Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Invaders Plan, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).
История
- — Корекция
- — Добавяне
Глава пета
Фалшивият куриер излезе. На три крачки зад него вървеше Джетеро Хелър. Бойният инженер се усмихваше. Беше се наметнал с фланела и използваше един от ръкавите, за да изтрие потта от лицето си. В другата си ръка държеше подправената заповед.
Щом Хелър отмина вратата, Ломбар се плъзна към нея и я затвори, после застана пред прозореца, така че никой не можеше да излезе, нито отвън се виждаше какво става.
Внезапно дъхът ми спря, чудех се дали и Хелър ще забележи — „куриерът“ изобщо нямаше походка на космонавт, не се плъзгаше напред с непринудените движения, които толкова отличаваха хората от флота. И още нещо — този скапан престъпник от Отдела на ножовете си беше сложил служебния колан обратно! Халките, на които космонавтите окачват инструменти или осигурителни въжета, стърчаха нагоре, вместо да висят надолу. Улових за миг и движение на някого от войниците в храсталака, чу се слаб звук от зареждано оръжие. Очите ми се впиха в гърба на Хелър. Беше ли забелязал?
Хелър с нищо не показа какво ще последва. Той не спря, не се загледа в „куриера“ нито в плика, който държеше. Не вдиша дълбоко, за да се разбере, че ще напрегне мускулите си. Дори усмивката му не се промени.
Той се взриви!
Толкова бързо, че не различих движението, и двете му ходила се стрелнаха във въздуха и удариха. Фалшивият куриер се стовари на пътеката като улучен самолет.
Хелър се хвърли към него, готов да залови измамника.
Тогава разбрахме защо на Отдела на ножовете му се носи славата. Криминалният още не беше докоснал плочите, а ръката му светкавично посегна към яката на гърба. Десетинчово острие проблясна в светлината от прозорците.
Извъртя се и замахна.
Петата на Хелър докосна китката на нападателя. Чух пращене на кости. Ножът хвръкна нагоре.
Тогава и храстите сякаш избухнаха. Със съскащ пукот пет електробича изплющяха в арки от зеленикав огън. Увиха се около Хелър и притиснаха ръцете му към тялото, за да го обезвредят.
Не знам как успя да се обърне. Електробичът души като примка на шията и никога не бях виждал човек да помръдне дори с един около себе си, камо ли с пет. Но Хелър се обърна, искаше да стигне до вратата.
Там го чакаше Ломбар. Държеше високо вдигнат парализиращ кинжал.
Ломбар удари!
Смъртно опасното острие се заби в рамото на Хелър. Той започна да се свлича, но все още не губеше съзнание. Обърна лице към Ломбар и преди да припадне, по очите му разбрах, че го е познал.
Войниците се суетяха като деловити призраци. Черно одеяло изпърха и покри Хелър. Лъчите на електробичовете угаснаха. Като носачи на ковчег, участващи в твърде забързано погребение, те отнесоха товара си.
Ломбар набързо огледа помещението — нямаше нежелани свидетели. Човекът от Отдела на ножовете седеше, стенеше и стискаше китката си. Ломбар прибра стоманеното острие от храстите и подритна онзи тип, за да стане.
Аз вдигнах падналия плик, пъхнах и него под дрехите си.
Потънахме в сенките. Под прикритието на хълма войниците се качиха в камионите. Ломбар поговори набързо с командира.
— Качете го в аерокар и го откарайте в Спитеос. Заповедите ми са: най-дълбоката килия, клетка с електричество, никакво общуване с никого. Докато не заповядам друго, той не съществува. Влезе ли ти в тиквата?
Командирът припряно потвърди, Ломбар пусна реверите му и го плясна с жилото. Камионите изчезнаха нанякъде.
Ние се качихме в танка на Ломбар. Шефът на апарата стовари жилото върху тила на водача, за да тръгва, после се обърна към мен:
— Защо не си се погрижил за тези неща? Ако си беше гледал работата, нямаше нужда да правим това днес. Нищо ли не можеш да научиш?
Знаех колко глупаво би било да разпитвам какво е трябвало да науча.
Но той вече не беше толкова свиреп. Свършената работа му оправи настроението. Гласът му изразяваше само раздразнение и разочарование.
— Виждаш ли какво направи? — мърмореше Ломбар в такт с мотора на танка. — Сега ще трябва да прекараме остатъка от нощта в ровене из разни правителствени канцеларии, за да открием оригинала на отчета, преди да стигне равнището, където ще създаде неприятности.
И започна да дава заповеди с кодови числа по радиото — искаше малка група от Отдела на сенките, които се занимават с взломове. Добави и кодовете, от които щяха да разберат, че им предстои работа чак до разсъмване.
Но не работихме само до разсъмване — в тези занимания прекарахме и двата почивни дни на Империята. Два дни и три нощи насилвахме прозорци, отваряхме врати с шперцове и отгатвахме комбинациите на най-секретните сейфове в обширните грамади на Правителствения град. Освен това трябваше да се крием от пазачи, да сменяме час по час дрехите си и превозните средства, за да се преструваме на портиери, работници от аварийните служби, скучаещи чиновници, градски полицаи и веднъж дори на любовницата на високоплатен служител, която „си забравила чантичката“. Не намерихме липсващия отчет. Не видяхме дори да е регистриран или да е направено копие от него.
Накрая, когато зеленикавият изгрев оповести началото на поредния работен ден за правителствените служители, Ломбар седеше със зачервени очи, прегърбен от преумората и поражението, в животинската дупка, която наричаше свой кабинет.
— Трябва да е отишъл направо във Великия съвет — изломоти повече на себе си, отколкото на мен. — Може даже да е отишъл направо при Императора. Лошо става.
Той поседя мълчаливо. Аз още не смеех да го питам за нищо.
— И с червата си усещам — ще говорят за това на следващото събиране на Великия съвет — промърмори най-после.
Ломбар дълги минути се гърбеше над бюрото и поклащаше глава.
— Това ще наруши техния График на нахлуването. Да, сигурен съм, че точно така ще мислят. — Още много време му трябваше, но успя да се посъживи. — Е, добре, налага се и ние да подготвим нещо. Ще му стегна шайбите на Ендоу[1], на тоя тъп мой началник. Да, точно това ще направя. Понякога и Лордът на Външното управление може да бъде от полза. Не вярвам да стане наложително да си поговоря с него за последната му срещичка с онова красиво космонавтче. Не, няма да е нужно. Но ще съм готов и за това. Някъде тук съм напъхал снимките…
Той стана, порови и ги намери. Но щом се раздвижи, вниманието му пак се насочи към мен. С неочаквана свирепост изрева:
— И ти ще дойдеш на съвета! Разбираш ли, да те „бибип“, че заради теб всичко може да се провали?!
От изтощение бях станал непредпазлив. И ми омръзна да не знам за какво е всичко това. Насилих се да говоря.
— Моля ви, можете ли да ми кажете какво се е случило?
Това преля чашата. Той се надвеси над мен. Крещеше:
— Те ще прочетат този отчет! Ще се уверят, че скапаният им График за нахлуване се нарушава! Още преди две години ти казах да бъдеш нащрек и да спираш, да променяш всеки отчет, който Патрулната служба предава за Блито-3. За Земята, идиот такъв, за Земята! — Сграбчи ме за реверите и ме вдигна от стола. Сега вече гласът му приличаше на гръмотевичен тътен. — Но ти си пропуснал един! — Така ме тресеше, че стаята ми се замъгли пред очите. — Заплашил си нашия график! А техният дано пропадне вдън земя! Може би си навредил на целия стратегически план на апарата! Ще ти разплача мамицата за това!
И ме цапардоса през лицето с жилото. Да, вече разбирах. Ние от апарата наистина бяхме загазили. Особено Ломбар Хист!