Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Invaders Plan, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
МИСИЯ ЗЕМЯ. ТОМ 1. ПЛАНЪТ НА НАШЕСТВЕНИЦИТЕ. 1995. Изд. Вузев, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Mission Earth / L. Ron HUBBARD]. Печат: Полиграфия, Пловдив. С карта. Формат: 18 см. Страници: 700. Цена: ----. ISBN: 954-422-030-5 (многотомно). ISBN: 954-422-031-3 (т. 1).
История
- — Корекция
- — Добавяне
ЧАСТ ШЕСТА
Глава първа
Беше глупаво да си изляза просто така, но някак не ми понасяше да се навъртам толкова близо до графиня Крек. Докато бях в кораба, болките в стомаха ми не преставаха. А сега, застанал насред тъмния хангар, не усещах никакви болки. Само глад.
Всичко беше тихо, веселбата отшумя отдавна. Камионът вероятно се бе върнал за украсата и празните кутийки. По импровизирания бар не беше останала и трошица.
Внезапно цялата тежест на глупостта ми се стовари върху мен като скала. Бях разорен. Не само нямах и едничък кредит в джобовете си, ами и електронната си карта не биваше да използвам — ако опитах да изтегля с нея пари или да купя нещо, щях да надхвърля едногодишния аванс и можеха да ме съдят за дългове.
Да бъдеш офицер си има и добрите страни — имаш карта, значи имаш и пари. А на по-ниските служители финансистите просто не си правят труда да плащат. Но да бъдеш офицер има и мрачни страни. Всеки от нас сам си плаща за храната, жилището и дрехите не само по време на престоя в базите, но и при кампании.
Ако не измислех начин да се сдобия с един-два кредита, нямаше да ям тази вечер! Нито пък утре.
Зад тезгяха някой се бе настанил в захвърлено антигравитационно кресло. В мъждукащата светлина разпознах Снелц. Аха! Хрумна ми план. Ще го уплаша, за да му измъкна малко пари!
Когато го доближих, той си остана лениво отпуснат, премяташе жезъла между пръстите си и тихичко мрънкаше една песен: „Там в Кибу мацките си имат по четири бомби“. Гвардейците от флота много я харесват.
Това спокойствие на човек, натъпкал корема си с ядене и „Тап“, събуди злобата ми.
— Снелц — казах му с гаден глас, — съзнаваш ли, че не само си извел от Спитеос затворник, но и си го въоръжил с бластерна пушка?
— Олеле — безгрижно отвърна той, — сега върху ми ще се спуснат поразяващите мълнии на началството!
Предположих, че се държи дръзко, защото жезълът му в действителност беше взривострел. Пренебрегнах оскърблението и продължих:
— Твърде очевидно е, че си имал нужда от пари, за да подкупиш стражите по защитните прегради в тунела. Иначе никога не би извел Крек навън и не би имал надежда да я вкараш обратно.
— Пари ли? — попита Снелц, остави настрана жезъла и си запали димна пръчица. — Би било прекалено опасно да подкупвам онези типове, Хист щеше да научи за това незабавно.
Той се взря в мен през дима. Усещаше, че не му повярвах. По лицето му се мярна неизречено „Майната ти тогава“. Не личеше да му вдъхвам страх, както успявах преди. И вече не ми се вярваше, че причината е във взривострела. Нали го остави. С какво се бях сблъскал? Някаква възкресена гордост? Нима отношенията му с Хелър го измъкваха от пропастта, в която бе паднал? Не се опитваше да раболепства! Напротив, със съвсем спокоен глас ми каза:
— А, ясно. Вие не разбирате как сме уредили да я извеждаме и да я връщаме. Е, предполагам, че не е зле да научите, може пък да ви олекне на душата. Ами онзи травестит…
— Снелц — заплашително го прекъснах аз, — най-добре не започвай да усукваш разни безкрайни лъжи!
Изтръгнах от него само къс лаещ смях.
— Като си представя, че чувам това от вас… Както и да е, вие, разбира се, знаете, че „Лагер Твърдост“, освен за прикритие на движението към и от Спитеос, служи и за отърваване от хора на апарата, които са станали „неподходящи“. Но бих искал да отбележа, че ми се вижда невъзможно да паднеш по-ниско от дъното. Как изобщо някой би могъл да стане неподходящ за апарата? Нали и аз съм в него. Вие също.
Ръката ми сама потърси оръжие. Той се засмя и изпусна кълбо плътен дим.
— Така че дори и вие на високия си пост да не знаете това, другите служби на апарата пращат на смени групички за „специално обучение“ в „Лагер Твърдост“. То успява само да ги научи как да умират бързо и да падат в дупката, вече във вид на мъртво тяло.
— О, стига си увъртал, Снелц. Това го знам. Нали затова му викат „Лагер Убийство“.
— Е, радвам се, че нещо поне знаете — иронизира ме Снелц. — Вече започнах да се съмнявам.
Мина ми през ума, че всякакъв контакт с Хелър просто съсипваше персонала!
— Но да се върнем на нашия проблем — лениво продължи той. — Когато подразбрах, че може да се стигне до подобна операция, казах на момчетата от взвода добре да си отварят очите. И както се очакваше, в поредната пратка боклук за изхвърляне те откриха точно каквото ни трябваше. — Вдъхна дълбоко дима. — Приятелчето се казва Туик. Забелязахме го в пристигащата „боклукчийска кола“. Тимиджо успя да надзърне в досиетата. Та този Туик казал „не“, когато трябвало да каже „да“ на някакъв натопорчен началник. И понеже е недопустимо такива неща да се случват — нали разрушават дисциплината, а и иначе кой да му стопли леглото, засилили го към „Лагер Убийство“.
Търсехме някого с ръста на графиня Крек и поне малка прилика с нея. И ето ти го Туик. Той е рус, със същия цвят на очите и дори е приятен за гледане, макар че — Снелц си позволи възторжена въздишка — не може и дума да става за сравнение с графинята, тя е сред най-красивите жени, които съм виждал. И които всеки е виждал.
— Давай нататък! — отсякох. Щом спомена прелестите на графиня Крек, болката в стомаха ми се обади.
— Та ние само трябваше да наглеждаме какво става с онази пратка „боклук“. И когато ги избутаха на ръба на пропастта, един от тях не беше убит — Туик!
— Това е струвало пари, за да подкупите взвода за разстрел! — раздразнено го прекъснах аз, защото си припомних каква беше целта на разговора.
— А, не, не струваше пари. Екзекутират ги нощем, за да не ги забележат от случайно прелитащи машини, а благодарение на Тимиджо се случи така, че Туик имаше въже, на което да увисне. И когато взводът за разстрел си отиде, ние само трябваше да издърпаме Туик. Както му бяхме казали, паднал назад, преди онези да натиснат спусъците, и ако не броим някое и друго натъртване, добре се чувстваше.
Поохранихме го малко — чудно, но те оставят осъдените да гладуват — и когато ни потрябва, той вече можеше да ходи. Косата му беше доста пораснала поради навиците му и през дългото пътуване от Флистен дотук. За травестит изглеждаше доста прилично.
Днес следобед минах с четирима през тунелите, Туик беше единият. Когато стигнахме до стаичката на графиня Крек, съблякохме го и тя навлече неговата униформа. Туик се пъхна в леглото й и в момента е още там, сигурно си хърка на воля.
— Аха! — Смятах, че съм го хванал натясно. — Значи си дал на този сбърканяк Туик пари, щом се е съгласил на това.
— Пари ли? — повтори Снелц. — Като си помисля, дадохме му нещо много по-ценно. Дадохме му живота. И щом приключим с това тук, ще намерим някой труп в пратките на новобранци за стражи в „Лагер Твърдост“. Честичко се бият по пътя от затворите, където ги избират. Ще дадем документите на Туик и ще го зачислим във взвода. И без това не ни достигат няколко души, като включим и този, на когото спукахте главата. Между другото бързичко оздравява. Някой ден ще трябва да ви науча как да удряте по-сериозно. А, докъде бях стигнал, преди пак да ме прекъснете с тия ваши пари?
Да. На зазоряване, като ни свърши смяната, ще я откараме обратно и ще я преведем през тунелите. Ще си сменят пак дрехите с Туик и той ще излезе с нас. И ще правим това всеки ден. Всички ще виждат графиня Крек през деня в тренировъчните зали, а нощем никой дори не смее да припари до нейната стаичка. Нали знаете, носи й се славата.
— Добре, добре — казах. — Но как е успяла толкова бързо да научи гвардейските хватки с оръжието? Ами строевата подготовка?
— Че не ме ли видяхте как я учих един следобед? Да, бе, спомних си — бяхме застанали зад едни големи машини за електрошок, а вие не се мяркахте наоколо по това време. Научава всичко страхотно бързо, сигурно защото и тя е от най-добрите треньори. Но заслугата май е моя, много ме бива по строевата подготовка. Нали свършихме чудесна работа? Вас поне измамихме днес!
Е, това ме накара да кипна.
— Да те „бибип“, пак са ти трябвали пари, за да минаваш свободно през тунелите! Стражите от лагера не могат да влизат и излизат без разрешение.
— Но ние имаме причина. Вечер изнасяме разни уреди за обучение, които връщаме сутрин, защото тя си ги иска в тренировъчните зали през деня.
— Все едно, купил си разрешително за влизане! Как ще проникнеш в Спитеос без подпечатан пропуск?
— О, и това ли не помните? Нали подпечатахте с вашата карта дългосрочен пропуск за взвода. — Погледна ме, а в очите му играеше някакво дяволче. — А ако ни го вземат, подпечатахте и искане за разрешение да изнасяме онези уреди.
— Нищо подобно!
— Така е, както ви казвам. Стана тази сутрин. Точно преди да се събудите!
Онемях. Стражът, който ме събуди! Мръсният джебчия беше взел електронната карта от джоба ми и я е върнал, преди да ме събуди. Не можех да сдържам беса си.
— Я не ми дрънкай глупости, Снелц, Хелър сигурно щедро ти ръси парички за тези гадости!
Той ме изгледа учудено.
— Ами би трябвало да ми даде нещичко в някой от близките дни. Грис, какви са тези приказки — пари, пари, пари! Нима си мислите, че ще поема такъв риск само за пари? Имате много чудати схващания за живота. Не всичко се прави за пари. Понякога, точно както днес, може да се направи и само за кеф. Опитайте.
Обърнах му гръб и си тръгнах. Тънех в отчаяние. И никак не се нуждаех от неговите съвети. Бях гладен и разорен!