Никола Бьогле
Пациент 488 (16)

16

Бе почти 21 часът, когато Кристофър се обади на Сара.

— Намерих ключа. В подплатата на суитшърта на Адам, който Симон прегръща като плюшена играчка.

— Добре.

Сара се поколеба. Знаеше, че банката със сигурност нямаше да ги допусне до сейфа. Като брат на починалия, Кристофър имаше известни шансове. Само че, ако поискаше той да отиде там с нея, го излагаше на опасност. А освен за живота на този мъж, чиито качества започваше да цени, мислеше и за малкото момче.

— Ще дойда у вас да взема ключа.

— Знаете много добре, че няма да ви допуснат до сейфа. Дори не съм сигурен, че и на мен ще ми позволят да припаря до него.

— Както вече сте разбрали, Кристофър, лицата, които се крият зад тази история, ще използват всички средства, за да запазят тайната си.

Витаещата заплаха за убийство бе зле прикрита зад тези думи на Сара и за пореден път на Кристофър му бе трудно да повярва, че всичко, което му се случваше, бе истина.

— Почакайте! Представете си, че ви откажат достъп до сейфа. Вашата молба ще предизвика трусове и информацията ще стигне до хората, които се крият зад тази история. Ами ако успеят да блокират завинаги достъпа до сейфа на Адам? Тогава никога няма да узная истината за смъртта на брат ми… и няма да имам никаква възможност да спра онези, които са го убили и които може би искат да убият и мен… Накратко, излагам се на опасност повече, без да притежавам каквото и да било средство да отвърна на удара…

— Възможно е, но ако не показвате, че искате да научите истината, със сигурност ще ви оставят на спокойствие.

— Търсенето на истината е смисълът на живота ми, а вие искате да направя изключение за човека, който бе всичко за мен…

— Мисля за вас, а и за Симон…

Кристофър се поколеба за секунди и стисна юмруци. Очевидно и той мислеше за Симон. Всъщност мислеше само за него.

Дилемата бе непоносима… Само че как можеше да отгледа детето на брат си в подобна лъжа? Познаваше се и нямаше да успее…

— Ще дойда с вас.

От другия край на линията Сара затвори очи. Отговорността започваше да й тежи много.

— Ами добре, да се видим в понеделник сутрин пред банката, когато започват работа.

— Ъ-ъ-ъ, съжалявам, но не мога да се освободя преди шест вечерта.

Сара не повярва на ушите си. Как можеше да й отговаря по такъв абсурден начин при подобни обстоятелства?

— Ще трябва да уредите този въпрос.

— Слушайте, осъзнавам напълно нелепостта на желанието си. Повярвайте ми — аз съм по-нетърпелив и от вас да изясня нещата, но не и с цената на психическото здраве на Симон.

— Какво искате да кажете?

— Понеделник е първият ден на ваканцията и съм обещал на Симон да прекарам целия ден с него.

Кристофър си представяше как Сара отваря широко очи — от учудване и раздразнение. Самият той изпитваше съмнения в правотата на това, което бе казал, но някакъв тих вътрешен глас му подсказваше да не отстъпва.

— Знаете ли, Симон непрекъснато се бори да преодолее травмата от смъртта на родителите си. Много време ми отне да му осигуря някакво подобие на душевно равновесие… Имам известен успех, а част от него е и доверието на Симон в мен. Така че, ако не спазя обещанието си, може да унищожа всичко, което съм постигнал. Не искам да поемам подобен риск.

— Разбирам.

Прямият отговор на Сара изненада Кристофър.

— Ще бъда пред „СуисКокс“ във Вилжюиф в осемнайсет часа. Току-що проверих на техния сайт — работят до деветнайсет часа. Така добре ли е?

— Ами, ъ-ъ, да…

— Оставете Симон при родителите си, преди да дойдете. Накарайте ги да заминат в провинцията за края на седмицата… Колкото по-далеч отидат, толкова повече рискове ще можем да поемем. Лека нощ. До утре.

— Окей — промълви Кристофър. — Почакайте…

— Да?

— Наистина ли смятате, че ще мога да се добера до сейфа? Имам ключ, но въпреки това ще поискат да удостоверят самоличността на собственика, нали?

— Ами зависи от банката. Може да имаме шанс и само ключът да е достатъчен.

— Ами ако нищо не стане?

— Ще разберем на място. Във всеки случай нямаме друг избор. Поне за момента. Починете си. До понеделник в осемнайсет часа.