Никола Бьогле
Пациент 488 (7)

7

Сара се стресна и се събуди. Сърцето й биеше до пръсване. Телефонът й бе върху възглавницата до главата й и звънеше. До нея лежеше лист, който тя машинално смачка с ръка. Върху него бе нарисувала лице със зейнала уста и изписано върху челото число — 488. Рисунката едва се виждаше в мрака, въпреки че бе посред бял ден. Раната на лицето й бе инфектирана! А и губеше зрението си!

Сара вдигна телефона в момента, когато звъненето вече спираше. С размътен поглед прочете, че я бе търсил съдебният лекар Тобиас Лоустур. И тогава върху екрана на мобилния си телефон видя колко е часът. Скочи от леглото и рязко дръпна пердетата. Без малко да ги скъса. Бързо осъзна, че това, от което се страхуваше, бе плод на параноичните й мисли: окото й бе добре, а сивият воал пред него се дължеше на факта, че бе настъпила нощта.

Навън уличните лампи тъжно осветяваха неоновата табела на хотел „Хралдшайм“, в който бе отседнала. Отново валеше сняг. Бе 23 часът и 36 минути. Сара бе спала непробудно почти дванадесет часа. Прекомерните емоции и поглъщането на лексомил я бяха приспали.

На телефона й бяха отбелязани дванадесет пропуснати обаждания. Сара навлече якето си, взе ключа от стаята и се спусна надолу по стълбите. Остави ключа на рецепцията и излезе в ледения студ, като четеше съобщенията си.

В първия есемес я информираха, че снимките от стая С-32 бяха готови и че вече може да ги гледа на телефона си. Второто съобщение бе изпратено в 17 часа от помощника й. Съобщаваше й, че пожарът е овладян, че има шестнадесет жертви, но още няма заключение дали са пациенти, или хора от персонала. Прибавяше, че двамата болногледачи Елиас Лунде и Леонард Сандвик са се обадили по веднъж на съпругите си и все още са в килии под стража. Третото съобщение бе отново от Норберт Ганс и бе изпратено в 20 часа. Притесняваше се, че няма новини от нея, и освен това съобщаваше, че съпругата на директора — Хелена Грунд — поискала да види мъжа си в болницата. Към този момент молбата й била отхвърлена в интерес на следствието. Сара одобри мислено решението, но в това време четвъртото съобщение я накара да се удари по челото и да изругае тихо „По дяволите“.

Сара, аз съм, чакаме те, за да поднесем подаръка, както се разбрахме. А и Мира няма търпение да те види. Въпреки че й е рожден ден, ти е приготвила изненада и само пита кога ще дойдеш, за да ти я даде. Надявам се, че всичко е наред. До след малко!

Сара отвори вратата на колата си, седна зад волана и сърцето й се сви само като прочете първите думи на съобщението.

Е, хубаво, Сара… 21 часът и 30 минути е… Мира трябваше да си легне. Остави короната, която бе направила за теб, пред вратата на стаята си, защото бе убедена, че ще дойдеш да я видиш, докато спи. Имаш късмет, май не ти се сърди. С две думи, всички бихме искали да си с нас на петия й рожден ден. Сигурно си още на работа и си забравила… Понякога се питам как Ерик понася егоизма ти.

Сара обърна глава към стъклото, върху което се разтопяваха снежинка след снежинка. Сложи телефона на съседната седалка и включи високоговорителя в момента, когато тръгваше третото съобщение от сестра й.

Виж, Сара, извини ме за това, дето ти го казах. Бе долно, а не бе и вярно… Всъщност съм силно обезпокоена. Кажи, че не си пострадала при пожара в „Гаустад“. Може би в момента си ангажирана с него? Обади ми се, моля те… Целувам те.

Най-сетне чу и последното съобщение, записано в 23 часа и 34 минути.

Инспектор Геринген, на телефона е Тобиас. Вижте, току-що свърших с аутопсията на оня нещастник. Нещата са далеч по-сложни, отколкото предполагахме… А и причината за смъртта… не е тази, която очаквахме… Обадете ми се, а ако дойдете в болницата, ще е най-добре. Малко сложно е за обяснение по телефона…

Сара запали двигателя и потегли към Университетската болница на Осло, която се намираше на няколкостотин метра от клиниката „Гаустад“.

По пътя се свърза с Норберт Ганс и му обясни, че е прекарала деня в подземията на университетската библиотека по психология в търсене на информация върху някои патологии, които биха обяснили смъртта на 488. Не усетила как минава времето там, а и в подземията телефонът й нямал покритие. Та затова чак сега видяла съобщенията. Помощникът й не се изненада от обяснението на инспекторката и каза в заключение, че работата му е да й осигури време да разсъждава на спокойствие. Сара затвори телефона с пълното съзнание, че въпреки симпатичния си характер Норберт Ганс нямаше да й прости втори път подобно нарушение на правилата.

Веднага след като паркира колата на паркинга пред болницата, изпрати съобщение на сестра си.

Хиляди извинения, че не дойдох… Пожарът в „Гаустад“ бе ад. Преди малко напуснах пещта… Добре съм. Много целувки за рождения ден на Мира. Вземи подаръка й за мен и й кажи, че съм минала да я видя тази нощ. Ще дойда утре сутрин и ти ще ми го дадеш тайно.

P. S. Подаръкът за Мира е готов. Надявам се, че ще й хареса. Обичам ви!

Сара натисна бутона „изпрати“ и в това време получи съобщение, че изтеглянето на снимките е завършило.

Сара отвори файла. Пробяга набързо по снимките на трупа и първата стая. Бързаше да стигне снимките на графитите в стая С-32. Увеличи многократно изображението, но не забеляза ясно различима фигура. Защо тогава директорът не е искал да се виждат графитите? Може би трябваше да им отдели повече време… Щеше да се занимава с тях по-късно. Сега Тобиас я очакваше.

Свали кожената си качулка и побърза да отиде в крилото, където беше отделението по съдебна медицина. В този час сградата трябваше да е празна. Само че ранените от пожара бяха тук, за да получат медицинска помощ възможно най-бързо. Въпреки напредването на нощта, персоналът бе в пълен състав и фучеше из коридорите. Забързана медицинска сестра излезе от една стая и бутна Сара. Докато се обръщаше, за да й се извини, без малко не събори носилка, където лежеше тяло, покрито с чаршаф — една от жертвите на пожара, която някой забързан санитар най-вероятно караше към моргата.

Притеснена, Сара най-сетне стигна до един по-тих сектор на болницата, където се чуваше дори тракането на токовете на ботите й върху линолеума. Като стигна до вратата на залата за аутопсии, влезе, без да почука. Върху масата лежеше тялото на Пациент 488. В дъното на помещението върху сиво-синия екран бяха закачени няколко рентгенови снимки на гръдния му кош.

А встрани, върху метална маса, бяха наредени работни инструменти, по които все още имаше тъмни петна от съсирена кръв.

Тобиас бе с гръб към Сара и седеше пред компютъра. Обърна се, като чу, че някой влиза в кабинета му.

— Инспектор Геринген, радвам се да ви видя тук в толкова късен час. Нима съм в списъка на привилегированите? Как сте, впрочем?

Сара се облегна на стената.

— Тобиас, повикахте ме тук, за да разговаряме за причината за смъртта на пациента… И така, от какво е умрял?

— А, да, вярно. Спомних си, че от три въпроса отговаряте само на един. Но така или иначе, онова, което ще ви кажа, ще предизвика лавина от въпроси. Случаят не е такъв, какъвто го мислехме. Ще ви покажа…

Съдебният лекар прекоси залата и отиде до бюрото си, върху което бяха натрупани много снимки на нещастника. Отдели онези, които показваха в едър план белега на челото му.

— Причината за смъртта му е възможно най-лошата, която съществува, и в същото време най-неразбираемата. Трябва обаче да ви уведомя как стигнах до този извод, защото в противен случай няма да ми повярвате.

Тобиас посочи с пръст една снимка на врата на жертвата.

— Добре, а сега да говорим сериозно. Този тип очевидно се е опитал да се удуши, но както се съмнявахме, не е умрял от това. Подезичната кост не е счупена и при дисекция по трахеята няма особено дълбоки травматични следи. Или накратко, налице е опит за самоудушаване, но той е оставил предимно повърхностни следи.

Сара примигна в знак на съгласие.

— Като тръгнах оттук — продължи съдебният лекар, — изследвах следата, предоставена ни от болногледачите в „Гаустад“. Тоест — спирането на сърцето. В сърцето наистина има места с некрози и фибрози, които свидетелстват за сърдечна криза.

Сара се канеше да отвори уста, за да зададе някакъв въпрос, но Тобиас я спря.

— Само че — каза той, като вдигна пръст, — вече ви чувам как ми казвате: „Добре де, всички умираме, когато сърцето ни спре да бие по една или друга причина… Само че това не обяснява нищо. Какво е предизвикало инфаркта, Тобиас?“. Горе-долу това щяхте да ме попитате, нали?

Сара кимна едва забележимо и седна на ръба на бюрото. Тобиас посочи една от снимките на гръдния кош върху осветения екран на стената.

— Когато отворих гръдния кош, идентифицирах петна по дробовете. Виждате ли ги върху рентгеновата снимка? Кръвните изследвания показаха, че тези петна са следи от лека силикоза. Или, иначе казано, минерален прах в дробовете. Прах, който му се е наложило да диша преди няколко години. Само че не открих нищо, което би могло да отключи инфаркт. Най-много да причини кашлица. За сметка на това обаче, кръвните проби ме заинтригуваха по две причини: открих в тялото наличие на голямо количество субстанция, която идентифицирах благодарение на факта, че отдавна съм в занаята. Имате късмет, че сте попаднали на старо куче като мен. За разлика от разни четиридесетгодишни копелета, които прекарват времето си, питайки се как да ви накарат да се усмихнете, с надеждата да прекарат една нощ с вас!

Сара с удоволствие би се усмихнала на шегата на Тобиас, ако сърцето й не бе толкова свито. Звънът на мобилния й телефон я спаси от необходимостта да му отговори. Някакъв полицай от централното управление, който оглавил разследването на участъка около болницата, я информираше, че никакво превозно средство, отговарящо на колата, която тя бе описала, не е било засечено. Разочарована, Сара затвори телефона и отново насочи вниманието си към съдебния лекар.

— А каква е тази субстанция, Тобиас?

— Едно лекарство, което не се произвежда днес — LS34. Използвано е в психиатрията в края на шейсетте години на миналия век, и то в редки случаи. Казвам „редки“, защото лекарството представлява нестабилна субстанция, а употребата му е доста рискована. Забраниха го преди четиридесет и една години. Ето защо е абсолютно изненадващо да го открия в толкова концентрирана доза в тялото на този човек.

— Значи това също не е причина за инфаркта — споменахте две причини.

— Ах, колко обичам прозорливостта ви, инспектор Геринген! Ако бях с няколко години по-млад, и аз щях да се поддам на импулса си да ви поканя на вечеря.

Сара учтиво кимна с глава.

— Извинете ме, но ще трябва да се подготвя психически, преди да продължа.

Сара си записа наименованието на лекарството — LS34. Внимаваше какво ще каже сега този твърде бъбрив за нейния вкус съдебен лекар, но пък й харесваха опитът и педантичността му.

Тобиас взе от поставката една пълна с кръв епруветка и я вдигна на нивото на очите на инспекторката.

— Във втората епруветка кръв открих причината за смъртта — каза той, като вдигна към светлината червеникавата течност. — Освен LS34, анализите показаха ненормално високо натрупване на калций. Това състояние се нарича остра хиперкалцемия. И именно то е предизвикало спирането на сърцето.

— А откъде идва тази свръхдоза калций?

Тобиас й направи знак с ръка да бъде търпелива. Върна на мястото й пробата с кръв и се облегна върху бюрото. Изведнъж видът му стана доста съсредоточен.

— Ще стигнем и дотам. Има много възможни причини за хиперкалцемията. Пиене на лекарства, съдържащи витамин D, например. Само че има твърде малка вероятност този човек да е пил лекарства против рахит. Малко вероятно е също така да е поглъщал големи количества мляко… Остава една последна възможност: дегенерация на костите. Понякога тялото реагира и произвежда голямо количество калций. Само че в костите му нямаше и следа от остеолитични^[1] метастази. Като обобщение мога да кажа, че няма дегенерация на костната тъкан.

— И в такъв случай какво остава?

Тобиас сниши глас и седна. Сара забеляза, че ставаше все по-блед.

— Сара, спомняте ли си лицето на този нещастник, когато го видяхме в стаята му?

Сара си припомни неразположението, което изражението на Пациент 488 бе предизвикало у нея, втренченият му в празното пространство поглед и отворената му сякаш за последен вик уста. Тя мълчаливо кимна с глава.

— В такъв случай сигурно си спомняте, че върху чертите на лицето му се бе запечатало силно вълнение — обобщи Тобиас. — А при подобно вълнение нашата нервна система произвежда адреналин, чрез който тялото реагира по-бързо. Адреналинът предизвиква производство на калциеви йони право в сърцето, което се свива по-бързо и доставя повече кислород на мускулите ни. За нещастие, ако дозата йони е много висока, сърцето прави контракции, но не изтласква кръв. Това е смъртта. И тази свръхдоза се получава само в един случай.

— В кой?

Тобиас поклати глава, сякаш за да одобри собствения си извод и за да повярва сам на себе си.

— В случай, когато човек изпитва изключително силен страх.

Съдебният лекар погледна Сара в очите и потвърди заключението си.

— Пациентът е умрял от страх, госпожо инспектор, от преживян ужас.

Сара настръхна.