Никола Бьогле
Пациент 488 (2)

2

Сара угаси мотора. Навън мразовитият въздух се бе спуснал върху колата като хайка кучета, готови да се нахвърлят върху плячката си.

— Хайде, да вървим.

Тобиас Лоустур напусна хладната кола и се приближи до входа на сградата, като проклинаше ледения студ.

С ръце на волана Сара се опита да успокои полуделия си пулс, като контролираше дишането си. Само че упражнението предизвика обратен ефект. Тревогата стягаше гърлото й като здраво намотано кълбо. Сякаш невидим палач се мъчеше да я задуши. Защо? Защо трябваше да идва тук днес? Набра кода и отвори жабката. Вътре имаше чифт белезници, които тя сложи в задния си джоб. А зад пистолета й HK P30^[1] се криеха полицейска сигнална лампа, пакетче дъвки и опаковка транквиланти. Погледна за миг пакетчето и взе едно драже, а после заключи жабката. Оправи яката на пуловера си, закопча якето си догоре и излезе от колата. На няколко крачки пред нея съдебният лекар напредваше едва-едва в снежната нощ и при всяко издишване от устата му излизаше пара. Със същата походка Сара затътри крака след него, осветявана от примигванията на лампите на полицейските коли и слабата светлина, процеждаща се през прозорците на болницата. Подметките на ботите й предпазливо мачкаха снежната пудра, когато вик или по-скоро жално стенание, примесено с болка и гняв, проби нощта. Идваше от един неосветен прозорец на първия етаж.

— Ех, дявол да го вземе — прошепна съдебният лекар, когото Сара току-що бе настигнала, — аз прекарвам времето си сред мъртъвци, но не знам дали имам смелостта да работя в лудница. Особено пък в тази, като знам каква слава й се носи…

Докато учеше криминална психология, Сара бе разбрала, че това медицинско заведение държеше зловещия рекорд на Европа по лоботомии. През четиридесетте години такива са били направени на триста пациенти. По онова време са смятали, че могат да облекчат мъките на хора, страдащи от шизофрения, епилепсия или депресия, като им изрежат част от мозъчните влакна.

Сара си спомняше описанието на този варварски метод, при който вкарвали нещо като острие на шило за лед между очната ябълка и клепача, докато се забиело в костната стена. С един удар на чука хирургът му помагал да премине през черепната кутия и да проникне във фронталния лоб на мозъка. Тогава задействал дръжките на инструмента и започвал да „мете“ с отмерени движения, които отрязвали част от мозъчните окончания. В повечето случаи на болния се инжектирала само местна упойка и той губел съзнание от болката или пък от конвулсиите, предизвикани от изрязването на нервните окончания. Някои пациенти умирали по време на интервенцията, а онези, които оцелявали, били обречени да вегетират — без въображение, любопитство или интерес към живота, без никакви желания. Но за лекарите те били излекувани. Агресивността и кризите, които ги измъчвали, изчезвали. Изпращали ги по домовете им и те вече не представлявали никаква опасност за обществото… По-късно Сара научи, че по онова време американското правителство видяло в тази практика начин да намали престоя на душевноболните в специализираните лечебни заведения и в резултат на това — възможност да се направят икономии в бюджета. И официално подкрепило лоботомията.

Сара нямаше търпение да влезе в болницата, за да може час по-скоро да излезе от нея. Така че задмина съдебния лекар, който не бързаше толкова. Когато минаваше под внушителния свод на главния вход, имаше чувството, че влиза в църква. Пропъди, доколкото можеше обзелия я страх и решително бутна едното крило на дървената врата с орнаменти. Озова се в зала, чиито стени бяха високи като на катедрала.

Срещу нея, на двадесетина крачки, имаше внушителна приемна, отделена с плот от акажу, а вляво се виждаше вита стълба. В дъното на залата, зад приемната, имаше стъклена врата, а зад нея се загатваха силуетите на хора в бели престилки. Навсякъде се усещаше натраплива миризма на почистващи препарати. Една жена, очевидно задължена да приема посетителите, бе станала при влизането им. Бе най-много на двадесет години. Неуместната й за случая усмивка издаваше липсата на опит. Сара прекоси залата. Токовете на ботите й отекваха по пода, настлан с бели и черни мраморни плочи. Със студенина, която бе в хармония с походката й, тя представи картата си на инспектор от Националната служба за криминални разследвания.

— Добър ден, госпожо Геран, извинете… Геринген. Професор Ханс Грунд ви очаква в кабинета си — каза младата жена и посочи с ръка витата стълба.

— Кажете му да слезе.

Съдебният лекар, който бе последвал Сара, се усмихна смутено на момичето.

— Добре. Ще го повикам — отговори то и седна, за да набере номера от телефона си.

Сара огледа по-внимателно залата и разбра, че не само миризмата на почистващи препрати бе причина за неприятните усещания, които имаше, откакто влезе в сградата.

Болницата просто бе замръзнала в миналото. До такава степен, че без светещия екран на компютъра, който стърчеше върху плота, човек би помислил, че се намира в 19-и век. Стъпалата на витата стълба от акажу бяха изтъркани от времето, а сводът на тавана приличаше на купола на катедрала. Мраморният под затвърждаваше принадлежността на мястото към по-миналия век.

Сара забеляза оживление зад стъклената врата в дъното на залата. Част от персонала настаняваше около някакви маси облечени в бледозелени дрехи хора. Сред тях по всяка вероятност се намираше и човекът, който на влизане в клиниката Сара бе чула да надава сърцераздирателни крясъци. Кой ли бе? Може би слабичкият младеж с отривисти движения, блуждаещ поглед и непохватна походка? Или онази жена — към четиридесетгодишна, с мрачен вид, сплъстени коси и хлътнали бузи? Сара се вгледа в лицето й и не откри в него никакви признаци на лудост, а само отчаяние, изтощение и усещане за безизходица. После усети парене в очите заради сълзите, които се опитваше да сдържи. Отклони погледа си малко преди да чуе глас, който я викаше по име. А жената я погледа известно време и на свой ред отклони поглед и се обърна.

— Инспектор Геринген!

Блиндираната врата към фоайето току-що се бе отворила. Появи се мъж на около четиридесет години с рижа брада. Носеше светлосиня риза с черни полицейски пагони. Отправи се с тревожни стъпки към Сара.

— Офицер Дорн. Аз ви повиках — добави мъжът, а Сара забеляза тъмните кръгове под очите му и безпокойството, изписаното по лицето му.

Да, точно за него бе помислила Сара, когато й се обади по телефона. Един ден бе довел в полицейското управление двете си червенокоси близначки, за да го разгледат. На Сара й бе харесало вниманието и подбраните думи, с които им обясняваше задълженията на всеки служител. Сара му кимна с глава и зачака той да продължи. Офицерът познаваше репутацията на инспекторката и не бе учуден от мълчанието й. Знаеше, че тя не се товареше с излишна размяна на любезности, а обичаше да върви право към целта. Хвърли един поглед към момичето в приемната и после заговори с нисък глас. Съдебният лекар, който стоеше близо до тях, наостри уши.

— И така, в пет часа и двайсет и три минути тази сутрин ни се обади по телефона Аймерик Грост, нощен пазач в болницата. Беше нервен и гласът му трепереше. Обясни ни, че един от пациентите се е самоубил. Не можел да се свърже с директора на болницата и по тази причина поел отговорността да ни се обади. Като пристигнахме, бе доста притеснен. Каза, че сме се разкарвали за нищо и че пациентът бил умрял от сърдечна криза.

Сара смръщи вежди.

— Но тогава защо е говорел за самоубийство?

— На практика той е бил в стаята за видеонаблюдение и е следял мониторите. Видял как един от пациентите сграбчва врата си и се гърчи във всички посоки, докато накрая престава да мърда. Потърсил двамата дежурни болногледачи, но те не му отговорили, не могъл да се свърже и с директора. Тогава се обадил в управлението и описал видяното, като казал, че пациентът се бил самоубил пред очите му.

— А болногледачите потвърдиха ли версията му?

— Да. Те изпълнявали нощните си задължения, когато чули викове. Били в другия край на сградата. Единият правел инжекция и не могъл да отиде където го викали. А другият пък, когато отишъл в стаичката, откъдето идвал шумът, установил, че пациентът е мъртъв.

— Ами нали пазачът им се е обадил? Не са ли го чули? — учуди се Сара.

— Да, и веднага се заели с пациента. Само че той бил вече мъртъв.

— Ама това е безсмислено! — възкликна съдебният лекар. — Човек не може да се удуши сам. Защото ще загуби съзнание и ще престане да се души. Каква е тази глупост?

После потърси подкрепа от инспекторката, но Сара направи знак на Дорн да продължи разказа си.

— Това ми казаха болногледачите, когато пристигнах — поде той. — Бързо стигнали до извода, че пациентът имал паническа атака, след която последвал сърдечен пристъп. Само че колегата им от охраната се паникьосал, не чул диагнозата им и побързал да се обади в полицията с новината, че има самоубийство. Ето как се озовах тук.

— Във всеки случай, паническата криза трябва да е била доста яка! Представяте ли си някой да бъде обхванат от желание да се удуши със собствените си ръце?! — учуди се Тобиас.

Дорн не успя да прикрие раздразнението си, но Сара бе стигнала до същия извод и чакаше отговор от офицера.

— Казах това на болногледачите и те ми отговориха, че се намираме в заведение за психичноболни, където налудничавите кризи за жалост били често явление.

Офицер Дорн завърши разказа си. Бе доста притеснен. Съдебният лекар въздъхна като човек, когото са обезпокоили напразно.

— Е, хубаво, може да съм се натегнал, госпожо инспектор, но ги заварих толкова нервни и колебливи, че реших да проявя предпазливост. Сега нещата може и да изглеждат логични, но на мен никак не ми хареса как сменят версиите си от момента, когато ни повикаха, до момента, когато пристигнахме. А и този белег на челото. Странно е.

Сара бе съгласна, че нещата не са ясни. Не мислеше обаче, че са особено подозрителни.

— Кои са тримата дежурни от тази нощ?

— Двамата дежурни болногледачи Елиас Лунде и Леонард Сандвик са изолирани един от друг и чакат да ги разпитате, ако желаете. А нощният пазач Аймерик Грост е в друга стая на болницата. Ще го видите: млад е и работи в „Гаустад“ едва от две седмици. И понеже ме попитахте, криминалистите вече се занимават с тези, които са на работа. Що се отнася до директора, той току-що дойде и още не съм се видял с него. Съжалявам, може би не трябваше да бия такава тревога по телефона…

Сара не му се сърдеше. Никога не се сърдеше на хора, които се ръководеха от съмнението. А и си задаваше въпроса дали все пак не бе по-добре, че е тук, вместо да изпадне в депресия в прегръдките на сестра си. Във всеки случай се опитваше да се убеди, че е така. Канеше се да поиска от офицера да я заведе при трупа, когато на стълбата от акажу се появи висок мъж в сив костюм. Бе придал на лицето си угрижен вид, а слепоочията му сивееха и му придаваха елегантен вид. Откритият му поглед, подчертан от обраслите вежди, издаваше човек, свикнал да ръководи. Огледа тържествено Сара и съдебния лекар.

— Аз съм професор Ханс Грунд, директор на болницата. Съжалявам, че са ви разкарвали напразно, но всъщност фактът, че са ви повикали, прави чест на моя екип. Смятали са, че постъпват правилно.

Директорът, който бе протегнал ръка, се сконфузи, като видя, че Сара продължи да стои с ръце в джобовете на якето си. Това впрочем бе неин принцип. Никога да не допуска физически контакт с лица, пряко или косвено свързани с някой случай. Много психологически изследвания бяха доказали, че дори леко докосване би могло да окаже влияние на един човек в отношението му към друг. Но колкото и професионално да бе поведението й, тя никога не подценяваше човечността. Затова му кимна с глава. Докато директорът отпускаше ръката си, Сара забеляза, че кожата на десния му палец бе обелена. Огледа ръцете му и не забеляза друг изгризан нокът. Значи нямаше такъв навик. Очевидно смъртта на този пациент бе отключила емоционална реакция у него.

— Тобиас Лоустур, съдебен лекар — намеси се докторът, като видя колко се смути директорът от мълчанието на инспекторката.

— Приятно ми е. Простете ми, ако не съм особено приветлив, но смъртта на някой пациент, пък била тя и естествена, винаги ми причинява болка.

— Къде е тялото? — попита Сара.

Лицето на директора се напрегна и изрази раздразнение и обида.

— Добре разбирам, че след като сте тук, искате да спазите процедурата докрай. Впрочем смятам, че случаят няма да ви отнеме много време. Оттук, ако обичате.

С висящия от врата му бадж той отвори металната врата вляво, която Сара бе забелязала на влизане. Тя го последва, а по петите й вървяха съдебният лекар и офицер Дорн. Миризмата на почистващи препарати се примеси с тази на етер. Ханс Грунд се обърна за миг към Сара, без да спре.

— Разбирам, че не се чувствате особено добре в подобно място, госпожо инспектор. Спомням си, че дори аз навремето, докато бях на първия си стаж в психиатрична клиника, се питах дали съм създаден за тази професия. После обаче си дадох сметка, че причината за това е, че ми бе трудно да разбирам подобни хора. А когато изучих подробно патологиите, шокът от странностите им отстъпи място на интереса ми и на желанието да им помогна.

„Ако знаеше защо се чувствам зле, щеше да млъкнеш!“ — искаше да му каже Сара. Но тя не изневери на навика си да бъде пестелива на думи. А мълчанието й само увеличи объркването на директора. Поеха по дълъг коридор с лъскав под, от който се влизаше в много празни помещения. Отнякъде се чуха гласове. Директорът не им обърна внимание и Сара трябваше да ускори крачка, за да може да го следва. Като пристигнаха пред помещението, откъдето идваха гласовете, Ханс Грунд влезе вътре и помоли групата да го почака малко.

Стаята приличаше на игрална зала и за това допринасяха многобройните пациенти, седнали покрай масите и държащи в ръце карти за игра. Един от пациентите спореше и се бореше с двама болногледачи, които полагаха неимоверни усилия да го удържат. Викаше, че не искал да си пие хапчетата, защото го тровели с тях и всеки път, когато ги пиел, имал чувството, че умира. Директорът се приближи спокойно и без да бърза — като човек, който знае какво точно да направи, за да овладее ситуацията. Сара го наблюдаваше с любопитство, защото искаше да види как ще се справи с пациента.

— Добър ден, Гералт — каза Ханс Грунд.

Мъжът се мяташе във всички посоки. Лицата на болногледачите бяха почервенели от усилията, които полагаха да го укротят, и по тях се четеше досада. Директорът им направи знак да пуснат пациента, който продължи да се мята още няколко мига и после се успокои. Ханс Грунд дръпна настрани два стола. После покани пациента да седнат един до друг, като приятели. От мястото, където стоеше, Сара не чуваше какво си говорят, но с учудване видя как и двамата се усмихнаха. Разговорът им продължи само минута. После директорът подаде на пациента чаша вода и той изпи една таблетка. Двамата си стиснаха ръцете и професорът се върна в коридора.

— Тялото е малко по-нататък — задоволи се да каже той.

 

 

По пътя Дорн даде на Сара електронен пропуск, който й позволяваше да се движи из цялата сграда. Използва забавянето, за да я снабди и с едно уоки-токи със слушалка. Болницата била голяма и това щяло да улесни контактите им. Сара нямаше намерение да се бави много тук, но прие и двете неща. Като минаваха покрай една врата, Сара чу спазматични ридания и глас, който повтаряше: „А бебето ми?“, а после изразяваше учудване, че не получава отговор. Сара се чувстваше зле и като потисна болката си, попита:

— Пациентът имаше ли рисково сърдечно заболяване?

— Да, впрочем следяха състоянието му, но за съжаление, на неговата възраст невинаги можем да се преборим с фаталния изход.

— Каква възраст?

— Седемдесет и шест години.

Дорн бе минал пред тях и отвори вратата, която ги изведе в друг, доста по-модерен коридор, осветен с неонови лампи, чиято млечна светлина се отразяваше върху теракотените плочи на пода. В дъното на този твърде дълъг коридор на пост стояха двама полицаи.

— По каква причина пациентът е бил настанен в тази болница? — попита Сара, защото искаше да си създаде представа за мъртвеца, преди да види трупа и гледката да окаже влияние върху здравия й разум.

— Заради чести личностни смущения и разстройства — делириум, параноя. Не беше обаче пациент, когото бихме нарекли „чувствителен“. Искам да кажа, сравнен с другите.

— Ако се вярва на пазача ви, се е опитал да се удуши. Не е често срещано деяние — възрази Сара.

Директорът оправи възела на вратовръзката си.

— Очевидно, но съм учуден от постъпката му. Бе доста спокоен.

— Може би вторичен ефект от лечението му?

— Нищо не можем да изключим, но не мисля така. Беше на едно лечение от години насам и що се отнася до него, то нямаше противопоказания. Много сме бдителни в това отношение.

— Може би неподходяща доза?

Директорът поклати глава.

— Преди всичко съм лекар, госпожо инспектор. Маниак съм, що се отнася до лечението на пациентите ми. Проявявам доста строгост към персонала. Откакто съм тук, никога не е имало грешка с дозировките. Не твърдя, че не може да се случи, но е малко вероятно.

Групата мина покрай стая, от която се чуваше нежното пеене на пациент, което завърши с невероятно груба обида. Тобиас повтори обидата полугласно, сякаш се бе засрамил от нея. Но Сара забеляза, че лекарят не се усмихна. Напротив, бе ядосан от чутото. Извади бележник от джоба си, написа няколко думи, записа и часа, за да не забрави случая, а после прибра дневника си с новите записки.

— Дежурните през нощта може да са допуснали грешка, която не смеят да признаят пред вас от страх да не загубят работата си. Като например че са забравили да дадат лекарствата на този особено… изобретателен пациент.

Директорът учудено погледна към Сара.

— Не знам какъв е случаят с вашите началници, но аз не съм тиранин. Тук ние сме един екип, аз съм нещо като инструктор, а не съдия. Когато моите подчинени имат проблем, те идват и го споделят с мен. Леонард и Елиас биха направили същото, ако са допуснали грешка. А този човек си е отишъл от този свят от естествена смърт, ако мога да се изразя така. Мисля, че няма какво друго да се търси. Въпреки това ви оставям да си направите изводите сами.

— Последен въпрос: колко сектора има в сградата?

— Три. Сектор А е за пациентите, които не представляват опасност за себе си и за другите. Пациентите от сектор Б изискват по-постоянно внимание и не могат да живеят в големи групи. А болните от сектор В логично са определени като опасни, въпреки че самият аз не съм привърженик на този термин. Инцидентът тази нощ е станал в зона А, където между другото пристигнахме.

Двама полицаи бяха блокирали коридора и се отдръпнаха едва когато Сара им показа картата си на инспектор от полицията в Осло.

— Можете да влезете, инспектор Геринген — каза единият, гигант със светла кожа и подстригани като четка руси коси, чието име бе изписано върху баджа на куртката му — Нилсен. Нито една от неоновите лампи на тавана не бе запалена и единствената светлина със странно синьо сияние идваше от процеп вляво.

— Още използват полилайт — уточни съдебният лекар, като посочи с брадичка синкавата светлина.

Директорът се канеше да последва Сара и съдебния лекар, но гигантът му препречи пътя.

— Съжалявам, господине, това е охраняема зона. — Крилото на вратата изскърца глухо и се затвори.

Сара забеляза бяла мумия със стерилни обувки, която излезе от стаята със синкавата халогенна светлина. Безупречно оборудваният силует постави една пластмасова туба върху някаква количка, после закачи етикет върху нея и се върна в стаята. Сара пристъпи напред и разгледа съдържанието на количката. Имаше стерилни ръкавици и терлици. Тя започна да се оборудва, а в това време съдебният лекар обличаше защитен комбинезон, който бе извадил от куфарчето си.

Докато нагласяваше втората си ръкавица, Сара влезе в изолатора. Светлината на портативната лампа оставяше у нея впечатлението, че се придвижва в някакъв аквариум. В светлосинкавия полумрак двама души от техническия екип на криминалистите, облечени в защитни комбинезони, работеха трескаво. Единият бе в дъното на помещението и се бе навел над леглото, а другият взе нещо от пода с помощта на пинсети и го сложи в някакво шишенце. Вторият човек от екипа носеше очила с оранжеви стъкла, а на рамото му висеше подобен на радиатор апарат. Синкавата светлина идваше от закачения към апарата маркуч, който полицаят методично движеше по стените, пода и тавана.

По земята имаше жълти репери. Те бяха номерирани и разположени на много места в помещението. Един от тях се намираше при силуета до леглото, чиито черти не се виждаха в полумрака. Сара се приближи. Стаята бе квадратна. До стената вдясно имаше легло, а тоалетната чиния и мивката бяха отсреща. С това се изчерпваше цялото оборудване.

— За мен е достатъчно — приглушеният глас бе на жената от екипа, която държеше лампата.

Тя я угаси и клекна до един кабел.

— Внимание! Паля!

Светлината от четирите прожектора, разположени в четирите ъгъла на помещението, сякаш го подпали. Точно в този момент Сара го видя. Трупът бе срещу нея, с крака, опънати към входа. Бе облегнат на леглото. Главата му висеше настрани. Кожата бе набръчкана от годините. Бе облечен в бледозелена болнична дреха. Беше бос, а очите му с разширени зеници сякаш гледаха нещо страховито. Отворената му уста бе вкаменена в ужасена гримаса. Обърнатите му навътре устни разкриваха развалени зъби, а езикът вече бе подут. Редките му коси падаха като мазен воал върху челото. На Сара й трябваха няколко секунди, за да възприеме ужасното видение, а после клекна, за да разгледа по-отблизо лилавите белези от душенето върху подутия и смачкан врат на мъртвеца. Ясно различи следи от пръсти. Въпреки напредналата си възраст нещастникът не се бе шегувал…

Тобиас Лоустур влезе в помещението, облечен в комбинезона си.

— Е, какви са изводите, госпожо инспектор?

С обвития си в ръкавицата палец Сара повдигна ресните мазна коса, която бе залепнала върху челото на нещастника. Разбра защо офицер Дорн бе споменал за странен белег. Всъщност три белега, всеки с големина половин пръст, осакатяваха безкръвното чело на човека. Те почти се сливаха с цвета на кожата, но белият им контур и леката им грапавина ги очертаваха. Насложени един до друг, трите белега образуваха числото 488.