Никола Бьогле
Пациент 488 (45)

45

До смъртното ложе стоеше безплътен ангел. Едната му ръка бе протегната към статуята на дете, а с другата сочеше заплашително с пръст дявол с разкривени черти, който дебнеше дали в последните минути на жизнения си път умиращият няма да прояви слабост. Гравюрата бе озаглавена Ars moriendi („Изкуството да умреш“) и Марк Дейвисбъри я съзерцаваше за пореден път, като разсъждаваше върху светите думи на Христос, изписани под нея: „Ако не сте смирени като малко невинно дете, няма да влезете в царството небесно“.

Но как да бъде „смирен“, когато трябваше да доведе до щастлив завършек такъв проект? Щеше ли да бъде лишен от рая само защото бе служил на Бога по-добре от всеки друг? В кабинета си в сърцето на подземния изследователски център Дейвисбъри предпочете да прогони от мислите си съмненията, завладяващи го всеки път, когато разсъждаваше върху думите на Христос. След няколко часа щеше да бъде по-близко от всякога до отговора, на който бе посветил живота си. След шестнадесет години проучвания и експерименти, стрували близо три милиарда долара, новият модул МИНОС бе готов за пускане. Уоки-токито върху бюрото му изпращя.

— Господине?

Обаждаше се Ърнест Грант, началник на проекта, който бе натоварен с пускането на новия модул. Марк Дейвисбъри натисна бутона за отговор.

— Слушам ви.

— Закъсняваме, господине.

— Каква е причината?

— Забелязахме интересни реакции в старата система няколко минути преди да я демонтираме. Предпочетохме да направим анализ, преди да я изключим.

— Правилно сте постъпили. Изпратете ми изводите си и възможно най-бързо ме уведомете след колко време ще сте готови.

— След тридесет и шест часа модулът ще бъде инсталиран. Ще остане само свързването, а то ще отнеме двадесет и четири часа. Пускането изисква още двадесет и четири часа.

— Няма да мърдам оттук и ще чакам включването.

Дейвисбъри прекъсна връзката и се подготви психически през следващите четири дни да ръководи бизнеса си от този импровизиран кабинет. Прегледа телефона си, за да провери дали не е пропуснал съобщение от Джоана. Защо ли не даваше никакви признаци на живот? Изпрати й съобщение по криптираната си линия: „Какво става?“. Отговорът не дойде така бързо, както бе свикнал, и бе по-малко категоричен от обикновено. „Операцията е в ход.“ За да се успокои и да убие времето, прегледа курса на многобройните си акции и изпрати много съобщения по електронната поща на сътрудниците си от „Медик Хелт Груп“, с които ги уведомяваше, че ще им бъде трудно да се свържат с него през следващите три дни. На всеки от тях изпрати и план какви цели трябва да гони и какво да му докладва през следващите седемдесет и два часа. Едва след като свърши работата си на директор, си позволи кратък отдих. Завъртя се в мекото си кресло и пусна уредбата. Когато Ноктюрно №1 на Шопен потопи Марк Дейвисбъри в поетично опиянение, погледът му се отклони към единствените три книги върху бюрото му, наредени една до друга в нещо като богато украсен и позлатен реликварий: тибетска, египетска и християнска книга на мъртвите^[1]. Бе изучавал всеки ред от тях през безсънните си нощи с надежда да намери каквото търси. Оттогава ги държеше при себе си за спомен — като стари приятели, с които човек вече не се вижда, но които са имали значение за него през живота му. По устните му се изписа носталгична усмивка и той отмести погледа си от книгите и го насочи към единствения предмет в кабинета, чиято стойност бе явно подчертана: скулптура от синкава смола с вълнистата форма на облак. Във вътрешността на тази прозрачна фигура се виждаха пет черни точки, ясно очертани в ефирната синя материя.

 

 

Двамата напуснаха бързо операционната зала, изоставяйки тялото на Хоткинс върху металната маса, и отидоха в стаята, където Кристофър бе завързал Джоана. Сара влезе първа и видя убийцата. Седеше на земята, ръцете й бяха завързани за една тръба до стената. Брадичката й бе отпусната върху гърдите. По челото й се стичаше кръв.

— Партньорът ти е мъртъв — каза Сара високо.

Джоана подскочи. Повдигна глава, а очите й бяха скрити зад кичури коса. Чувстваше се толкова уморена, че едва успя да отвори наполовина клепачите си.

— На този изгубен остров сме само ние двамата и ти. Така че ще ни кажеш кой те изпраща и къде можем да го открием.

Джоана се мръщеше на всяка дума, достигнала до съзнанието й, като че ли всеки звук бе удар с чук по главата й. Започваше да я измъчва и друга болка — усещането, че е изоставена както преди двадесет години, когато бе станала свидетел на жестоката смърт на родителите си. Днес тях вече ги нямаше, но човекът, заел до известна степен мястото им, също бе на път да я изостави. Знаеше, че Дейвисбъри се интересува само от едно: дали мисията й е успяла. Въпреки че даваше вид на баща покровител, никога не би поел риска да изпрати хора да я потърсят. Договорът между тях бе ясен от години, но Джоана за първи път усещаше как действително стоят нещата. Преди винаги бе изпълнявала благополучно мисиите си. Сара хвана главата на убийцата с ръце и обърна лицето й към себе си. Косите на Джоана се отметнаха от лицето й и разкриха нежните черти, които бяха завъртели главата на толкова много мъже… Само че сега върху това лице тегнеше бледата сянка на смъртта, а в очите й властният пламък се бе стопил в едва мъждукаща искрица.

— Това, че правим добро, не означава, че ще ни отвърнат със същото — промълви Джоана, а главата й се люшкаше между ръцете на Сара. — Ако наистина ме обичаше, щеше да ми покаже друг път…

— За какво говориш? — изкрещя Кристофър.

Джоана бе чула въпроса, но вместо отговор промълви съвсем други думи. Те бяха чакали години, преди да излязат от устата й.

— Искаше ми се да вярвам, че ме обича, но той мислеше единствено за себе си и за услугите, които му правех. Разруши живота ми, за да подреди своя, а аз го следвах като истинско сираче и ето къде се озовах…

Джоана рязко се освободи от примката на Сара, облегна се на стената и затвори очи. Значи така, всичко щеше да свърши тук.

— Та тя ще пукне пред очите ни, преди да ни е казала каквото и да било!

— Кажете ми какво е искал да скрие Дейвисбъри и аз ще ви кажа къде е той — прошепна Джоана.

Кристофър коленичи до нея.

— Дейвисбъри? Американец ли е?

— Ще ме остави да умра, нали, защото иска да запази нещо в тайна? Какво е то? — заекна Джоана и вече не чуваше какво й се говори.

— Иска да запази доказателството за вечността на душата, за това, че тя надживява тялото след смъртта — подхвърли Сара в ухото на убийцата.

Джоана се вкамени. А после бавно впи поглед в очите на Сара, за да провери дали говори истината. Усмихна се уморено, а когато проговори, гласът й бе пропит със сарказъм.

— Казвате истината, инспектор Геринген. Виждам, че това откритие ви успокоява. Не толкова заради самата вас, а заради онези, които сте изпратили несправедливо на смърт и заради спомена за тях, който не ви дава мира. Нали така?

Сара отстъпи крачка назад. Думите на агонизиращата убийца смразиха кръвта й. Как бе могла да долови една толкова интимна мисъл?!

— Кой ви изпрати да ни убиете? — заекна Сара с особен глас.

Кристофър никога не я бе виждал толкова лабилна.

— Говорехте толкова високо, когато се изповядвахте на Хоткинс, че ехото от думите ви достигна до мен — каза Джоана и посочи с брадичка тръбата, към която Кристофър я бе завързал. — А това, което казахте, говори, че всеки ден вие просто се преструвате, че живеете нормално, заглушавайки грешките си. Но вашето съществуване е пропито със страх, инспектор Геринген. Страх и угризения, които ще ви потопят веднъж завинаги в лудостта.

Смаян, Кристофър видя как Сара се отдалечава от Джоана като уплашено от призрак дете. Погледът й издаваше, че е зашеметена от думите й, и тя въртеше глава ту наляво, ту надясно, опитвайки се да отрече казаното.

— Мълчете! — заповяда Кристофър на убийцата. И за да защити Сара, и за да стане ясно кой задава въпросите.

— Убила съм много хора — заяви Джоана, без да обърне внимание на думите му. — Само че за разлика от теб, не съм отнела живота на дете. На вид си красива, но душата ти е по-черна от моята.

Сара хвана главата си с ръце и се сгуши в един ъгъл на стаята, като едва чуто шепнеше някакви думи.

— Стига! — изкрещя Кристофър. — Кажете ни сега къде се намира Дейвисбъри!

— Ще си отида в мир — прошепна Джоана с гаснещ глас. — В изоставена мина в Судан, Минесота. Прави изследванията си там долу.

— Какви изследвания?!

Джоана обаче не го чуваше вече. Мускулите на врата й се бяха отпуснали и главата й бе паднала върху гърдите. Кристофър я разтърси.

— Какви изследвания, боклук такъв?!

Трупът на убийцата се изплъзна от ръцете му и глухо се удари в земята. Тогава Кристофър обърна глава към Сара. Бе се свила на две и бе поставила глава между коленете си. Повтаряше безспир с угаснал глас думите „Простете ми“.

Кристофър би трябвало да се уплаши. Да се стресне, че ще го изостави, че няма повече да е в състояние да му помага да открият Симон. Само че единственото, което изпита, бе огромно състрадание. А също и интуитивна потребност да й се притече на помощ, да я успокои. Та тя с такава сила бдеше над него от самото начало! Времето бе разчетено, но той седна до нея и поиска да я прегърне, да я притисне до сърцето си. Сара го отблъсна рязко и стана, а очите й бяха зачервени от сълзи.

— Не! Ти не знаеш коя съм! Не съм милата инспекторка, която жертва живота си заради професионалната си съвест и от любов към ближния! Правя това, защото в противен случай ще полудея!

Кристофър се изправи на свой ред и я обгърна с поглед.

— Сара, чух това, което Хоткинс те принуди да изповядаш…

— Не! Нищо не си чул! Не си разбрал, че името му бе Азмал и че предишната вечер бе отпразнувал осмия си рожден ден! Че бе получил като подарък първото си козле и чакаше с нетърпение да стане овчар като баща си. Не си чул и че имаше големи очи, пълни с мечти, че живееше в дълбока бедност. Не знаеш, че всеки ден, когато минавах покрай него с патрула, ми носеше подарък — фигурка от дърво или от слама и ме наричаше „Мама с коси от подправки“. Нито че му бях обещала да го пазя, че бях там, за да го закрилям.

Сара гледаше втренчено в празното пространство и изживяваше ужасния спомен. От гласа й изчезна всякакво чувство. Стана безличен и студен и тя продължи разказа си:

— … нито пък че ме попита „Какво се е случило?“, когато го застрелях с куршум в гърлото.

— Какво точно стана? — осмели се да попита Кристофър, който знаеше, че тя трябва да довърши признанието си.

Тя го изгледа внимателно за миг, а после със сведени очи разказа историята, която бе преобърнала живота й.

— Една сутрин като толкова други сутрини минавах с моя партньор по същия път, както обикновено. Азмал бе там — с баща си и други мъже от селото. Той ме видя и ми направи няколко плахи знака с ръка. Помислих, че ми казва „Добър ден“. Твърде късно разбрах, че се е опитвал да ме предупреди. Мъжете се приближиха до нас, като че искаха да си поговорим, но внезапно един от тях извади пушка и стреля по нас. Останалите ни нападнаха с ножове. Отвърнахме им със стрелба, беше жива сеч. На мен ми нямаше нищо, но партньорът ми бе ранен в ръката. Коленичих, за да му помогна. Треперех, дишах трудно. Чух, че някой тича към мен зад гърба ми. Обърнах се и без да мисля, стрелях. От страх, по силата на рефлекса, от глупост. Куршумът бе пронизал гърлото му. В ръката си все още държеше короната от житни класове, която бе направил за мен. Имаше време колкото да ме попита защо бях направила това.

Въпреки мъката си и чувството за вина, от което не можеше да се освободи, Сара инстинктивно дебнеше реакцията на Кристофър, който слушаше разказа й. Бе уверена, че ще съзре в погледа му светкавичен блясък, изразяващ отвращение, но не видя нищо подобно.

— Да, ужасно е. Да, било е грешка, но това не променя същността ти. Това няма да ми попречи да те разбирам и да ти напомням всеки ден, че си била в невъзможна ситуация. Че душата ти е красива като самата теб и че страхът ти не ме плаши. Така че поне този път приеми помощта ми.

— Тя е мъртва — прошепна Сара, като се върна в реалността. — Проговори ли?

— Да, отчасти. Във всеки случай, знаем къде да намерим човека, който стои зад всичко това.

— Загубихме много време заради мен. Да вървим. Ще ми разкажеш по пътя.

Изоставиха тялото на Джоана на произвола на съдбата, а после, за да излязат навън, разбиха веригите и ключалката, които преследвачите им бяха поставили на входната врата на постройката.

— Следващият полет от острова едва ли ще е преди утре сутринта — предположи Сара. — А от Лондон ще трябва да летим до Минеаполис.

Кристофър наведе глава. Знаеше много добре, че се налага да удължи страданията на Симон и своите собствени мъки.

— Ще успеем — опита се да го успокои Сара.

Само че и Кристофър като нея знаеше, че нищо не можеше да гарантира щастливия завършек на тяхното пътуване. Правейки усилия да заглуши тревогата си, мъжът пое по пътеката, водеща към хижата.

 

 

Бяха необходими три часа, за да изминат обратния път, въпреки че следваха оставените от водача им Едмундо знаци. Едва към девет и половина сутринта се измъкнаха от джунглата и мъглата и се озоваха пред градината на хижата. Завариха Едмундо да подкастря клоните на едно дърво.

— Какво ви се е случило? — попита разтревожено старият местен жител, като остави резачката на моравата.

— Постройката не бе в много добро състояние — излъга Кристофър — и една дъска от стълбата поддаде. Можеше да е и по-зле…

Едмундо повдигна едната си вежда. На челото на Сара имаше ужасна синина, а ъгълът на устата й кървеше и ако не бе запазила самообладание и не бе покрила врата си, Едмундо щеше да забележи и следите от опита на Хоткинс да я удуши.

— Трябва да отидете във военната база. Имат добра медицинска служба. Направете го…

— Ще се оправя — обясни Сара. — Ще се погрижа за себе си, когато се върна в Англия. Не искам да ви обидя, но нямам много доверие на островната медицина.

— Ще ни дадете ли две стаи? — намеси се Кристофър.

— Ама как… Разбира се… Само че нали разбирате, тук няма много туристи, така че разполагам само с една стая.

— Ще се оправим — заяви Сара, за да успокои Кристофър.

— Тогава елате. Оттук. Ще видите. Много е хубава. С изглед към малка градинка с бананови дървета. Вижда се и морето.

Последваха домакина си и влязоха в мебелирана стая с двойно легло от ковано желязо с покривка цвят охра. На стените бяха закачени големи снимки на острова с вулкана, заснет откъм морето, и плаж, населен с много костенурки. Над леглото имаше снимка на масив цветя, направена с фотографски трик, използващ магента^[2].

— Оставям ви да се настаните — каза Едмундо. — А ми се струва, че сте и гладни, нали?

Кристофър размени поглед със Сара. Той не беше гладен. Представяше си само как се качват на самолета, който щеше да ги отведе обратно в Англия, и как отива да вземе Симон. Но и двамата знаеха, че трябва да възстановят силите си, ако искаха да издържат.

— Мога да ви приготвя нещо скромно.

— Благодарим, Едмундо.

— А ако искате да се измиете, заповядайте.

Старият човек се приготви да излезе, за да ги остави да си почиват, но преди това им каза, че скоро ще дойде отново с обяда им.

— Ще си взема душ — каза Сара и изчезна в банята.

— Ще запазя две места за Минеаполис — отговори й разсеяно Кристофър, като проверяваше полети на смартфона си.

След като попълни нужната информация за полета на другия ден вечерта в 21 часа от Хийтроу, Кристофър въздъхна дълбоко.

Чуваше успокоителния шум от душа в банята и реши да си почине. Какво друго би могъл да прави, докато чакаше полета?

Уморен, но и с опънати като струни нерви от напрежението, обърна глава към прозореца. Навън бризът люлееше листата на банановите дървета и шумоленето им приспивно галеше ухото. Но той чуваше и течащата в банята вода и съсредоточи вниманието си натам. Усещаше, че не трябва да мисли за това, което бяха открили за проучванията на баща му. Бе започнал да приема абсурдното изживяване, нахлуло в живота му, за да го научи как да се бори за живота на Симон и за своето собствено оцеляване с цената на насилие, страх и убийства. Но изобщо не бе готов да асимилира невероятното метафизично разтърсване, което бяха преживели той и Сара. Чувстваше се много слаб и недостатъчно подготвен, за да си позволи да мисли за откритието, до което се бяха добрали — съществуването и оцеляването на душата. Докато водеше борба със самия себе си, видя, че Сара излиза от банята с мокри коси и голи крака, облечена в бяла мъжка риза, която бе твърде голяма за нея. Тя вдигна рамене.

— Не си представях как обличам изцапаните си с петна от кръв дрехи и намерих това в шкафа в банята. На теб тя ще ти стои по-добре, отколкото на мен, разбира се.

— О, напротив, създадена е за теб — възрази Кристофър.

Сара се усмихна, сякаш искаше да му каже да не се подиграва с нея. После погледите им се срещнаха и тя го погледна толкова настойчиво, че той сведе очи. По тялото му премина смесена тръпка на желание и чувство за вина.

— И аз на свой ред трябва да ти кажа нещо — започна той.

Сара знаеше какво ще й каже, но го остави да продължи.

— Когато ти беше в ръцете на убиеца, ми се наложи да направя избор… ужасен избор. Но го направих — започна Кристофър.

Намери смелост да вдигне глава и да я погледне в очите. Неволно Сара сравни откровеното му поведение с бягството на Ерик, който й бе съобщил, че я изоставя, с очи, вперени в земята.

— Възползвах се, че бе пленница в ръцете на онзи тип, и се опитах да отворя тайния проход на баща ми. Докато ти ме викаше да ти помогна… те изоставих, за да се опитам да спася Симон. Толкова съжалявам…

Сара не му се сърдеше. А и как би могла? Та в душата си тя обсипваше с похвали инстинкта на мъжа, който искаше да спаси дете. Пък било и в неин ущърб и за нейна сметка. Кристофър просто бе избрал единствения възможен път в извънредно сложната ситуация. Решението му нямаше значение за нея. Тя помнеше само нечуваната смелост на мъжа, който успяваше да запази самообладание въпреки смъртта на брат си и убийството на майка си, за да спаси осиновеното си момче. Този мъж нито веднъж не се бе уплашил за собствения си живот и имаше една цел: да спаси Симон. А сега към физическата му смелост се прибавяше и моралът му, както и достойното му поведение, защото се осмеляваше да признае право в очите й и без да увърта, онова, което считаше за проява на слабост и предателство. Погледът й светна и в него се четеше такова разбиране и толкова топлота, че Кристофър се смути.

— На твое място щях да направя същото — осмели се да каже тя.

Добротата и щедростта на Сара пронизаха сърцето на Кристофър и той бързо прекоси няколкото метра, които ги разделяха. Взе лицето й в топлите си ръце. Тя не се противопостави. С едната си ръка той вдигна кичура, който покриваше наранената част от лицето й, и я целуна по още болното й око над изгорената буза, а после устните му се плъзнаха към ъгълчето на устата й. Тя притисна тялото си до неговото и го целуна на свой ред. Кристофър потръпна при допира на устните, които толкова бе желал и които най-сетне целуваше. А докато ризата й се свличаше по гърба й и ръцете на Кристофър галеха пламенно стройната й талия, Сара усети нещо по-силно от обикновения зов на плътта. Нещо трайно. А по-късно, когато двамата се отпуснаха под завивките на леглото, Сара притисна ръката на Кристофър към гърдите си без никакъв свян и телата им за миг забравиха раните и терзанията си. Така си дариха и няколко мига утеха от безкрайните си страдания.

 

 

Към шест часа сутринта Кристофър все още спеше, но Сара бе на крак от два часа. Събуди го нежно. При допира на устните й той отвори очи.

— Време е — прошепна тя.

— От колко време си будна?

— Колкото да науча повече за Дейвисбъри и мината в Судан. Ще ти разказвам в самолета.

Кристофър я гледаше и по лицето му се четеше колко е щастлив, че тя е до него. После я целуна небрежно, сякаш живееха заедно от много месеци, и отиде да се изкъпе. Сара прехапа устни. Ако страховете й не я преследваха толкова упорито, може би щеше да се усмихне.

За по-малко от тридесет минути двамата изгълтаха яденето, което Едмундо бе имал любезността да остави пред вратата им, сбогуваха се със собственика на хижата и се качиха в паркираната в градината кола. Кристофър караше колкото се може по-бързо по планинските завои към равнината. За по-малко от двадесет минути стигнаха до все така безлюдния център на Джорджтаун, а няколкото сгради там все така приличаха на макети на позлатения фон на изгряващото слънце. Върнаха колата на човека, който единствен в града даваше автомобили под наем, и влязоха в примитивното летище. Гишето за продажба на билети бе отворено и тъй като никой не се канеше да лети до Брайз Нортън, лесно получиха две места за самолета, който щеше да излети след по-малко от час. Отидоха пеша до машината, която вече бе готова за излитане. Сара получи две съобщения от шефа си Стефен Карлстрьом. В първото той искаше да получи от нея новини, а във второто — заповед да се обади след два часа под заплаха от наказателни мерки. Сара му отговори със съобщение: Разследването ме отведе на остров Възнесение. Тръгвам за Минеаполис. Довери ми се и няма да си разочарован. Дай ми още четиридесет и осем часа и разследването ще приключи. Отговорът не закъсня. Четиридесет и осем часа и нито минута повече.

— Проблем ли има? — попита Кристофър.

— Не, нищо, което да не мога да уредя, не се тревожи.

На вратата ги посрещна стюардеса, която им каза, че могат да седнат където искат. Кристофър се настани на една седалка, като търкаше очите си. Искаше му се да вярва, че това наистина е последният етап на пътуването им, че скоро ще прегърне Симон и цялата драма ще приключи. Само че все още имаше хиляди неизвестни в тази история. Кристофър се опита да диша дълбоко, но си поемаше въздух на пресекулки. Той се отпусна върху облегалката и прокара ръце през лицето си.

— На колко часа полет от Лондон е Минеаполис?

— Девет часа, а после ще пътуваме три часа и половина с кола до мината.

Сара сложи ръката си върху ръката на Кристофър, за да го успокои.

— Ами после какво ще правим? Сигурни ли сме, че ще открием Дейвисбъри? А дори да го открием, дали той ще ни каже всичко — просто така, само от любезност?! Сара, и ти като мен знаеш, че всичко това няма никакъв смисъл!

Моторите на самолета забучаха. Машината се придвижи към пистата за излитане и скоро се понесе във въздуха.

— Ето какво намерих тази сутрин — каза Сара, когато самолетът зае хоризонтално положение и тръгна по курса си. — Дейвисбъри е индустриалец — милионер в медицинския бранш. А също така и яростен защитник на католицизма. Също и един от дарителите на прозелитския^[3] университет „Либърти“.

— Добре де, ами въпросната мина?

— На практика мината в Судан е изоставена, но през последните двадесетина години някои от галериите й са частично възстановени и там се е установил център за проучвания.

— Тоест?

— Има подземна лаборатория или, с други думи — експериментален изследователски център, занимаващ се с физиката на частиците и с астрономия.

Кристофър затвори очи. Къде ли щеше да ги отведе това ново откритие?

— Ще мисля по-късно какво ще рече това… Сега ми кажи какво ще правим, за да стигнем до този експериментален център, който сигурно струва милиарди и до който достъпът вероятно е силно ограничен.

— Мината е паметник на американското историческо наследство. А това означава, че може да бъде посетена.

— Е, най-сетне една добра новина.

— Ако не закъснеем, като включвам във времето и евентуалните закъснения и на двата полета, ще бъдем там след… двадесет и три часа. А после ще трябва да търсим начин възможно най-бързо да влезем в лабораторията — като се надяваме, че Дейвисбъри ще е там, и да го накараме да говори… Ако искаме да хванем първия обратен самолет, имаме не повече от два часа, за да свършим всичко това.

Сара срещна погледа на Кристофър. И двамата преценяваха, че шансовете им за успех са минимални. Но ръцете им не се разделиха.