Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (91)

Глава пета

Когато на следващата вечер ме повикаха, макар и да знаех, че Хист искаше да ме види едно денонощие преди отлитането, уплаших се. Щом човек получи заповед да се яви при Ломбар, не му е известно на какво го канят — на собственото му погребение или на нечие друго.

Понякога се държеше приятно, понякога така се вбесяваше, че шрапнелите от взрива всеки миг можеха да профучат с писък край ушите на жертвата.

През целия ден се опитвах да се скрия от мисълта, че щеше да ме извика. Запълвах си времето с последните приготовления. Хелър сутринта ми съобщи приблизителното време за тръгване и трябваше да се преструвам, че не съм и подозирал. Същия ден той правеше проверки на оборудването, винаги сред гъмжаща тълпа от специалисти и предприемачи. Нервирах се.

Камиони с храна пристигаха и разтоварваха, попълваха припасите ни. Когато Хелър ме попита къде е екипажът и от колко души се състои, не можах да му отговоря, защото не знаех — нали Ломбар не ме беше уведомил. Затова се измъкнах с уговорката да пресметна запасите според броя на койките и подпечатах съответните поръчки за храна. Сдобихме се с достатъчно ядене и пиене за единадесет души екипаж и двама пътници за цели две години. Глупаво — Хелър нямаше да ми досажда толкова дълго. Отписах продуктите като неизбежен преразход.

Още преди обед се въртях на тръни около кораба. Опитах се да намеря убежище в „Бликсо“, но Болц не беше там. Изчезнах да изпълнявам несъществуващи задължения, дори се замъкнах в канцеларията и известно време подпечатвах документи. Но старият Боуч пускаше непрекъснато шегички, колко приятно щели да се почувстват скоро с отпътуването ми, та се скрих в кабинета си.

Така че не бях във форма за разговор с Ломбар, когато около седем вечерта двама стражи се изправиха пред вратата и ме подканиха да тръгна с тях. Всеки път се опитвам да разчета изражението на лицата им, гледам дали носят пушките си готови за стрелба. Но и това всъщност нищо не показва. Без никаква представа за предстоящата среща аз съвсем загубих увереността си, щом ме поведоха не към градската му канцелария и не към Спитеос, а извън града. Не можех да разбера къде отиваме и защо.

Най-сетне патрулната кола, която ни караше, спря и вратата се дръпна настрани. Черно туловище закриваше изгледа към равно поле.

Във флота наричат този тип кораби „оръдия“. Официалното им име е „Космическа мобилна огнева станция“. Управляват ги двама пилоти, имат нормални двигатели за изкривяване на пространството и носят най-едрокалибреното бластерно оръдие, произвеждано някога. Никакви допълнения, никакви удобства — просто летящо оръдие, което може да превърне цяла планета в огнено кълбо.

Познавах този кораб. През повечето време си стоеше скрит в подземния хангар на Спитеос. Собственият кораб на Ломбар. Доста отдавна тайно и незаконно той бе преработил стандартния модел на флота. Този пред мен беше така брониран, че нито планетарната отбрана, нито боен кораб можеха да му направят нещо. Вярно, станал бе по-бавен и с по-малък радиус на действие, но пък беше най-опасното оръжие в цялата Волтарианска конфедерация. Чувал съм, че от време на време Ломбар летял с него нощем и побърквал контрольорите на движението с идиотски отговори на въпросите им.

Стражите просто ме набутаха през въздушния шлюз под търбуха на „оръдието“ и аз се покатерих в тъмното, за да се озова в също такава тъмна пилотска кабина, предназначена само за двама. С опипване намерих креслото на втория пилот, но преди да закопчея предпазните колани, двигателите забучаха и корабът се издигна в небето. Всеки би могъл да седи пред пулта за управление, дори дявол от Манко!

— Ще те посветя в една тайна. Отвеждам те на място, където ти предстои да чуеш нещо, което ще ти вдъхне твърдост.

Гласът на Ломбар идваше откъм пилотското кресло. Е, поне не беше дявол от Манко. Но, от друга страна, дяволът може би заслужаваше повече доверие.

Набирахме височина. Една от луните-близнаци на Волтар тъкмо изгряваше и зеленикавата светлина простираше дълги сенки по земята под нас. Корабът завиваше и лъчите проникнаха през тежко бронирания обзорен люк, осветявайки призрачно пулта за управление. Да, там седеше Ломбар. Нямаше шлем на главата си, явно не отивахме далеч.

Стори ми се дружелюбно, но и малко лукаво настроен.

— Открих откъде е изтекла информация, знаеш ли. Онова съобщение в пресата, след отвличането на Хелър. Проследихме един човек. Той нищо не подозираше. Много усилия хвърлихме, но накрая видяхме как се блъсна в един репортер на улицата. Нищо не си казаха, но за мене беше достатъчно.

Репортерът се казва Блат Мортиф. Не той е автор на бележката, ала всички журналисти са приятелчета. Никога не би се досетил кой ни е издал — онзи тип от Отдела на ножовете, който от глупост позволи на Хелър да му строши ръката. Разбира се, отричаше. Но такива са времената, че на никого не можем да вярваме. Всички са против нас и само заговорничат, заговорничат…

И затова снощи хванахме Блат Мортиф, той също всичко отрече, наложи се да хванем и жена му. Накрая го пречупихме. Екзекутирахме и тримата. Знаех, че се тревожиш, и реших, че е по-добре да ти кажа. Трябва да се отърваваме от изменниците и прекалено приказливите хора. И без това са боклуци.

Аз не само не се тревожех, но и бях забравил всичко. Освен това си представях множество начини пресата да научи за мисията на Хелър, нали дори Флотското разузнаване знаеше. Пък и в печата не се споменаваше за никакво отвличане. Недоумявах защо Ломбар реши да ми каже. В края на краищата той си живее в собствен секретен свят.

Не летяхме с голяма скорост, нито на голяма височина. Ломбар не включваше автономната въздушна система на кораба. Зелената лунна светлина и дългите сенки превръщаха света в кошмарна гледка.

Внезапно зеленикавият силует на Ломбар се впусна в монотонна лекция като професор от академията.

— За всяка успешна революция или преврат е необходимо революционерите да разполагат с оперативни и снабдителни бази, недосегаеми за силите, които искат да съборят от власт.

Ясно, ясно. Елементарно разсъждение. Ако революционерите не разполагат с опорна точка, непозната и неподвластна на нападания от тях режим, място, откъдето да действат тайно, те обикновено се провалят. Пише го в учебниците.

— А ти — Ломбар изостави професорския тон и стана рязък — сега имаш пълна власт над базата и снабдяването. Не бива да изменяш на дълга си към мене.

Посъживих се. Вече знаех причината за това чудато нощно и тайно пътуване — инструктаж за мен като ръководител на мисия, недостъпен за подслушване. Вече знаех, че Блито-3 е неизвестната и тайна база извън контрола на Волтар. Винаги съм смятал, че ролята е твърде забавна за една първобитна и тъпанарска планета. Щом си помисля за това, и ми става весело. Нещастници!

Ломбар стремително се пресегна и превключи на автоматично управление, поредица от прещраквания в сложната система на „оръдието“ показа, че се насочваме към предварително зададена позиция с точни координати. Освободен от грижите за полета, той се свлече в креслото.

Корабът слезе още надолу и двигателите снижиха шума си до шепот. Сетих се къде пристигаме.

Само на няколко мили от нас се намираше Дворцовият град. Наглед представлява дупка в околния пейзаж. Планината зад него и огромният дворцов комплекс са обгърнати от ефектите на гигантско изкривяване на пространството. Черната дупка дълбоко в склона на хребета прави невидим Дворцовия град. Защитен срещу всичко, целият район се е пренесъл на тринадесет минути в бъдещето.

Абсолютно недостъпен е. Никой не може да го нападне. Той просто не е там. Вече сто двадесет и пет хиляди години устоява на всякакви набези. Как бихте стреляли по нещо, което не е пред вас?

Много звездни империи крият ръководните си центрове по затънтени астероиди, да са по-далеч от враговете и народното недоволство. И това решение си има предимства, но винаги можете да проследите пътуващите дотам кораби. А Императорът на Волтар не е застрашен от нито едно изобретено досега оръжие. Така че Волтарианската конфедерация се намираше под най-мощното управление в историята на която и да било галактика.

Пред нас беше нищото, заобиколено отвсякъде от лунни отблясъци. Винаги ставам неспокоен на това място. Не само защото планината щеше да гръмне някой ден, когато равновесието се наруши прекалено, но и заради страховитата мощ, символ на която беше невидимият град.

Ломбар си играеше с превключвателите на оръдието. Но и ужасно оръжие като този кораб тук се оказваше безполезно. Потрепващите му пръсти допълнително опъваха нервите ми.

— Виждаш ли това? — каза той. С облекчение посрещнах жеста му, който отдалечи засега ръцете му от спусъците. Естествено нямаше какво да видя. — Онези лордове в украсените си дрешки заговорничат срещу мене.

Лесно се съгласих с него. Апаратът несъмнено често стряскаше съня им, макар и да го смятаха за послушен инструмент в ръцете си.

Ломбар отново махна широко с ръка.

— Хората на тази и всяка друга планета на Волтар само дебнат кога да скочат срещу мене и да ме убият.

О, с това също бях напълно съгласен. Апаратът ги мразеше, отвличаше и избиваше, така че и те сигурно дебнеха своя час.

Ломбар въздъхна — претовареният от задължения ръководител.

— Знам, че си на същото мнение, Солтан — единствено възможното решение е да вземем в свои ръце Дворцовия град и властта на трона. Тогава ще насочим могъществото си в правилната посока — ще избиваме хората.

И тези планове ми бяха известни. Винаги съм ги смятал за малко пресилени.

Той като че усети сдържаността ми.

— Аз единствен съм достатъчно мъдър и с достатъчно силна воля, за да поема властта. Лордовете са слабаци. Народите се състоят от отрепки. Значи това е мой дълг.

Кимна в пълно съгласие със самия себе си и промълви:

— Значи трябва да решим проблема с превземането на Дворцовия град.

Никой досега не беше успял. Всички смятаха, че е невъзможно.

Ломбар бръкна в един джоб на туниката си.

— Но ние имаме своята снабдителна база на Блито-3. И своите оръжия.

Извади шишенце с таблетки и го пусна пред себе си на пулта. Познато ми беше и шишенцето. На етикета пишеше:

„И. Г. БАРБЕН

ФАРМАЦЕВТИЧНИ ПРОДУКТИ

НЮ ЙОРК“

Призрачната светлина проблясваше по етикета, толкова далеч от създалата го планета. Метедрин — един от мощните амфетамини.

Ломбар сложи до него найлоново пликче с бял прах. Турски хероин. Според номера — част от последния товар, докаран с „Бликсо“, а сега прибран на сигурно място в Спитеос. Зеленикав от лунната светлина, хероинът приличаше на изсушена отровна слюнка.

Хист ги посочи.

— Това е нашата артилерия. — Усмихна се. — С много могъщи боеприпаси. По-развитата нервна система на народите от Конфедерацията реагира пет пъти по-силно и по-зависимо, отколкото при земните жители.

Обърна се към мен с навъсено сериозно лице.

— Ето защо не трябва да изпускаш нещата на Блито-3. Ще поддържаш снабдяването ни с боеприпаси. Тези оръжия искат време, за да подействат. Месеци, години. Ще поддържаме стрелбата и ще чакаме.

Преди всичко трябва да запазим своя монопол. Току-виж, нашите химици се научили да синтезират тези вещества. Затова има опасност да загубим монопола си, преди да пристрастим лордовете и да лишим народите от волята им за съпротива. Имам и други планове как да се справя с проблема тук, но ти ще се погрижиш базата ни на Блито-3 да остане в наши ръце.

Следа от молба се прокрадна в гласа му. Всичко това означаваше твърде много за Ломбар, израсналия в канавките плъх без надежда някога да достигне и подножието на положението на един лорд.

— Когато аз стана Император, ти, Солтан, ще бъдеш шеф на апарата.

Напрежението ми се засилваше. Само като слушах тези приказки, се излагах на опасността да ме изтезават и ликвидират. А от призрачната светлина ми прилошаваше.

Ломбар помрачня.

— А това парвеню Хелър застраши плановете ни! Глупавата случайност го изпречи на пътя ни. Дори не подозира каква заплаха представлява. Но каквото и да стане, постарай се да не пречи с нищо на Блито-3!

Споменаването на Хелър събуди агресивността му. Взря се яростно в нищото на мястото на невидимия Дворцов град.

— Онези непохватни идиоти са толкова слабоумни, че се доверяват на Хелър! Какво ли знаят те — мога да надхитря и да натикам в миша дупка цяла дузина хелъровци!

Преди да се разтревожа, той пак се засмя. Но без никакво веселие. Потупа ме по коляното.

— Скалъпил си страхотен номер, Солтан. Ах, лукаво създание си ти! Добре си подбирам хората. Само ти би се сетил да насъскаш срещу него онази прогнила курва графиня Крек!

Изстинах отвътре. Той знаеше!

— Хитро, хитро. Държиш го под окото на свикнала да убива проститутка. Почти толкова добро като някои от моите идеи. Имаше голяма вероятност тя да го убие. За съжаление не стана.

Той пак се изсмя. Но кой ли му е казал? Снелц! Нямаше кой друг! Бях заобиколен от шпиони. А Ломбар не млъкваше.

— Обаче и да не го убие до утрешния старт, пак не му остава дълго да ни ме мотае в краката. — Той измъкна пачка листове. — Както вече знаеш, прикрепил съм към тебе двамата най-добри наши агенти на Блито-3 — Рахт и Търб. Те ще го следят непрекъснато. Тук съм написал проект, който Рахт трябва да изпълни незабавно, още щом кацнете. Отнася се за самоличността, която ще дадете на Хелър. И аз съм способен да съчинявам трикове, и то по-добри от този с графиня Крек.

Прелистих проекта. Не ми беше лесно да чета на лунна светлина. Но и каквото видях, се оказа достатъчно да ми щръкне косата от ужас!

Блито-3 е единственото място, където окаяник от бордеите и престъпник могат да се издигнат по нормалната обществена стълбица, за да постигнат пълен контрол над планетата. Може би точно този факт е привлякъл най-напред вниманието на Ломбар и го е накарал да изучи резултатите от предишните наблюдения върху планетата, нейните културни и социални особености, дори да ги въведе като принципи в работата си. На Земята един човек и неговото семейство бяха постигнали това положение. Той контролираше енергийните компании, той контролираше компаниите за наркотици, той контролираше финансите и още много неща, включително в края на краищата и правителствата на тая планета. Самите ние, без да подозираме, бяхме влезли в делови връзки с него. Името му беше Делбърт Джон Роксентър. Едно от най-важните правила при действията ни на тази планета беше да не го ядосваме по никакъв повод.

А кръщелното свидетелство и документите за самоличност, които Ломбар заповядваше на Рахт да изработи, бяха на името на Делбърт Джон Роксентър-МЛАДШИ!

Богове, това се казваше риск!

Ломбар разбра какво ставаше в душата ми. Забавляваше се.

— Разликата между мене и останалите хора е в способността ми да предсказвам съвсем точно какво ще се случи. В мига на появяването си в Съединените щати Хелър вече ще се нарича Делбърт Джон Роксентър-младши и ще предизвика голяма бъркотия. Името е твърде известно. Голямата клечка веднага ще чуе за това и ще се погрижи тутакси да пъхнат Хелър зад решетките. Той има и силата, и волята да се налага. Така че Хелър и десет крачки няма да направи, преди да го докопат. Хайде в пандиза — и се отърваваме от него! Може би той е достатъчно смахнат да им каже, че е от друга планета, те ще го преместят в лудница и там ще си остане до края на живота. В този план няма празно.

Главата ми се проясни. Щях много внимателно да се погрижа Хелър да получи тези документи и никакви други.

— Това го уредихме — продължи Ломбар. — Стигнахме до екипажа за влекача. Казах ти, че ще се погрижа. Така и направих. Имахме истински късмет. Няколко подофицери от флота бяха обявени за галактическо издирване. Разбира се, били са пилоти и инженери в големите товарни кораби на флота с двигатели „Бъдеще-минало“. Разбунтували се и откраднали кораб, с който искали да пиратстват на воля. Но патрули на флота ги спипали, осъдили ги. Малко преди да ги разстрелят, мои хора ги подмениха с други.

Петима са — капитан, двама пилоти и двама инженери, предостатъчно за такъв малък влекач. Всички са от раса, наричаща себе си „антиманко“, преди много години били изгонени от Манко за извършвани ритуални убийства. Те мразят флота. Мразят и Манко. О, как ще мразят и Хелър! Ще се постарая да научиш повече за тях. Ето и твоя неподкупен екипаж.

Поседя загледан в невидимата дупка на Дворцовия град и когато вече си помислих, че всичко ми е казал, той си погледна часовника, намръщи се и пак започна.

— Така, още щом чух за този скапан влекач, заповядах в базата на Земята да има два дежурни изтребителя. Четиримата пилоти няма да ти бъдат подчинени. Имат си свои заповеди. Ако влекачът запраши нанякъде или Хелър се опита да го използва на планетата, изтребителите са длъжни да го разпърдушинят. Не след дълго те вече ще са на Земята. И това е предвидено.

Стана ми много студено. Лунната светлина беше студена. И лицето на Ломбар беше студено. Надявах се вече да не съм във влекача, когато се появят изтребителите. Нашият кораб нямаше нито оръжия, нито защита. Просто влекач.

— Останаха едно-две неща — каза Ломбар.

Знаех, че нищо добро не ме очаква, но пак се оказах неподготвен за истината. Той ме прикова на място с поглед.

— Ако в който и да е момент ти се стори, че Хелър е на път да успее и нямаш други средства да го спреш, ще пренебрегнеш всякакви последствия и… — показалецът му се насочи към мен, думите се процеждаха бавно — …ще го убиеш!

Вниманието му отново се отклони към Дворцовия град. Той като че чакаше нещо, но, разбира се, нямаше какво.

Там беше зоната на нищото.

Пак поглед към часовника.

— Сега последното. — Гласът му звучеше съвсем враждебно. — Дал съм секретни инструкции на човек, който постоянно ще се навърта около тебе. Никога няма да заподозреш кой е той. Ето какви са инструкциите му — ако се провалиш в нашите дела на Блито-3, ако не поддържаш попълването на запасите ни, ако Хелър ти се изплъзне и оплеска всичко, ако ме подведеш по някакъв начин, този човек ще те ликвидира!

Стори ми се, че лунната светлина се превръща в лед.

А Ломбар все си поглеждаше часовника. Вдигна ръка. Изведнъж върховно блаженство се разля по лицето му.

— Ето го! О, ето го най-сетне! Не чу ли?

Не чух нищо. Пред нас беше само дупката вместо Дворцов град, само омразната лунна светлина. А и корабът беше звукоизолиран.

Сигурно съм заприличал на обхванат от треска. Ломбар настояваше:

— Гласа, гласа! Доведох те да чуеш гласа! — Той се надигна в креслото, заслушан напрегнато. — Ето! Ето, каза го отново: „Ломбар Хист! Бъди Император! Съдбата на Волтар те задължава да поемеш Короната!“ — Отпусна се, сякаш му олекна. — Сега и ти го чу, знаеш, че всичко, което върша, е правилно и предопределено. Толкова се радвам, че стана свидетел на това!

Пълна увереност ме прониза като изстрел от взривострел. Както разбъркани на масата парченца от мозайка изневиделица се подреждат, целият ми опит с Ломбар Хист до тази нощ се събра в един-единствен неоспорим факт. Всички психопатични симптоми, описани в учебниците, характерни за параноидален шизофреник, без да пропускаме мегаломанията и тазвечершните халюцинации, бяха налице.

Подивях от ужас!

Ломбар Хист беше луд!

Бях във властта на неизлечимо побъркан!

И не виждах никаква възможност да се измъкна.