, празния поглед и най-вече — с изгорената си душа, в която ти ровеше с такова удоволствие, че ме превърна в призрак. И тогава си казах, че е по-добре да ме мислят за мъртъв… — Лазар млъкна и слабият му глас заглъхна.

В хола цареше тежко мълчание. Всичко изглеждаше нереално. В помещението все още се носеше миризмата на ястието от вечерята. Всяка вещ, всяка възглавничка си бяха на мястото. Само дето и четиримата бяха завързани за столове и един мъж ги заплашваше с огнестрелно оръжие.

— Какво искате? — попита Кристофър, а лицето на Симон бе станало смъртнобледо.

— Кой пита?

— Кристофър, синът на Едуард.

— Та това е вечерта на живота ми — отвърна Лазар. — Искам да видя как умира човекът, който ми причини толкова страдания. Само че преди това искам да науча истината.

— Каква истина? — попита Кристофър, раздразнен от мълчанието на баща си и разкъсващата сърцето тревога на майка си.

— Искам да знам за какво им е послужило това… На какво са били посветени тези години на мъчения, извършени върху мен. А, Натаниел? Какво търсехте? Защо ни наричате „Пациенти 488“?

Кристофър обърна глава към баща си. В погледа на стареца се четеше решителност, която напомни на Кристофър гнева, от който той и брат му толкова се бояха като деца.

— Вярно ли е всичко това? — попита го Кристофър.

Едуард стискаше толкова силно челюстите си, че мускулите му трепереха.

— Вярно ли е всичко това? Отговори!

Риданията на Маргьорит раздраха тишината.

— Истината, Натаниел! Истината! Сега! — заповяда Лазар с носовия си глас.

Въоръженият мъж в стаята следеше нервно всяко движение на пленниците.

— Признай какво си направил, Натаниел! Твърде късно е да премълчаваш истината. Освободи се на свой ред от лъжата, в която живееш от години!

— Едуард! — извика Маргьорит. — Каквото и да си направил, прощавам ти. Само му отговори! Умолявам те!

Едуард дишаше шумно.

— Може да си бил палач, садист! Само че не може да си и подлец! — подхвърли Лазар. — Не и пред жена ти и сина ти…

Кристофър видя, че лицето на баща му стана кървавочервено. Очевидно кипеше от гняв.

— Кой си ти, Лазар, че да ми даваш уроци по съвест? Та ти предаде собствената си страна! Ти уби невинни хора, за да се сдобиеш с информация! Ти измъчваше хора само за да научиш някое име, код, адрес! За теб шпионажът бе отдушник за скритата в най-потайните кътчета на душата ти перверзност…

Гласът на Едуард замря и настана мълчание. Очите на Маргьорит бяха пълни със сълзи и тя бе смъртнобледа. Въпреки че очакваше подобно разкритие, Кристофър бе смаян и го полазиха тръпки.

Палачът в услуга на Лазар гледаше лошо пленниците. Едуард си поемаше дълбоко въздух, а в очите му блестеше омраза.

— Добре, а сега, след като вече имаме признание — поде Лазар провлачено, — отговори на въпроси ми: какво търсехте при експериментите с нас? И какво открихте?

— Никога няма да узнаеш. Няма да ме накараш да предам родината си.

Кристофър гледаше баща си и не вярваше на ушите си. Маргьорит се тресеше на стола. Всяка дума на съпруга й я хвърляше във все по-голям ужас.

— Знам, че ти и приятелите ти навремето бяхте големи изследователи, фантазьори, нещо като ясновидци — продължи Лазар. — Само че сега това вече няма смисъл. Давам ти последен шанс да се разкаеш, като… ми кажеш истината.

— Ще умреш в незнание — избълва Едуард.

След звучния глас на бащата на Кристофър последваха стенанията на Маргьорит. Лазар заговори отново:

— Дадох ти шанс… Сергей! — извика той.

Руснакът се приближи към Едуард и го заобиколи. После постави дулото на пистолета върху слепоочието на Маргьорит.

— Не! — изкрещя Кристофър. — Отговори му!

Сергей завъртя ръката си и натисна по-силно.

— Една норвежка инспекторка е в течение на целия случай — каза неочаквано Кристофър. — Така или иначе, ти си разкрит, не можеш да скриеш нищо. Така че му кажи каквото иска да знае.

Как баща му можеше да мълчи, когато заплашваха да убият жена му?! Кристофър забеляза, че очите на Симон бяха полузатворени и че главата му падаше върху гърдите му. Беше му лошо и щеше да загуби съзнание. Кристофър предпочете да не го буди:

— Помниш ли, Натаниел, как ми казваше да броя до три, докато заспя? — попита Лазар. — Не исках, защото знаех, че като се събудя, страданието ми ще бъде още по-ужасно от страданието, с което заспивах. Е добре, сега ще броя отново, но за теб. За да ти дам време да помислиш. Изглежда, че стресът изостря ясновидството. Така ми казваше ти навремето, преди да повториш върху мен експериментите си за хиляден път.

С очи, пълни със сълзи, и треперещо тяло, Маргьорит погледна мъжа си умолително.

— Едно — започна Лазар.

Твърд като войник, когото щяха да разстрелват, Едуард не обърна внимание на безкрайното отчаяние на съпругата си. Но в очите му Кристофър прочете ужасната борба, която водеше, за да запази мълчание.

— Бабо — проплака Симон, преди да припадне.

— Всичко ще се оправи, миличък. Не се тревожи за мен. Обичам те, сладък мой.

— Татко — подхвърли Кристофър, който не бе наричал така баща си повече от тридесет години. — Умолявам те, не можеш да направиш това.

— Две — продължи Лазар.

Кристофър срещна погледа на майка си. Тя му се усмихна през сълзи, сякаш за да му каже за последен път колко го обича. После погледна Симон и затвори очи.

— Отговори! — изрева Кристофър, като дърпаше до кръв завързаните си ръце.

— Три — заключи Лазар.

Изстрелът на мълчаливеца раздра тишината в хола и главата на Маргьорит увисна върху гърдите й.