Никола Бьогле
Пациент 488 (10)

10

Бе някъде около обяд, но би могло да бъде и 4 часът сутринта. Оловният слой, който покриваше небето, бе принудил общината на Осло да остави запалени уличните лампи. Само че тяхната светлина едва успяваше да пробие мъглата.

Сара притисна яката на якето си към скования си от умора и студ тил и излезе от колата. Прекоси паркинга, блъсна силно входната врата на централното управление и тръгна към кабинета на Норберт Ганс. Помощникът й вдигна глава и веднага забеляза, че е много напрегната.

— Намерихте ли някакви административни документи в дома на Сандвик? Например трудовия му договор? Интересува ме на коя дата е постъпил на работа в „Гаустад“.

— Ами… не знам, но сигурно са го намерили. Кашоните с иззетите при обиска неща са долу.

Сара му направи знак, че ще върви след него. Двамата слязоха на долния етаж и влязоха в зала, където трима полицаи бяха класирали документите и педантично проучваха съдържанието им.

— Момчета, търсим на коя дата е бил нает на работа Сандвик — подхвърли Норберт. — Търсете в договорите за постъпване на работа и в извадките с клаузите за пенсиониране.

Сара и Норберт помогнаха на полицаите да прегледат стотиците документи, които бяха в кашоните наред с иззетите вещи на Сандвик. Понеже работиха и петимата, след половин час вече имаха отговора.

— Така си и мислех — подхвърли Сара.

С документа в ръка тя се качи на горния етаж и нахлу в охраняваната килия, където бе Леонард Сандвик. Старият болногледач се бе подпрял на стената и бе заспал седнал върху импровизираното легло. Стресна се и се събуди, когато Сара връхлетя в стаята. Прекара език по устните си. Бе доста замаян, а погледът му издаваше страх и неразбиране. Седна на пейката и разтри слепоочията си с края на пръстите си.

— Ама какво става? Защо ме гледате така?

— В досието ви пише черно на бяло, че сте постъпили на работа в „Гаустад“ на двайсет и втори ноември хиляда деветстотин седемдесет и девета година. Както ми казахте и вие по време на разговора ни, нали?

— Да, така е…

— Когато разговаряхме, господин Сандвик, вие обаче споделихте, че не сте били там при пристигането на Пациент 488 и че сте разбрали за съществуването му едва няколко месеца след постъпването му в клиниката… Нали така?

— Ами… да…

Сара видя, че свидетелят хвърля крадливи погледи към вратата.

— Само че току-що научих — уточни Сара и заключи демонстративно вратата, — че Пациент 488 е въдворен в клиниката на двайсет и четвърти декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година, с други думи — месец след назначаването ви там. Следователно сте били там. И го познавате… Защо излъгахте, господин Сандвик?

— Ъ-ъ-ъ… не съм излъгал. Не помня вече, там е цялата работа… Нали разбирате, че ме питате за неща, станали преди тридесет и пет години. Може и да съм видял някой пациент да пристига през онази нощ, но нямам никакъв спомен дали това е бил 488. Така че не съм ви излъгал…

— През онази нощ, казвате, а откъде знаете, че е било през нощта?

— А? Не знам, казах го просто така — каза с досада болногледачът, като недоволно смръщи вежди.

— Господин Сандвик, крайно време е да ми кажете истината. Вие ли приехте пациента през нощта на пристигането му в „Гаустад“? Вие ли шантажирате директорите на болницата повече от тридесет години? Вие ли снабдявахте заведението с LS34?

— Нямам нищо общо с нещата, за които говорите…

— Чуйте ме. Доколкото разбрах от вас, имате жена и малка дъщеря, нали така?

Сандвик шумно пое въздух.

— Колкото повече ни сътрудничите, толкова по-добре ще бъде за вас пред съдията… И ще имате по-голям шанс да видите дъщеря си да расте.

Напълно съсипан, Сандвик наведе глава.

— Не ви познавам, господин Сандвик, но интуицията ми нашепва, че не сте лош човек и че бихте направили всичко, за да се гордее дъщеря ви с вас.

Развълнуваният болногледач извърна глава. Сара го остави да размишлява. За няколко часа бе остарял с десет години… Когато заговори, гласът му вече не бе жизнен и бодър глас на шейсетгодишен мъж, а глас на съсипан и уморен човек, сринат под товара на съжаленията.

— Бях млад, имах нужда от пари… пък и не беше кой знае какво… — започна той, а гласът му бе слаб и едва се чуваше.

— Какво направихте? — Сега Сара говореше нежно, почти доброжелателно. — Гарантирам ви, че всички, които направят признания, ще се възползват от милостта и снизхождението на правосъдието. А нещата могат да се проточат с години…

— Но това не е справедливо…

— Кое не е справедливо?

— Не аз съм мръсникът в цялата тази история!

— А кой? Вашият директор професор Грунд ли?

— Не. И той не беше фактор… Правеше каквото му бяха наредили… Също като мен…

— Обяснете ми.

Сандвик въздъхна няколко пъти.

— Беше през хиляда деветстотин седемдесет и девета година… Тъкмо бях завършил училището за болногледачи и трябваше да връщам заем. Бях успял да постъпя на работа в психиатрична клиника „Гаустад“. Бе неочакван късмет да започна на такова престижно място. Само че заплатата ми далеч не бе задоволителна, за да мога да се справям.

Сандвик преглътна слюнката си с мъка и поклати глава, като че ли докато разказваше спомените си, проклинаше избора си.

— Един ден през декември хиляда деветстотин седемдесет и девета година получих предложение да се грижа за пациент от болницата и да го наблюдавам. За това съм щял да получавам редовно пари в брой. Днес това може да изглежда глупаво, но тогава приех. Още повече че задължението ми ни най-малко не изглеждаше рисково или незаконно. Трябваше да се занимавам лично с един пациент с амнезия, който щял да пристигне на Коледа и да съм сигурен, че спазва лечението и че приема лекарството LS34. Искаха от мен да извършвам тестове с него с една доста странна машина и да правя месечни доклади за състоянието му. Не трябваше да задавам въпроси, нито пък да се опитвам да разбера нещо. И да не казвам нищо на никого. Въпросният тип добави, че самият директор щял да си затваря очите…

— Кой бе човекът, който ви направи това предложение?

— Не знам, никога не съм виждал лицето му.

— А как общувахте?

— Най-напред по пощата, имаше специална пощенска кутия, а през последните години — по телефона. Бе ми дал номер, на който трябваше да се обаждам веднъж месечно и да правя доклад.

— Дайте ми този номер, Леонард… Дайте ми го!

По лицето на болногледача се изписа досада.

— Имам един номер, но той сигурно вече не е активен. При всяко обаждане човекът ми даваше нов. Последния път, когато му казах, че Пациент 488 е мъртъв, не ми даде нищо.

— Дайте ми го все пак.

Леонард Сандвик се примири, започна да рови в джобовете си, извади от джоба на панталоните си смачкано листче и го подаде на инспекторката.

— Моля ви обаче, не… не се обаждайте на този номер… той веднага ще разбере, че информацията идва от мен… — Леонард започна да шепне. — Страхувам се за семейството си.

Сара взе листчето и излезе. Отиде в един кабинет, където мъж със сенки под очите разглеждаше върху монитор колони от цифри, като от време на време се спираше, за да отбележи някакво квадратче. Сара му подаде написания на листчето номер и го помоли дискретно да провери откъде идва. Експертът по телекомуникации й обеща да я потърси колкото се може по-бързо.

Сара се върна при Сандвик и се облегна на вратата.

— Докато чакаме, кажете ми как вашият човек реагира, когато разбра, че пациентът е мъртъв? — започна тя.

Леонард откъсна част от нокътя си със зъби.

— Господин Сандвик, повече нищо не можете да направите. Само трябва да отговаряте на въпросите ми. Направете го. Това е единственото, което може да ви помогне в момента. Как реагира вашият контакт, когато му казахте, че пациентът е умрял?

— Ами отначало замълча, а после ми каза, че мисията ми е приключила и че няма да получавам повече пари.

— А знаете ли откъде бе белегът върху челото на нещастника?

— Често съм си задавал този въпрос. Мислех си, че е затворник, но все пак такъв белег на затворник е малко странен…

— Слушайте, ще се наложи да ми кажете много повече, ако искате да реша, че сътрудничите на разследването.

Леонард Сандвик закърши ръце, като гледаше в земята. Сара му даде възможност да размисли няколко минути, докато се правеше, че чете съобщение на телефона си.

— Ами може би има още нещо, което трябва да ви кажа — рече Сандвик съвсем тихо.

— Слушам ви…

— Вчера, когато видях, че пациентът е умрял, вече знаех, че няма да взема повече пари. Изпаднах в паника и се страхувах да кажа на жена си, че ще се наложи да продадем къщата.

— Е, и?

— Ами, исках да взема малко пари и когато ми разрешиха да се обадя по телефона на жена ми, й казах да продаде на черния пазар LS34. Знаех, че по един или друг начин ще научите, че съм замесен в тази история. И исках жена ми и дъщеря ми да не изпитват финансови затруднения. Казах й да използва сайт в интернет, чрез който се свързват медицински лица и където… накратко… тази стока може да заинтересува дилърите на наркотици.

— Добре направихте, че ми казахте тези неща, господин Сандвик. Има ли още нещо? Например, знаете ли нещо за прословутите рисунки, с които Пациент 488 е покривал стените на стаята си? Изобразяват ли те този или тези, които са го изпратили в „Гаустад“?

— Не зная. Спомням си обаче един ден, когато бях капнал и забравих да му инжектирам препарата. Когато влязох в стаята му, той ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път. Погледът му, който обикновено бе празен, бе жив, ясен. Веднага ме попита къде се намира и от кога. Казах му, че е в психиатрична клиника, където са го довели, след като са го намерили по улиците на Осло, напълно загубил паметта си. Погледна ме, а после извърна глава и не каза нищо повече. Попитах го дали си спомня нещо… Име на родител, например… Само че той не ми отговори…

— Това ли е всичко, което му казахте?

— О, не. Докато му инжектирах дозата от LS34, проявих любопитство и го попитах защо надава такива странни викове. В края на краищата ги чувах всеки ден и наистина бяха необичайни.

Сара бе залепила на лицето си съчувствено изражение, като окуражаваше по този начин събеседника си да й се довери.

Гласът на Сандвик бе апатичен, безизразен.

— Тогава той се обърна към мен и ми каза, че се опитвал да си спомни. А аз го попитах какво точно. Никога няма да забравя изражението на очите му, когато ми каза: „Едва ли бихте искали да узнаете!“.

Леонард Сандвик разтърси глава, като че ли да прогони тревожните мисли, които го бяха завладели.

— Струва ми се, че никога преди не бях забелязвал толкова ясно страха в очите му. Те бяха широко отворени и зачервени по краищата. И днес сънувам този кошмар. Не знам какво виждаше, но не бих искал да бъда на негово място. За нищо на света…

Гласът на Сандвик постепенно се изгуби. Самата Сара се бе развълнувала от чутото.

Мобилният й телефон иззвъня. Както и предполагаше, обаждаше се експертът по телекомуникации. Той й обясни, че номерът, който Сандвик й бе дал, е на еднократна карта, чиято валидност бе изтекла. Така че бе невъзможно да се стигне до собственика или дори да се локализира, защото SIM-картата била унищожена. Сара благодари на експерта и затвори. Видът й бе невъзмутим. Все пак стана от мястото си и тръгна да се разхожда из стаята.

Оставаше й да разчепка още една следа.

— Господин Сандвик, колегата ви Елиас Лунде ми даде да разбера, че пациентът е ставал все по-раздразнителен и превъзбуден в последно време. Знаете ли защо? Променяли ли сте нещо в лечението му? Увеличавали ли сте дозите на препарата? Да сте видели или чули нещо по-особено?

Леонард Сандвик подпря главата си с длани и постави ръце върху коленете.

— Ако знаех, никога нямаше да направя всичко това.

— Отговорете на въпроса ми.

— Да, увеличих дозата, защото ми наредиха да го направя.

— Човекът, с когото контактувахте, нали?

— Да.

— А по каква причина?

Болногледачът погледна нагоре към Сара.

— Заклевате ли се да защитите дъщеря ми?

— Продължавайте.

— О, не, най-напред ми се закълнете.

— Ако е необходимо, ще включим жена ви и дъщеря ви в програмата за защитени свидетели и ще ги охраняваме.

— Закълнете се.

Сара отстъпи.

— Добре. Имате думата ми. А сега ми кажете по каква причина ви наредиха да увеличите дозата на LS34.

— Мисля, че това го уби… Искаха да отидат твърде далеч…

— Какво искате да кажете, господин Сандвик?

— Посетителят… Всичко тръгна от него…

Сара усети прилив на адреналин.

— Посетител ли? Кой?

— Излъгах ви, като ви казах, че никой не е посещавал Пациент 488… Преди малко повече от година дойде един тип и поиска да го види.

Сара отлепи гърба си от стената, на която се бе облегнала.

— Ами, трябва да бе на около тридесет и пет години. Каза, че бил учен изследовател в лабораторията, която снабдявала „Гаустад“ с LS34, и искал да види и прегледа пациента, на когото все още сме инжектирали продукта, за да актуализира данните и проучванията си в областта на психотропните вещества.

— За коя лаборатория става въпрос?

— Работеше за една френска лаборатория, която познавах по име и по репутация. Не му позволих да се срещне с пациента по съображения за сигурност. Тогава ми зададе куп въпроси, при това доста точни, за поведението на пациента. Отговорих му мъгляво. Оня тип се раздразни и настоя да получи повече информация. Аз не отстъпих и той си тръгна. Веднага се свързах с моя контакт, а той ме попита за името на посетителя и нареди да залича всяка следа от идването му в болницата.

— Името му? — повтори Сара.

Бе произнесла въпроса си с железен тон, без никакво състрадание, със студенината на машина.

Кракът на Леонард подскачаше, дланите му бяха червени от прекалено стискане. В стаята цареше тежко мълчание. Тежък бе и погледът на Сара, впит в лицето на Сандвик с решителността на робот.

— Животът ми е съсипан — каза болногледачът с тъжен глас. — Загубих всичко.

— Името — това е условието за защитата на семейството ви.

Леонард Сандвик наведе глава и въздъхна дълбоко.

— Казваше се Адам Кларънс, французин, и работеше за лаборатория „Жантикс“.