Никола Бьогле
Пациент 488 (14)

14

Както се бяха уговорили, точно в 21 часа и 30 минути на вратата на апартамента се потропа. Кристофър отвори.

— Е, добре! Очевидно е вярно, че жителите на северните страни са по-точни от южните народи. Влезте, моля…

След като хвърли поглед на обстановката, Сара се почувства добре в апартамента. Стените бяха в цвят екрю. Журналистът се бе погрижил да запази автентичните архитектурни елементи на сградата, които придаваха топлота и уют на жилището. Като например широките дървени греди, които покриваха тавана, и широката дъбова колона насред хола. Подът бе покрит с дебели рогозки в светъл цвят и създаваше по-скоро впечатлението, че човек рови в пясъка, а не че стъпва по пода на парижки апартамент. Полилеи и абажури в най-чудновати къдрави форми разпръсваха мека светлина. Кристофър седна на любимото си място върху ъгловия диван и покани Сара да стори същото. Тя се подчини, мислейки си, че не долавя никакво женско присъствие в този апартамент. Значи дори собственикът му да летеше насам-натам като пеперуда, всъщност не мамеше никого. „Най-обикновен ерген, постоянно на лов за завоевания“ — помисли тя. В това време обаче забеляза в коридора детски велосипед и футболна топка. Разведен мъж?

— Слушам ви — каза Кристофър. — Защо сте тук? И какво общо има това с Адам?

Говореше енергично и нетърпеливо почесваше тридневната си брада. Почти хипнотичното спокойствие на инспекторката го изнервяше. Сара прибра кичур коси зад ухото си, като внимаваше да не открие изгорената част от лицето си. После извади значката си и я постави върху ниската маса.

— Знам, че сте се обадили в полицейското управление на Осло, за да удостоверите моята самоличност. Надявам се, че вече сте спокоен.

— Точно така. Върша си работата. Журналист съм. Проверих информацията. Нямам желание да приемам случайни хора в дома си.

„Освен, може би, някоя красива студентка почитателка“ — помисли си Сара, като го сканираше с поглед. Кристофър я огледа на свой ред. При други обстоятелства щеше да направи всичко възможно да съблазни тази жена с особен чар, в който долавяше смесица от студенина и нежност. Е, поне щеше да опита. Трябваше да признае, че от дълго време не се бе чувствал толкова смутен, защото тя го изнервяше с показната си самоувереност. Какво ли криеше под падащия върху лицето й кичур? Тази жена сигурно бе доста претенциозна и без чувство за хумор, а и вероятно посвещаваше времето си да предизвиква интереса на мъжете. Така че, в края на краищата, нямаше да й обърне особено внимание. Е, поне щеше да опита.

— Разследвам смъртта на един пациент в психиатрична клиника „Гаустад“ в Осло — каза внезапно Сара, сякаш бе чула мислите на Кристофър и искаше да ги прекъсне. — Изглежда, вашият брат Адам е последният външен човек, който е видял нещастника. От „Жантикс“ ми казаха, че е починал при катастрофа с кола, и ми дадоха телефонния ви номер.

— Окей… Какво искахте да питате Адам? Не виждам нищо странно финансов директор на фармацевтична фирма да посети такава болница…

— Посещението на брат ви е станало една година и един месец преди смъртта на пациента. Той почина на дванайсети януари две хиляди и дванайсета година…

— А Адам си отиде на деветнайсети февруари две хиляди и дванайсета — прошепна Кристофър, който винаги се вълнуваше, когато споменаваше тази дата. — Е, и?

— Точно това ме вълнува…

— Не съм сигурен, че ви разбирам добре.

— Брат ви споделял ли ви е за нещо необичайно в „Жантикс“? Забелязали ли сте някаква промяна у него през дните, предшествали катастрофата?

Кристофър разтърка челото си.

— Не, не, а бяхме близки с Адам. Знаех почти всичко, което се случваше в живота му. А и той познаваше моя. Нямам спомен да е крил нещо от мен.

— Помислете добре.

— Да не би да ми казвате, че Адам е убил пациента, чиято смърт разследвате? Или че по един или друг начин смъртта на брат ми има връзка със смъртта на пациента в онази психиатрия?

Сара не отговори.

— Какъв човек бе Адам?

— Ама чакайте — възрази Кристофър. — Няма да ви изплюя всичко, без да имам поне малко информация. Говорим за брат ми, а не за някой случаен човек…

— Смъртта на брат ви може би не е случайност, господин Кларънс.

— Какво?!

Кристофър сложи ръка на челото си. Имаше чувството, че отварят раните му с нож, че му разпарят корема. Сара знаеше какъв ефект щяха да предизвикат думите й и съжали, че ги бе изрекла. Въпреки че още от самото начало не харесваше този човек, нямаше право да го кара да страда.

— Давате ли си сметка какво ми казвате? — прошепна Кристофър, защото се боеше, че Симон би могъл да ги чуе.

Сара забеляза, че хвърля погледи към коридора. Направи връзка с играчките, които бе видяла, и също сниши глас.

— Знам, че това променя естеството на цялата мъка, която вече сте изпитали — каза полугласно Сара и постави ръце върху коленете си.

Колкото и да бе объркан от онова, което бе научил, Кристофър бе не по-малко изненадан от факта, че инспекторката бе снишила глас, когато бе разбрала, че в стаята в дъното на коридора спи дете. Бе очаквал всичко, но не и деликатност от жена, която му изглеждаше толкова студена.

— Само че това е истината: брат ви е бил единственият човек, който в продължение на тридесет години е посещавал пациента — пациент, който е бил подложен на лечение, забранено още в края на седемдесетте години, а седмица след последното си завръщане във Франция загива при автомобилна катастрофа. Не съм упълномощена да ви запозная с други части от разследването. Само че всички факти навеждат към заключението, че като е отишъл в „Гаустад“, Адам е разкрил нещо, което е обезпокоило определени лица. И е платил за това с живота си.

Смаян, Кристофър се отпусна на облегалката на дивана и прокара ръка през лицето си.

— Слушайте, има нещо, което не се връзва във вашата версия, и то е, че Адам наистина загина при катастрофа с кола. Най-обикновена, глупава катастрофа, която се дължеше знаете ли на какво? На превишена скорост.

Очевидно Сара смяташе, че става въпрос за самоубийство. Но защо да повлича и жена си със себе си в смъртта?

— Как точно стана катастрофата? — попита инспектор Геринген.

Кристофър въздъхна дълбоко. Сара го гледаше спокойно, като че ли имаше на разположение цяла вечност и му даваше неограничено време да й отговори.

— Адам и Натали бяха на гости у приятели за вечеря. Бяха оставили Симон с детегледачка — каза Кристофър, като несъзнателно посочи с ръка към коридора. — По-късно младото момиче им се обадило паникьосано. Симон не спирал да повръща. Чувствал се много зле. Адам и Натали тръгнали към дома, също обзети от паника, и именно тогава станала катастрофата. На един завой Адам загубил контрол над автомобила. Колата се ударила в дърво. И двамата загинали на място.

Шумът от движещите се по булевард „Сен Жермен“ коли се чуваше едва-едва. Сара започваше да разбира кой спи в дъното на коридора и защо Кристофър трябваше да тръгне толкова бързо след лекцията си. В един миг всичките й предварителни представи за брата на Адам Кларънс се изпариха, пръснаха се на парчета. Като се възползва от моментното успокоение на Кристофър, тя задържа погледа си върху него. Вече гледаше на него по съвсем различен начин — и с възхищение, и със съчувствие.

— Кой би могъл да има зъб на брат ми? — попита грубо Кристофър. — Той щеше да ми каже, ако се е чувствал заплашен.

— Все още не знам. Вие имате ли някакво предположение?

— Не, ни най-малко. Като помисля, единственото нещо, което ме безпокои, е, че Адам не ми бе споменавал за това ходене в Норвегия, а обикновено ме уведомяваше за всичките си пътувания… Защо този път не ми е казал нищо?

Кристофър започваше да изпитва съмнения. Ами ако катастрофата на Адам наистина е била предизвикана? Но как? Защо и от кого?

— Госпожо инспектор, ще трябва да ми кажете повече…

— Ами ще имам нужда от вашата помощ. Но съществува риск това да се окаже… трудно за преживяване…

— Какво искате да кажете?

— Останали ли са вещи на Адам?

— Да, у родителите ми… Майка ми подреди всичките му неща в стаята, където живееше като младеж. Това може и да изглежда малко налудничаво, но тя не може да се възстанови от шока…

— Може ли да ми дадете адреса на родителите си?

Кристофър го записа върху едно листче и го откъсна от блокчето, което лежеше на ниската масичка.

— Ще отидете у тях и ще поискате да претърсите къщата? Имате ли право на подобно нещо, идвайки от чужбина?

— Смятате, че родителите ви няма да искат да узнаят истината за смъртта на сина им?

— Майка ми — да. Но познавам добре баща си. Той не иска повече да се говори на тази тема. Ще ви затвори вратата в лицето.

— Какво предлагате?

— Уговорили сме се утре да отида да обядвам у тях заедно със Симон. Аз самият ще разровя нещата и ще ви кажа какво съм открил.

Сара нямаше избор. Ако искаше да действа по друг начин, трябваше да се обърне към френската полиция, но нямаше никакво желание да се набутва в административна процедура, която щеше да приключи, ако изобщо приключеше, след дни, а може би и след седмици…

— Тогава до утре — каза Сара и пое към изхода. — Ставам рано и спя малко. Обадете ми се когато искате през деня или през нощта. Ето ви моя телефонен номер…

Подаде му визитката си и добави:

— Действайте бързо.

Кристофър кимна и без да си дава сметка какво прави, й подаде ръка. Имаше желание да осъществи физически контакт с тази жена, която толкова искаше да научи истината за смъртта на брат му.

Сара се поколеба. По време на работа никога не стискаше нечия ръка. Но инстинктът й бе по-силен и ръцете им се докоснаха. Сара усети топло и здраво, но не и смазващо ръкостискане. А Кристофър си каза, че ръката й е нежна, с мека кожа. Лекият натиск обаче му подсказа, че има работа с жена с характер.

— До утре — каза той и отдръпна ръката си.

След като изпрати Сара, Кристофър седна отново на дивана. Смъртта на брат му бе такъв удар за семейството! Родителите му, Симон, а и самият той едва-едва се съвземаха. А сега към страданието се прибавяше и съмнението.

Влезе безшумно в стаята на Симон и с облекчение видя, че малкият спи обърнат на една страна, притиснал суитшърта на баща си до гърдите си. Той се надигаше и падаше равномерно в ритъма на дишането му. Кристофър угаси нощната лампа и излезе от стаята. Знаеше, че няма да мигне тази нощ.