Никола Бьогле
Пациент 488 (22)

22

Два часа по-рано в Минесота

Черната кола със затъмнени стъкла, марка „Додж“, подскочи, когато колелата й излязоха от шосе номер 90, по което се движеше, след като бе излязла от булевард „Колумб“, и навлезе в широката частна алея с ели и прясно окосена трева от двете й страни.

— Току-що влязохме в кампуса на „Либърти Юнивърсити“, сър. Деветнайсет часът и четиридесет и шест минути е. Лекцията ви започва след четвърт час. Ще пристигнем точно навреме. Предпочитате да ви оставя да се съсредоточите или искате да ви запозная със съдържанието на последните ви съобщения?

Младежът, който бе произнесъл тези думи, носеше черен костюм, сливащ се с кожените седалки. Бе с къси коси и издължено лице, чиято единствена закръглена част бяха очилата с позлатени рамки. В нормални обстоятелства излъчваше увереност, характерна за поведението на лидер. Само че в този момент младежът като че ли с притеснение очакваше отговора на шефа си.

Седналият до него Марк Дейвисбъри си поигра с пръстена си и погледа известно време огромното зелено пространство на кампуса. Белите му коси бяха сресани назад, а връзката му — вързана перфектно. Бе облечен във втален костюм, ушит по поръчка. В погледа му се четеше дистанцираността на човек, който оставя на хората от антуража си да се занимават с обикновените задачи на ежедневието, за да може да се вглъби единствено в стратегията как да използва властта си.

— Определете ми среща с министъра на здравеопазването. Кажете му, че съм намерил начин да спести двадесет и петте милиарда, които му липсват, за да оправи бюджета си. Колко е нашата акция в момента?

Асистентът започна да трака бързо по сензорния си таблет и показа борсовия курс на „Медик Хелт Груп“ върху екрана.

— Току-що минахме четиридесет и девет долара и трийсет и шест цента, сър, а това прави средно…

— Плюс пет процента на седмица. Напишете ненапълно ясно, но категорично съобщение за пресата относно предстоящата поява на пазара на ниски цени на новия ни софтуер за превенция на неоторизиран достъп до личната информация. Това ще възпре онези, които биха искали да продадат акциите си. Какво друго имаме да уреждаме?

Докато асистентът разсъждаваше колкото му бе възможно по-бързо, върху екрана му примига ново съобщение. Прочете го набързо и усети, че го залива гореща вълна и лицето му почервенява. Положи всички усилия да изглежда спокоен, пъхна пръст между яката на ризата и врата си, едва забележимо докосна бутона за регулиране на климатика върху страничната облегалка на седалката си и свали температурата с един градус.

— Ами, трябва да отговорите на административния съвет, който поиска извънредна сесия на двайсет и трети февруари… същия ден, в който е годишнината от кончината на майка ви.

— Това ще го решим по-късно, а сега ми кажи лошата новина, Джонас!

— Моля, сър?

— Намалихте температурата с един градус, защото последното съобщение ви изпоти. Нали така? Какво в него няма да ми хареса?

Джонас отлепи гърба си от кожената седалка. Преди няколко месеца шефът му бе отпразнувал осемдесетия си рожден ден, но все още бе жизнен — и физически, и психически, а това принуждаваше младежа да бъде постоянно нащрек.

— Ами, в „Дейли Трибюн“ току-що е излязло ново изследване за мястото на религията в живота на нашите съграждани, сър. Обезпокояващо е, но пък показва, че борбата ви има основание.

Джонас дебнеше реакцията на шефа си, но такава нямаше.

— И така — продължи той с пресъхнала уста, — много изследвания, проведени от септември до декември върху десетки хиляди граждани, разкриват, че протестантите в Съединените щати падат под историческата черта от петдесет процента и вече са четиридесет и осем процента. Били са петдесет процента през две хиляди и единайсета година и петдесет и три процента през две хиляди и седма. Свидетели сме на категорично… отдръпване. Същото е и с другите религии, защото много наши съотечественици (един от пет) заявяват — и Джонас се притесни от това, което се канеше да изрече, — че не принадлежат към никоя религия.

Дейвисбъри долепи устни до пръстена с изображението на свети Михаил, повалящ змея^[1], и погледна през прозореца. Скоро тези сондажи щяха да предизвикват само насмешка. Най-напред — у него. Горд и удовлетворен от това, което подготвяше, се отдаде на носталгията. Когато джипът мина покрай огромния стадион — спортната гордост на университета, той си спомни първия път, когато бе дошъл тук… Тогава бе забелязал играчите от двата отбора, паднали на едно коляно и с наведени глави. В началото бе помислил, че се канят всеки момент да се нахвърлят едни върху други. Но не се чу стартово изсвирване и двата отбора не помръднаха от местата си. Останаха с наведени глави в продължение на минута. Едва след като се бе приближил, бе разбрал, че играчите се молят преди началото на мача.

Университетът „Либърти“ имаше дванадесет хиляди студенти. Бе не само най-големият евангелистки университет в света, но беше на първо място и по резултати. На табелата при входа на кампуса му в Минесота бе гравирано: „Университет «Либърти». Подготвяме шампиони в името Христово“.

Луксозният автомобил паркира пред главната сграда на университета — фасада с внушителни римски колонади, увенчани с триъгълен фронтон.

Заместник-директорът на „Либърти“ чакаше високопоставения си гост в долната част на стълбите. Бе скръстил ръце на гърба си, а усмивката му издаваше притеснение. Бе мъж на около шестдесет години и косите му вероятно бяха боядисани в кестеняво. На двойната му брадичка сякаш й бе тясно в яката на ризата.

— Пристигнахме, сър — уточни Джонас. В колата цареше тишина. — Остават ви две минути.

Марк Дейвисбъри удари по стъклото, което го разделяше от предната част на автомобила, оправи възела на връзката си и излезе от колата веднага щом шофьорът му отвори вратата.

— Добре дошли, мистър Дейвисбъри. Вашето присъствие днес тук е чест за нас. Много сме щастливи — каза заместник-директорът и подаде ръка на госта си.

— Моля ви, Мак — отвърна Дейвисбъри, като се ръкува набързо, — мисля, че ни остава малко време за любезности от този род.

— Да, разбира се. Моля да ме последвате. Доайенът ще съобщи името ви всеки момент.

Отведоха Марк Дейвисбъри зад кулисите в най-голямата амфитеатрална зала на университета. Зад завесата, която го скриваше от сцената, гледаше как доайенът завършваше молитвата си и се канеше да благодари на щедрите дарители, позволили на университета да достигне през настоящата година рекордния бюджет от петдесет и четири милиона долара. Двете хиляди присъстващи в залата студенти завършиха молитвата си с едно всеобщо „амин“ и започнаха да ръкопляскат с жар. Когато отново настана мълчание, доайенът се обърна и забеляза госта зад кулисите. Махна му с ръка и му се усмихна, а Дейвисбъри му отговори сърдечно.

— А днес, скъпи студенти — поде отново доайенът, — имаме честта да приемем сред нас не само най-предания ни и последователен дарител, но също така човека, чийто живот и дейност сами по себе си имат значителен принос за величието на нашата религия. За първи път и по повод тържеството ни в края на годината той прие да дойде и да сподели с нас своя опит. Моля ви да посрещнете подобаващо Марк Дейвисбъри.

Докато всички в залата ставаха на крака и бясно ръкопляскаха, бизнесменът прекоси сцената под силната светлина на прожекторите. А доайенът, висок, много слаб мъж, му стисна ръката и с искрена усмивка го потупа приятелски по рамото. Марк Дейвисбъри отговори на любезността му, а после, докато мъжът изчезваше зад кулисите, се обърна към аудиторията.

Поставил двете си ръце върху катедрата, той съзерцава известно време залата. Над него върху дебелата завеса в гранатов цвят висеше огромен кръст. Ръкоплясканията постепенно утихнаха, но гостът не заговори, преди да настане мъртва тишина.

— Аз не вярвам в Бога — започна той и замълча.

Последваха шокирани викове, а после се разнесе шепот. Студентите се разтревожиха и зашумяха. Застанал встрани, зад кулисите на сцената, доайенът пребледня.

— Не вярвам в Бога. Принуждаваха ме да произнасям това изречение всеки ден, когато бях дете — продължи Марк Дейвисбъри.

Забеляза няколко усмивки на облекчение по лицата на младежите от първите редове, а после дочу и ентусиазираните думи, които студентите шепнеха на ухото на съседите си.

— Роден съм в деня на свети Антоний в Минесота. Баща ми решил да установи там седалището на фирмата си за производство на медицински материали „Медик Хелт Груп“, която вие сигурно познавате. По онова време това бе семейна фирма с десетина служители. Но баща ми бил много горд, че я създал, че била негово творение. Той смятал, че го дължи само на себе си. И затова всяка сутрин, когато ме насилваше да ям овесената си каша, ме питаше дали вярвам в Бога. А аз можех да отговоря само по един начин: „Не, татко, не вярвам в Бога“. Той пък винаги ми отговаряше: „Това е добре, защото в такъв случай и ти като мен ще стигнеш далеч“.

Бизнесменът направи пауза, за да даде възможност на насъбралите се да оспорят шепнешком думите на баща му.

— Майка ми, която бе учителка по математика, бе вярваща. В началото на брака им баща ми бил силно влюбен и за да я спечели, я накарал да повярва, че и той е вярващ. Докато един ден маската му паднала и той й забранил да ходи на църква, да носи религиозни символи и дори да държи Библия вкъщи. За него вярата в Бог бе загуба на време и признак на глупост. Един ден изненадал майка ми, която слагала малко разпятие в една кутия за бижута. Ударил я и я заплашил, че следващия път ще я разпъне на кръст като Христос.

Този път Марк не обърна внимание на негодуванието на студентите и надвика шепота им, като повиши глас:

— Както знаете, вярата е по-силна от страха. Тогава майка ми се престорила, че се отказва от вярата си. Но тайно всяка вечер ме караше да откривам чудесата на Господ Бог. И понеже баща ми бе изхвърлил всички религиозни книги, тя бе научила цели пасажи от Библията наизуст и ми ги рецитираше всяка вечер, преди да заспим, и двамата се молехме баща ми да се спаси от злото. За дванадесетия ми рожден ден моята майка ми подари Библия, която скрих така, че баща ми да не я намери никога.

Бизнесменът извади от джоба си книжка, не по-голяма от палец и малко по-дебела от книга джобен формат.

— Майка ми умря при автобусна катастрофа, когато бях на шестнадесет години.

Неволно Марк изпита вълнение. Овладя треперенето на гласа си и продължи разказа си.

— В продължение на четири години живях само с баща ми. На двадесет години си тръгнах от дома ни, защото го накарах да повярва, че съм си намерил работа като търговски пътник. Изглеждаше доволен, че започвам трудовия си път с труден занаят. А в действителност аз станах пастор в едно малко селце в Тексас. И това продължи, докато…

Марк въздъхна и продължи:

— Докато една вечер след службата, когато се прибирах у дома, на минаване през градската градина се натъкнах на банда негодници, които се канеха да изнасилят една девойка от моята енория. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не се уплаших. Треперех целият, когато им казах да я оставят на мира. Знаех какво ще ми се случи и те ми сториха точно това. Биха ме с железен прът и ме ритаха с подкованите си обувки, но девойката успя да избяга.

Марк знаеше, че лъже слушателите си в тази част на разказа, но още бе твърде рано да каже истината.

— В продължение на много дни бях в кома, но Бог пожела да се събудя. В мига, когато отворих очи, бях сигурен в едно: че вместо да моля Бога за помощ, аз трябваше да му помогна да изпълни мисията си на земята. Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година, разгарът на Студената война, и ЦРУ надминаваше себе си в битката срещу руснаците. Знаех, че моето място е там, за да помогна на Бог да защити американския народ.

Марк се канеше да продължи, когато усети вибрации в гърдите си. Бе сигурен, че е изключил мобилния си телефон.

— Работих в агенцията двадесет и три години, когато баща ми почина и ми завеща фирмата си. Тя междувременно бе станала двадесет и втората по значимост в Съединените щати. Бог ми показваше пътя. Притежавах богатство, което ми помагаше да разпространявам евангелието сред голям брой хора. Напуснах ЦРУ и поех бащиния факел. Посветих голяма част от печалбите си за…

За първи път в живота си Марк спря по средата на лекцията си. Телефонът бе започнал отново да вибрира. И изведнъж той осъзна, че вибрациите идваха от левия му джоб. От телефона, чийто номер знаеше само един човек. Видя учудените погледи на студентите, които не разбираха защо лекторът бе замълчал по средата на изречението си.

Той вдигна ръка, за да се извини, и без да каже дума, напусна сцената.

Извади телефона от джоба си, мина покрай смаяния си асистент и доайена, вдигна пръст, за да им каже да го оставят на спокойствие, и натисна зелената слушалка.

— Какво става, Натаниел?