Никола Бьогле
Пациент 488 (41)

41

Сара тичаше като сляпа в операционната зала. Блъсна се в някаква количка, която се обърна с оглушителен шум на пода. Едва успя да се скрие зад носилка на колела, когато Хоткинс нахлу в залата с гръм и трясък. Застана нащрек, огледа внимателно наоколо и влезе внимателно навътре. Сара замръзна на мястото си и си даде сметка, че си има работа с по-силен от нея противник и че за да има някакъв шанс, трябва да удари първа. Хоткинс започна да претърсва помещението, готов да нападне във всеки миг. Докато минаваше покрай носилката, зад която се бе скрила Сара, тя я бутна и го удари с всичка сила в корема. Добрата му физическа форма му помогна да посрещне удара. Реагира по-бързо, отколкото Сара очакваше. Сграбчи я за ръката и я дръпна с рязко движение. Сара се оказа на земята с ръка, извита зад гърба й. Всичко бе станало толкова бързо, че тя не бе имала време да се защити. След всички положени усилия тази нощ бе в ръцете му и той щеше да я убие. Вместо да остави Хоткинс да продължи да извива ръката й, тя с всички сили дръпна ръката си в обратна посока. Рамото й се завъртя. Чу се щракане на кост и силен вик, издаващ неописуема болка. Когато тя се обърна, Хоткинс бе хванат натясно и не можа да избегне ритника й. Загуби равновесие и се хвана за стената. Сара го удари с ръка по главата, а после му нанесе удар с коляно в чатала. Приготви се да го удари още веднъж, но той блокира движението й и я обърна като кукла, залепи я до стената и започна да я души. Сара се опита да се измъкне, но не успя да разхлаби хватката на противника си. Пръстите на Хоткинс стискаха здраво врата й и всеки момент щяха да счупят подезичната й кост. Сара вече не бе в състояние да диша и се бореше като риба на сухо. Последната й мисъл бе за Кристофър. Би искала да му поиска прошка. Прошка, загдето се бе провалила.

Кристофър тичаше, обладан от страха на преследвано животно. Успя да се изкачи до стаята, където започваше тайната стълба за подземието, излезе от нея и с всички сили хукна към изхода на постройката. Зад гърба си чуваше тичане. Дробовете му пламнаха от напрежение, но успя да достигне до входната врата. Твърде късно разбра, че тя е заключена с катинар и верига. Противниците им бяха предвидили всичко. Кристофър се обърна. Джоана бе само на десет метра от него. Той искаше да се свие на земята и да чака смъртта, но инстинктът му го отведе в една от изоставените стаи — първата. Клекна зад един скрин. Целият трепереше. Беше в клопка, без оръжие. Не притежаваше умения да се бие, а го преследваше жена, чийто занаят бе да убива. Потърси някакъв предмет, с който да я удари, но наоколо нямаше нищо. Дори пъхна ръка в джоба си, надявайки се да намери нещо там. И в този момент вратата се отвори с трясък…

Джоана ритна вратата. Действаше предпазливо, въпреки уязвимостта на мишената си. Старият дюшек се търкаляше по пода. Нощната лампа бе покрита с прах. Разнебитеният скрин си бе на мястото. Всичко бе такова, каквото го бяха заварили при първия си оглед. Но журналистът не се виждаше. Промъкна се внимателно и изведнъж й се стори, че зад скрина се чува шушукане. Безмълвно насочи фенера си към скрина и видя клекналия зад страничната му стена Кристофър. Приличаше на уплашено животно. Бе поставил ръце върху ушите си, сякаш предпочиташе да не разбере кога ще го покоси смъртта. Джоана не обърна внимание на шушуканията, чийто произход така и не можа да разбере, и го хвана за косата. Кристофър се пребори с рефлекса си да я удари и продължи да държи ръцете си върху ушите. Джоана дръпна главата му назад и го събори до скрина, когато изведнъж пронизителен вик я покоси с такава сила, че тя загуби всякакъв контрол над тялото си. Пусна главата на жертвата си, залитна и започна да удря на сляпо, улучвайки поставената върху скрина нощна лампа. После падна на колене, разтърсвана от безумна тревога, с увиснали ръце и завладяна от страх, от който не бе в състояние да се отърси. А когато звукът изчезна, бе плувнала в сълзи, а сърцето й биеше лудо. Бе завладяна от неописуема паника и тялото й трепереше от слабост. В този момент с периферното си зрение видя надвисналата над нея сянка. Благодарение на рефлексите, вкоренени в нея от години, намери сили да стане. Кристофър не очакваше подобно нещо и въпреки че Джоана бе реагирала доста бавно, изпадна в паника. Тя се нахвърли смело върху него и двамата паднаха на земята насред облак плах. Джоана искаше да хване Кристофър за гърлото, но той се бореше с всички сили. Не повярва, когато тя го пусна. Стана, докато Джоана се надигаше — залитаща и объркана. Кристофър я сграбчи и я удари с рамото си. Убийцата падна заднешком. Главата й се удари в ръба на скрина и брадичката й се отпусна върху гърдите й като на парцалена кукла.

Изгарян от непознат огън, рошав, Кристофър се приближи до безжизнената убийца, коленичи и опипа пулса й. После направи крачка назад.

— По дяволите…

Бе жива. Кристофър огледа земята и взе счупената нощна лампа. Хвана дървената й част и я стисна, за да довърши жертвата си. Ръката му трепереше. Стисна челюсти с нехарактерна за него омраза. Канеше се да й нанесе много удари — докато черепът й се пукне и се разпръсне на парчета — както ожесточен палач постъпва с осъден, чиято глава не е успял да отсече с един удар. Изминаха няколко секунди на вътрешна борба и Кристофър се отказа от намерението си. Не бе способен да убива хладнокръвно. Разгневен на самия себе си, разкъса на ленти един от чаршафите върху стария дюшек и завърза здраво ръцете и краката на убийцата. После запуши устата й. Завлече я до тръбите за отоплението върху стената и я върза. Когато се убеди, че дори да се събуди, тя няма да е в състояние да помръдне и сантиметър, пребърка джобовете й и намери двупосочен билет за остров Възнесение и Брайз Нортън, паспорта й и плана на постройката, в която се намираха. Разгъна го и очите му бързо откриха една подробност, която отново го зареди с адреналин: до кабинета на баща му наистина имаше още една зала и бележка към плана уточняваше, че входът към нея наистина се отваря с бутона под бюрото. Имаше червена стрелка и нареждане „Приоритет: разрушаване на залата“.

Кристофър провери още веднъж дали убийцата е здраво завързана. Канеше се да отиде при Сара, когато забеляза търкалящия се по пода диктофон. Касетата бе смазана, а лентата — скъсана. Кристофър стигна до водещата към подземието стълба и взе кирката. Знаеше, че вече не може да разчита на вика, за да спаси живота си. Слезе по стълбите, като приглушаваше светлината на фенера, криейки го под дрехите си. Дебнеше всеки шум и бе обезпокоен, че няма знак от Сара. Когато стигна до завоя на коридора, който водеше към операционната зала, видя слаба светлина. Тя не идваше от кабинета на баща му, а от медицинския блок.

Изведнъж кръвта му се смръзна. Сара току-що бе извикала името му и във вика й се долавяше молба. Първоначално поиска да се втурне към нея. Но рязко овладя импулса си. Ами ако това бе клопка? Ами ако онзи тип го бе проследил и го очакваше зад вратата, за да го убие? Не, Сара никога не би отстъпила, колкото и да я измъчваха. Тя отново повика Кристофър с вик, удавен в ридания. Тя, която не показваше нищо — нито радостите си, нито страховете, сега виеше… Кристофър потръпна, като си представи какво изпитваше, за да забрави смелостта и самообладанието си, които никога не я напускаха. Имаше нужда от него, както досега той постоянно бе имал нужда от нея. Трябваше да й се притече на помощ. Кристофър трепереше и не знаеше какво решение да вземе. Времето на последния ултиматум на Лазар щеше да изтече всяка минута. Ако се възползваше от факта, че вторият убиец бе зает със Сара, той щеше да има време да отвори тайния проход, да намери липсващите отговори и да спаси Симон. А ако се опиташе да спаси Сара, почти сигурно рискуваше живота си и обричаше на гибел Симон. Смазан от срам, викайки на помощ цялата си любов към осиновеното си момче, Кристофър прогони от съзнанието си чувството за вина… Отвърна поглед от двукрилата врата и влезе в кабинета на баща си.

Втурна се към процепа на тайния проход и вкара вътре кирката, за да я използва като лост. Натисна с всички сили дръжката. Стената помръдна едва с няколко милиметра. Започна отново, като без малко не изкълчи китката си. Напълно изтощен, Кристофър плачеше от гняв. Очевидно сам нямаше да успее да разшири отвора, за да се промъкне вътре. Оставаше една-единствена възможност…