Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (69)

Глава втора

Навън, в сумрака на хангара, пак опитах да пораздвижа ръката си. Пълна парализа. Люлееше се насам-натам, но лакътят и китката не се сгъваха в отговор на сигналите от главата. Пръстите не помръдваха. Усетих, че дните ми са преброени.

Натрапчивите мисли за поредното задържане на мисията, за заплахата със смърт от Ломбар, за възможната загуба на заплатите ми и неизбежния след това съд, за зовящите ме канавки в бордеите си оставаха достатъчно мъчителни. Но мигновено отстъпиха назад почтително пред моята безполезна ръка.

Служител от апарата не се разболява и не осакатява. Ако го ранят или е физически неспособен да си върши работата, свършено е с него. Не излиза в пенсия. И ако в работата си е имал достъп до тайни, не го изхвърлят на улицата. Просто му пробиват дупка в главата с грижливо насочен изстрел и го пускат в най-близката дълбока яма.

Чувството, че съм притиснат в ъгъла от глутница диви зверове и нямам с какво да се защитя, ме тласкаше към безумна паника. Щом не бях способен да стрелям, оказвах се безпомощен пред всеки човек от апарата, с когото се срещнех лице в лице. Познавах мнозина, които с удоволствие биха ме премахнали.

Постарах се да прикрия безсилието си и се затътрих към своя аерокар.

Беше късен следобед, работата наоколо вече не кипеше и не се виждаха бързащи хора.

Моят пилот явно беше прекарал напрегнат ден в обиколки по различни поръчки на Хелър. Ске се излежаваше отзад на дивана и се наслаждаваше на мирна дрямка. Постоях край машината и го разглеждах през отворения прозорец. Вече смятах да дръпна вратичката и да му заповядам да ме откара някъде, но нова мисъл спря лявата ми ръка.

Нямах пари!

Очевидно се нуждаех от преглед при лекар. Твърде ясно помнех как онзи шарлатанин от публичните домове си тръгна, щом откри, че нямам и едничък кредит.

А Ске сигурно има пари у себе си, за да изпълнява поръчките. С лявата ръка безшумно отворих вратичката. Без да разклатя аерокара, се наведох над пилота.

С лекота, дошла от опита, претършувах предните два джоба на туниката му.

Късмет! Обучените ми пръсти напипаха банкнота от десет кредита.

Дръпнах се с намерението да си тръгна.

— Почакайте! — умолително се обади Ске. — Тези пари не са мои! Бяха оставени като депозит за театралните полицейски униформи. Трябва да ги върна на офицер Хелър!

Лъжеше. Той винаги лъже. Надявах се, че не беше забелязал състоянието на дясната ми ръка, иначе би могъл да ме нападне. Заотстъпвах, за да не ме докопа.

Сега проблемът ми се състоеше в намирането на лекар. Не биваше да ходя при някой, който ще пусне слуха за осакатяването ми. Тъкмо си блъсках главата как да уредя прегледа си, когато вниманието ми се отклони към един транспортен кораб.

Огромен колесен кран излезе от хангара, сграбчил кораба в ноктите си. Кацналият на опашката си транспортьор се издигаше на четиристотин и петдесет фута. Беше черен, стар, очукан и овехтял. Превозвач на военни части на апарата! Когато приключваха с ремонта, презареждането или каквото там ги правеха в хангара, изкарваха ги с кран в зоната за отлитане. Обикновено ставаше около залез слънце — предполагаше се, че довеждат екипажа от казармите и го пъхат вътре да прекара нощта в подготовка за сутрешния старт.

Този изглежда щеше да отлети към някоя от планетите на Конфедерацията. Може би екипажът наброяваше около петдесет души. А преди зазоряване между две и пет хиляди говеда от частите на апарата щяха да се запътят към кораба и да се натъпчат като трупове в килийките си за пътуването. Корабът би трябвало да отсъства от Волтар много месеци, а дотогава и аз с мъничко късмет щях да се махна.

И сигурно имаха офицер медик на борда!

Виждах своя шанс. Чудовищната грамада се извисяваше над мен. Във въздушния шлюз за персонала скучаещ страж ми препречи пътя.

— Длъжен съм да инспектирам кораба преди отлитането — казах му и бръкнах в джоба за картата си.

Стражът не я и погледна. Влязох. Както винаги, насреща се носеше вонята на кораб от апарата. Подготовката за полета не включваше почистване — безтегловността често причинява повръщане и вероятно във вътрешността още смърдеше на хранителни остатъци, избълвани по време на първия полет преди векове.

Когато корабите висят под крана, коридорите им стават отвесни. Принуден бях да се катеря и не ми беше лесно да се задържам с една ръка по перилата. Особено трудно минавах през разклоненията за страничните коридори. А тесните дупки за офицерите и екипажа се намираха чак към носа. Опасявах се, че ще се загубя в това гигантско, тлъсто туловище. Упътващите стрелки трудно се различаваха под натрупаната мръсотия, а табелките вече не служеха за нищо. Блъсках се непрекъснато и с облекчение дочух отгоре далечен звук.

Пееха. Вместо да се занимават с подготовката на кораба, неколцина от екипажа може би седяха в столовата и изплакваха душите си в песен.

Пригласяше им гъгнене от преносим въздушен орган. Сега подхващаше акордите на нова мелодия. Винаги съм смятал, че космонавтите не са като нормалните хора. А космонавтите на апарата са неизлечимо луди.

Запяха песента „Скърбите на космонавта“. Подхожда само за погребение! Защо все за такива песни се сещат, преди да излетят? Дали заради махмурлука?

Катерех се и въобще не се почувствах по-добре от тази смазващо тъжна мелодия. Полагах усилия да не падна. Хленченето отекваше из коридорите като в гробница.

Планети-мъртъвци,

звезди без светлина,

летим в безкрайна пустош,

край нас е все нощта.

Ръката ми се плъзна по метала и още малко оставаше да рухна двеста фута надолу.

Очи, що ни забравят,

ръце, що нямат нежност,

сърца като стомана

провождат ни небрежно.

Мъчех се да стигна по-бързо горе. Страховитият вой ме поглъщаше.

Стихиите вселенски

еднички дом ни стават.

Прокълнати, отритнати,

пак мрак ни приютява.

За втори път щях да падна. Ехото сред металните стени правеше песента още по-унила и страшна.

Не си за тук ти, земна твар!

Нагълтай въздух на земята!

И дръж се здраво за пръстта!

Че СМЪРТ те чака в небесата!

Предпазливо промуших глава през вратата. Песента тъкмо свърши и всичките двайсетина кретени тихичко си подсмърчаха.

— Тук някъде има ли доктор? — попитах, без да погледна никого.

Неимоверно и недодялано човекоподобно, вероятно търсено на половината планети за безбройните си престъпления, обърна плувнали в сълзи очи към мен и безмълвно ми посочи по кой коридор да тръгна. Въздушният орган поднови жалбите си.

Много време ми трябваше да разчета наклепаната табела:

Напрягайки единствената си ръка, преодолях съпротивата на магнитната ключалка и се препънах на вратата. Непоносима миризма на червиво месо и гъсти пари от „Тап“ ме посрещнаха. Някой хъркаше на жироскопното легло. Доста го тръсках, докато се събуди.

С празния си поглед този лекар беше достоен представител на своята професия, не както подобни типове обичат да я виждат в песнички и романчета, а в действителност — жалка човешка развалина.

— Ръката ми — казах. — Изведнъж се парализира.

— Ами купи си нова — отвърна той с намерение да се върне към хъркането.

Преборих се с него и го принудих да седне.

— Имам пари — съобщих му.

Веднага се стегна. Това е то професионалистът.

— Искам да ми кажеш какво не ми е наред.

Свалих си колана с кобура и някак се освободих от туниката, без той дори да се престори, че иска да ми помогне. Започна да преглежда здравата ми ръка и се наложи да го поправя.

Сред множество прозявки и още глътка-две „Тап“ той ми задаваше въпроси и опипваше ръката. Въпросите се състояха преди всичко в пълно с надежда „А тук боли ли?“.

В стаята имаше и подобие на машина, накара ме да застана пред нея. Смятах, че ще ме преглежда с нея, но зад себе си чух весело бълбукане.

— Няма рани, няма счупени кости, няма изгаряния — промърмори лекарят. Сви рамене и ми посочи да се облека. Взираше се в мен с доста учуден поглед.

— Аха — отрони той, — знаем вече какво не е наред.

В това време аз си закопчавах колана. Направи движение, сякаш го сърбяха пръстите. Показах му банкнотата от десет кредита. Имах намерение да го попитам може ли да ми върне ресто, защото преглед като неговия не би струвал повече от два кредита.

Той просто пъхна парите ми в джоба си. Отново зина сънливо и каза:

— Диагнозата е следната — не си в състояние да използваш ръката си.

Забелязах признаци, че ей сега ще се катурне върху жироскопното легло. Преградих му пътя.

— Отработи си парите по-старателно!

Докторът ме изгледа скучаещо.

— Искаш да ти ръся научни термини, тъй ли? Ами добре — имал си временна истерична парализа в мускулите на горния крайник.

И тръгна към леглото. Креснах:

— Това с нищо не ми помага!

— Че какво толкова има да ти помагам? — вдигна рамене той. — Случайно не забеляза ли, че съвсем нормално си служеше с ръката, когато си навличаше туниката и колана?

Зяпнах. Преместих поглед надолу. Свих ръката си в лакътя. Нищо й нямаше! Наистина си служех с нея съвсем нормално!

Той окончателно се намести на леглото.

— Чакай, чакай! Каква може да е причината?

— Машината показа, че нямаш чужди тела в главата, нито нещо, което да притиска гръбначния мозък. Така че няма причина.

Направих гласа си заплашителен.

— Най-добре ще е да ми кажеш от какво се предизвиква такова състояние!

Той разбра, че няма да захърка, без да ме изхвърли или да ми каже нещо, което да ме удовлетвори.

За кой ли път сви рамене.

— Истерия… Шок след сражение… Ти си офицер, значи не са ти въздействали с електрошок. Толкова причини може да има…

— Например? — вече се надвесвах отгоре му.

Погледът му се замъгли.

— Предразположеност към неврози, преминала временно в остра форма… Или пък хипноза…

— Напъни се още малко! — заповядах.

— Само за десет кредита? Да не съм ти някой главорез от Скапания град!

— Дадох ти пет пъти повече от обичайната цена!

— Да, ама и беше пет пъти по-разтревожен — констатира той.

Бутна ме да се измитам, отпусна се в леглото и не след дълго захърка. Истински професионалист.