Никола Бьогле
Пациент 488 (50)

50

Когато най-сетне пристигнаха в Ница (от Париж бяха взели друг самолет), Кристофър се почувства доста зле. Заради топлината в Южна Франция, нестихващата тревога и голямата умора му прималя. В същото време се чувстваше превъзбуден. А приказките на шофьора на таксито го дразнеха.

— Хубав квартал — подхвърли таксиджията на излизане от паркинга на летището, след като му дадоха адреса. — Не знам дали го познавате. Там, на високото е, едно време имаше красиви вили, но сега всичко е изоставено.

— Уморени сме — отсече Сара. — Благодарим, че ще ни закарате дотам.

— Добре, добре. Имате едва доловим акцент, който ми напомня за момичето, дето работи при снаха ми срещу подслон и храна. Идвате някъде от север, нали?

Сара обърна глава към прозореца и не му отговори. Шофьорът като че ли разбра намека й този път и измърмори някаква баналност за сърдечността на южняците и студенината на хората, живеещи на север. Нито Сара, нито Кристофър имаха сили да поддържат разговора от приличие. Стискайки в ръка плика, в който бяха всички документи за Лазар, Кристофър изстрадваше всяка секунда, която го делеше от Симон, и Сара бе неспособна да го успокои. След като се движи известно време по шосето, колата пое по тесен път, който криволичеше по някакъв хълм. Отляво и отдясно на пътя се виждаха големи необработени градини и красиви вили, повечето от които изглеждаха необитаеми. Когато минаха покрай номер 120, Сара нареди на шофьора да спре.

— Ама нали ми казахте да ви закарам до номер сто и трийсет?

— Просто спрете тук!

— Ей, ей, недейте така! Не се нервирайте! Питам заради вас… Не исках да се морите излишно. Както желаете… Вие решавате.

Двамата платиха и излязоха бързо от колата. Денят угасваше и огнена светлина заливаше бягащите над националния парк Меркантур облаци.

— Дай ми документите — каза Сара.

— За какво са ти?

— Ако бях на мястото на Лазар, нямаше да имам никакви скрупули и щях да убия хората в нашето положение, за да взема каквото ми трябва. Ще ги скрием тук някъде и първото нещо, което ще му кажем, е, че информацията не е у нас и ако я иска, ще трябва да остави и трима ни да живеем.

Кристофър призна, че бе нетърпелив да открие Симон и че е щял да допусне и тази грешка. Подаде на Сара плика с документите и флашката. Тя се убеди, че наоколо няма никого, и скри грижливо плика в храстите, показващи се от някаква ограда.

— Моментът настъпи. Да вървим.

Порталът на вилата, намираща се на номер 130, бе един от малкото осветени в квартала. Имаше висока метална ограда и не можеше да се види вътрешността на имота, но ако се съдеше по оградата, изглеждаше доста голям. Сара забеляза някаква камера, но Кристофър трепереше от нетърпение и вече звънеше на звънеца до домофона.

— Държа да ви предупредя — заяви той, без да знае дали някой го слушаше, — че документите не са у нас. Настоявам да прегърна Симон и чак тогава ще ви дам каквото и да било.

Сара предпазливо бутна полуотворения портал и видя огромна алея, от двете страни на която се очертаваха стройните силуети на флорентински кипариси. Двамата тръгнаха по настланата с бели камъчета широка пътека, която ги отведе до каменна къща, кацнала на височинка насред огромна овощна градина. Чуваха се само скърцащите им по чакъла стъпки и далечната песен на щурците, съпровождана сегиз-тогиз от безгрижното чуруликане на някой славей. Времето все още бе хубаво, но на хоризонта се трупаха сиви облаци. Пристигнаха в подножието на разделена на две стълба, която водеше към вратата на къщата, сгушена под характерния за бароковата архитектура свод. Изкачиха се по стълбите и бутнаха изящно украсената врата, която се отвори начаса. Влязоха в блестящо от чистота мраморно фоайе. Срещу тях бе стълбището, водещо към първия етаж. Върху едната стена имаше огромна завеса и се виждаха много врати, които очевидно водеха към други помещения. Кристофър имаше желание да ги отвори всички, викайки Симон. Като понапрегна слуха си, долови някакъв шум. Като че ли някой бавно си поемаше въздух. Да, така беше. Бе същият звук, който чуваше, докато говореше с Лазар — шумът на апарат, който подпомагаше дишането. Идваше от горния етаж.

Двамата стигнаха до площадката и поеха по коридора, който ги отведе до полуотворена врата. Сара хвърляше тревожни погледи наляво и надясно. Пред вратата на стаята, откъдето се чуваше изкуственото дишане, Кристофър повиши глас и попита:

— Има ли някой?

Никой не отговори. Сара бутна вратата с крайчеца на пръстите си и видя стая с мокет в гранатов цвят и тапети на цветя. През полуотворения прозорец се промъкваше бриз и към равномерния звук на респираторния апарат се прибавяше шумоленето на липата отвън. Мъж с извънредно редки сиви коси лежеше на леглото, а главата му бе обърната към прозореца.

— Лазар? — тревожно го повика Кристофър.

Тялото не помръдна. Кристофър прекоси бързо стаята и застана пред леглото. Сара запази спокойствие и започна да оглежда всяко кътче.

— Лазар! — изкрещя Кристофър.

Сърцето на Сара се сви. След този вик можеше да се очаква най-лошото. Тя се приближи към леглото и разбра всичко. Кристофър разтърсваше Лазар за раменете.

— Къде е Симон? Къде е Симон, мръсник такъв? Говори!

Старецът обаче не отвори очи и тялото му се поклащаше като безжизнен манекен. Апаратът продължаваше да работи и Лазар бе все още жив, но най-вероятно беше в кома, а върху устните му играеше спокойна усмивка. Бе отнесъл със себе си последния им шанс да намерят момчето.

— Симон! — изкрещя Кристофър с пълно гърло, без да знае накъде да насочи зова си. — Аз съм — Кристофър!

И Кристофър започна да изпразва чекмеджета, да рови във всички ъгълчета на стаята с надежда да открие следа, която би му помогнала да разбере къде е момчето. Сара запази самообладание и грижливо разгледа безжизненото тяло на Лазар. Откри две почти незабележими татуировки върху дясната ръка на стария мъж. Едната представляваше розата на ветровете^[1], а другата изобразяваше кинжал. Най-вероятно това бе емблемата на престъпната руска организация „Воры в законе“ — помисли разсеяно тя. Това обясняваше как „опитното зайче“ на ЦРУ, успяло да избяга от лудницата, имаше с какво да си купи такава вила и да финансира в продължение на толкова години издирването на мъчителите си. Сара вдигна чаршафа и видя, че на гърдите му също имаше татуировка. Изобразяваше Богородица с усмихнатия Младенец. Впрочем, като се вгледа внимателно, забеляза, че усмивката на Лазар наподобяваше усмивката на Младенеца. Колкото и жесток да е бил този човек, спокойният му вид показваше, че вече е в мир със съвестта си. Бе постигнал целта на живота си — да отмъсти за годините мъчения, и нестихващото му безпокойство бе отстъпило място на сигурността, че ще оцелее и след смъртта. Ведрата усмивка върху устните му изразяваше великодушие и удовлетворение.

В този момент Сара забеляза, че лявата ръка на Лазар, скрита под чаршафа, бе стисната в юмрук и от него се показваше парче хартия. Тя разтвори един по един пръстите му и го извади. После го разгъна.

— Кристофър… — извика тя.

Но Кристофър бе в съседната стая и влачейки болния си крак, ровеше в гардероба и гледаше под леглото, блъскаше стените и крещеше името на Симон. Сара отиде при него и вдигна парчето хартия към очите му.

— Какво е това? — гневно попита той.

— Съобщение, което ни е оставил Лазар.

Зад завесата във фоайето — прочете бързо. А Сара му показа ключа, който бе намерила в смачканото парче хартия. В далечината се чуваха гръмотевици.

Двамата бързо се спуснаха по стълбите. Доколкото болният крак му позволяваше, Кристофър се втурна към завесата, която покриваше една от стените във фоайето. Повдигна я така бясно, сякаш искаше да я разкъса. Видя врата, чиято брава бе с малка ключалка. Сара отключи вратата и отбеляза, че тя води към черно стълбище. Кристофър моментално се изкачи нагоре. Стигнаха до коридор с прашни дървени ламперии по стените. Имаше две врати към стаи, които очевидно по-рано са били на прислугата. И двете бяха заключени, но с ключа успяха да отворят едната.

Сърцето на Кристофър биеше в гърлото му, а кръвта бучеше в ушите му. Влетя вътре. Капаците бяха затворени и само една поставена на земята лампа разпръсваше тъжна светлина. Дървено влакче бе обърнато на една страна, а в ъгъла на стаята се виждаше някакъв легнал на земята силует. Кристофър разпозна разрошените коси на Симон. Малкото момче притискаше до гърдите си раздърпано бяло плюшено мече, което мъчителите му бяха дали. Дишаше на пресекулки.

— Симон — промълви със заекване Кристофър.

Детето притисна още по-силно мечето, като цялото трепереше. Сълзи замрежваха погледа на Кристофър, а очите му горяха.

— Сърце мое… аз съм. Лошите си отидоха, а аз съм тук…

Симон повдигна бавно главата си и очите му блеснаха. Кристофър коленичи до него и едва се въздържа да не го прегърне. Страхуваше се да не го уплаши. Малкото момче се вгледа втренчено в него, сякаш не можеше да различи съня от действителността и притискаше мечето към гърдите си.

— Толкова си смел… толкова… — каза Кристофър, който бе силно развълнуван и не можеше да говори.

Симон се изправи, захвърли играчката и обви ръце около врата на Кристофър, а после притисна лице в рамото му и го прегърна трескаво. Със свито гърло Сара наблюдаваше този миг, изпълнен с толкова любов. В небето се появи светкавица и силен гръм отекна точно над главите им. Плисна проливен дъжд. Кристофър вдигна Симон на ръце и се върна във фоайето. Малкото момче бе заспало. Сара повика такси, но им казаха, че трябва да изчакат бурята да отмине. Зачакаха търпеливо. Кристофър галеше косите на Симон, сякаш искаше да се убеди, че не сънува. Навън бурята бушуваше. Бе толкова силна, че кипарисите се огъваха и заплашваха да се пречупят.

— Флашката и документите! — спомни си внезапно Кристофър.

И Сара като него бе напълно забравила за доказателствата, които бе скрила в храстите покрай пътя. Тя се втурна навън.

— Не, Сара, твърде опасно е!

За секунда Сара се намокри така, сякаш бе паднала в поток. Тичаше, а краката й шляпаха в образувалите се на пътя дълбоки локви. На няколко пъти едва не загуби равновесие под силните пориви на вятъра. Кристофър я видя как изчезва в поройния дъжд и си каза, че тази жена наистина е изключителна и нестандартна. Когато Сара най-сетне стигна до скривалището, където бе мушнала документите, установи, че водната стихия бе изтръгнала храстите и издълбала почвата чак до камъните, отнасяйки всичко със себе си. Не бе останало нищо. Затича се отново и измина няколко десетки метра надолу по склона. Откри канал, който се опитваше да погълне течащите към него потоци вода. За да е спокойна съвестта й, огледа всичко наоколо, но нямаше и следа от флашката, а също и от документите. Върна се обратно във вилата. Като я видя да идва с празни ръце, Кристофър осъзна, че бяха изгубили доказателствата за невероятното откритие. Но в края на краищата така може би бе по-добре… Нямаше нищо по-важно от това да усеща как Симон диша в ръцете му.

Малкото момче все още спеше. Сара го гледаше как се е сгушило до рамото на чичо си и се усмихна нежно.

Таксито пристигна след половин час и ги закара до болницата, за да прегледат Симон. Медицинска сестра пое детето, а Кристофър и Сара седнаха в чакалнята. Някои от хората разгръщаха поомачкани списания, а други се бяха втренчили в смартфоните си.

Кристофър взе две кафета от автомата и подаде едното на Сара. Двамата отпиваха от чашите си и оглеждаха хората наоколо.

— Знам, че ще прозвучи банално — започна Кристофър, — но наистина ми се струва странно да се върна към нормалния живот. Тук, сред тези хора, които не знаят… Не знам как ще започна да живея, както съм живял преди.

Сара отпусна глава върху рамото му.

— Опитът показва, че ежедневието лекува много неща — отговори тя, без да си вярва особено.

— Много мило, че се опитваш да ме излъжеш…

— С дете до себе си, за което трябва да се грижиш, лъжата не изглежда чак толкова голяма.

— Ако няма нужда да хоспитализират Симон, ще си починем една нощ в някой хотел, преди да се качим на самолета за Париж. Остани с нас.

Тя смутено наведе глава и бавно се откъсна от прегръдката на Кристофър.

— Трябва да се върна в Осло и да напиша доклада си. Вече имам отговори на всички въпроси и знам кой е убил Пациент 488 и защо — добави тя. — Завърших разследването си, трябва да затворя досието и да обясня отсъствието си на началниците. А после ще трябва да свидетелствам за всичко, което видях, за да те освободим от наказателна отговорност. Трябва да го направя бързо, за да ти спестя сериозни неприятности. Остави ме на летището. Така ще бъде най-добре.

— Това гаджето ти ли е? — Симон бе излязъл от кабинета на медицинската сестра и изглеждаше добре.

— Ами… аз… всъщност — заекна Кристофър.

— Физически Симон е добре — оповести сестрата. — Малко е дехидратиран, но ние му дадохме специален разтвор. Трябва да го пие през целия ден. Няма видими наранявания. Но за сметка на това психическото му състояние задължава да бъдат взети мерки. Въпреки че на първо време може и да изглежда, че е напълно добре…

Кристофър прегърна покровителствено и с обич Симон и благодари на сестрата, която им пожела лек път.

— Кажи де, това гаджето ти ли е? — настоя Симон, като гледаше Сара.

Тя наблюдаваше и двамата с нежност.

— Ти спеше в таксито и затова не ти я представих. Това е Сара. До голяма степен заслугата, че всичко завърши добре, е нейна.

Симон разтърси глава и се изненада много, като видя, че Сара е без една вежда и без мигли на едното око.

— Какво си направила с окото си?

— Ами виж…

— Сара е жена с много таланти — намеси се Кристофър, — но не умее да се епилира. Това е единственият й недостатък.

Сара се усмихна. Кристофър за първи път виждаше лицето й да се озарява от светлина и това го смути. Сара забеляза неудобството му.

— Е, да, умея да се усмихвам, а също така и да се смея!

— Имам ли някаква заслуга?

— Не. Нямаш нищо общо. Вероятно е заради часовата разлика — подхвърли тя и намигна на Симон.

— Ще дойдеш ли с нас у дома? — попита детето с надежда.

— Не, трябва да се върна в моя дом. В Норвегия. Там ме чака много работа.

Стомахът на Кристофър се сви от мъка. Искаше му се да я попита защо отказва да отиде с него. Защо си забраняваше нов живот, обещаващ й щастие. Та нима това, което бяха преживели заедно и което бяха почувствали един към друг, бе вече затворена страница?! Сигурно, ако се отнасяше за друга жена, би отстъпил пред изкушението да я убеди да остане. Но за малкото време, прекарано с нея, бе разбрал, че тя не обича да насилват волята й, а още по-малко — да се опитват да разберат нещо, което тя иска да остане скрито. Ето защо, въпреки мъката си, Кристофър уважи избора й.

— Ще изпратим Сара на летището, а после ще идем да си починем — каза той.

Симон също изглеждаше разочарован, но се примири. В таксито за летището той отново заспа. Отпусна се доверчиво, защото присъствието на Кристофър го успокояваше. Щом пристигнаха на терминала за заминаващите полети, Кристофър настоя да придружи Сара до вратата, откъдето щяха да я отведат в самолета. Вдигна заспалия Симон и тръгна рамо до рамо с нея. Някакъв вътрешен глас му казваше да направи нещо, защото всяка жена винаги ще предпочете любовта. Трябваше да събере смелост и да й каже, че е влюбен. Само че, ако бъдеше твърде откровен, не рискуваше ли да я уплаши и да я накара да избяга завинаги. Имаше на разположение няколко минути, за да вземе решение.

Сара си купи билет за първия полет за Осло на гишето на Норвежките авиолинии. Когато стигнаха до митницата, тя забави крачка. Кристофър усещаше, че сърцето му бие лудо в гърдите. Как да й опише колко много й дължи? Как да й каже, че бе открил най-впечатляващата и най-великодушна жена на света? Как да я накара да разбере, че не бе изпитвал подобни чувства към никоя друга и че иска да остане с нея до края на живота си? А тя го гледаше и сякаш чуваше всяка негова неизречена дума. Приближи се до Кристофър и взе ръката му.

— Зная — задоволи се да каже, — но не мога. Трябва да уредя някои неща от миналото си и после да започна да градя живота си отново, Кристофър. И не знам колко време ще отнеме това. Не ме чакай.

— Остави ни някакъв шанс, Сара.

— Ако не оправя бъркотията в живота си, ще те направя нещастен, Кристофър. А не искам.

Стисна силно ръката му, а после се надигна на пръсти и го целуна, като го галеше по бузата. След това прокара ръка по косите на Симон и го целуна по челото.

— Кристофър, ти си най-хубавото нещо, което се е случило на това дете.

— Сара!

Кристофър бе намерил сили да носи Симон само с една ръка, за да хване Сара с другата. Разкъсвана от мъка заради решението си, което бе взела за доброто и на двамата, с блестящи от тъга очи, Сара го погледна за последен път.

— Ако не в този живот, то тогава в другия.

— Ще те чакам в този живот.

Тя кротко се усмихна, обърна се и тръгна. Не спря, докато не стигна митницата. За миг на Кристофър му се стори, че забавя крачка, но тя изчезна в дъното на коридора. Той остана неподвижен повече от десет минути, като се надяваше да я види как се връща.

— Тя замина ли?

Кристофър трепна. Симон се бе събудил.

— Да.

— Завинаги ли?

— Не знам.

— Много ли я обичаше?

Кристофър се усмихна тъжно.

— Да.

— Тогава защо я пусна да замине?

Кристофър пое дълбоко въздух.

— Точно защото я обичам.

Симон не каза нищо и сложи глава на рамото на чичо си, който го притисна към себе си.

— Искам да си отида у дома.

— Да, скъпи мой, отиваме си у дома.