Никола Бьогле
Пациент 488 (23)

23

Стиснал глава с ръце като в менгеме, Кристофър седеше на ръба на дивана и не помръдваше. Едва бе събрал сили да разкаже на Сара драмата, разиграла се в дома на родителите му. А после бе млъкнал и не помръдваше от мястото си. Сара го наблюдаваше мълчаливо. Нямаше нужда да го разпитва, за да разбере, че все още вижда последния поглед на майка си, преди да бъде убита, и все още чува виковете на отведения насила Симон. И най-вече — че умира от мъка, защото не е могъл да предотврати станалото.

Седна до него на дивана и сложи ръка върху неговата. Той я стисна силно. Причиняваше й болка, но тя не каза нищо. Не помръдна. Държеше го здраво и искаше да му вдъхне смелост. Защото бе човек, преобърнал целия си живот, за да отглежда дете, което не бе негово. Сега той имаше нужда от нея повече от всеки друг на света. Кристофър пусна ръката й.

— Имаме седемдесет и един часа — каза тя.

Той предпазливо хвърли поглед към нея.

— Ние?

Тя само кимна леко с глава.

— А сега ме слушай… Ако искаш да спасиш Симон, трябва да забравиш всичко, което си чул и видял днес. Той се нуждае от цялата ти интелигентност и цялата ти воля.

Кристофър прехапа устни. Чувстваше се тъй слаб, толкова ненужен.

Сара погледна раната на челото му, която отново бе започнала да кърви.

— Къде държаха лекарствата родителите ти?

— Горе, в банята.

След минута Сара слезе и почисти сръчно раната.

— Не знам какво да правя — заекна Кристофър. — Как иска Лазар да открия нещо, което той не е открил двадесет години? Та това е невъзможно! Невъзможно! Баща ми е държал резултатите от всичките си изследвания в колибата, която изгоря. А и не знам къде е този проклет остров!

— За какъв остров говориш?

Кристофър си даде сметка, че е изпуснал някои неща по време на разказа си.

— Баща ми говори с някого по телефона, преди да се озова лице в лице с него в скривалището му. Каза му, че останалата част от документите се намират на острова, където са се състояли експериментите, и че те трябва да се вземат оттам или да се унищожат. Само че кой остров?! Откъде да знам?! Нямам никаква представа…

В гнева си Кристофър удари стената с юмрук. Сара не помръдна, а продължи да почиства раната. В края на краищата, предпочиташе да го гледа как се гневи, вместо как седи безволев и безсилен.

— За момента нека памукът остане върху раната. Няма да оставяме никакви следи тук — каза тя и стана.

— Защо? Къде отиваме?

— Баща ти е предупредил някого какво става и не го е направил, за да ни осигури спокойствие. Да не говорим за полицията, която ще разследва пожара на колибата. Така че твърде скоро ще ни затрупат огромни грижи. Не трябва да оставаме тук. Отиваме на хотел и там с отпочинали глави ще мислим какво да правим.

Кристофър прие помощта на Сара да се изправи.

— У теб ли е всичко необходимо? — попита го тя. — Документите ти, пари? Не знам докъде ще ни доведе всичко това…

Кристофър кимна с глава.

— Тогава да вървим.

Преди да прекрачи прага, Кристофър хвърли последен поглед на хола. В главата му затанцуваха хиляди спомени. Видя майка си с вечната й престилка, щастлива, че сервира хубаво ястие; себе си и брат си като малки, играещи си с колички върху паркета, а малко по-късно и Симон, който отваря сложените под елхата коледни подаръци под доброжелателния поглед на Маргьорит, щастлива, че семейството се е събрало.

— Кристофър… — обади се Сара.

Той кимна, за да й покажа, че я е чул, и затвори вратата на къщата. Вътре останаха само спомените му.