Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (75)

Глава осма

Насочихме се право към Комуникационния комплекс. Всеки знае, че движението около него е най-натовареното в света. Въздушни и наземни машини, пешеходци — десетки хиляди хора минават оттам всеки ден, за да си платят сметките, да поръчат приемане на още канали от „Домашен екран“, да проведат трудно осъществими разговори с планетите от нашата звездна система или просто да помрънкат колко лошо ги обслужват. Моята цел беше Централният справочник в купола на най-високата кула на комплекса.

На Хелър му предстоеше операция, за да вмъкна „наблюдател“ в главата му, при това операция без грешка!

Моят пилот не си затвори устата — мърмореше и се вайкаше колко претоварени били транспортните маршрути наоколо, все се опитваше да опази боята върху новичкия аерокар, а не да я пренесе върху някоя друга машина.

Аз бях твърде зает отзад. Извадих от джоба си фалшива горна челюст и я наместих под устната си. Покрих очите си с цветни лещи и сега вместо кафяви изглеждаха яркозелени. Махнах знака за моя ранг и го прибрах в джоба си.

Пилотът вмъкна аерокара под навеса на купола и паркира в ниша, над която висеше табела:

ДЕСЕТ МИНУТИ! ЗА ТЕБЕ СЕ ОТНАСЯ!

Напомни ми:

— Не се бавете много или „кенефните мухи“ ще ми намачкат бронята!

— Не след дълго ти ще си богат човек — съобщих му. — Така че млъквай.

— Ей — внезапно се оживи той, — нима ще ограбите това място?

Смахнат тип! Никой не държи пари в Централния справочник.

Промъквах се през рехавата тълпа. Едва ли в залата имаше повече от две хиляди души, задаващи въпросите си, много столове пред гишетата бяха свободни. Търсех някоя чиновничка, която да се окаже кретенка. Ама върховно тъпа. Открих я съвсем просто — другите клиенти заобикаляха бюрото й. Не смятах да губя време при нея.

— Случаят е крайно спешен — казах й. — Нужен ни е абсолютно най-добрият специалист по целология на Волтар.

Косата й бе подредена във висок хълм, приличаше на храмова постройка. Може би повтаряше очертанията на черепа отдолу. Бях принуден да й обясня какво е това целолог. Тя го набра върху клавиатурата пред себе си и символите се появиха върху екрана на бюрото. Прочетох ги, както бяха наопаки. Мога да го правя. Всеки в апарата може.

— Искате ли комуникационния му номер? — попита пълната с вакуум глава. Нали това им е работата в Централния справочник!

— Първо трябва да се уверя, че наистина е най-добрият. Позволявате ли?

Пресегнах се над екрана към редиците клавиши. Започнах да набирам каквото исках, тъпото същество само си седеше и ме гледаше с любопитство.

От тези справочни комуникационни пултове можете да измъкнете какви ли не данни. В тях са подредени всякакви професии, както и предприемачи. Казват ви къде можете да намерите този или онзи в момента, ако въпросният тип има навика да отговаря на обаждания. И за да не объркате нужния ви човек с някой друг, предоставят ви пълната информация от неговата електронна карта. За всеки случай, ако поискате нов вид услуга от тях, имат сведения и за кредитната му категория.

Беше лесно като урок в забавачката да си извадя всички изтъкнати целолози на Волтар, да узная кредитната им категория — а тя е показателна за напредъка в кариерата — и чрез пълната информация от електронните им карти да разбера къде се намира в момента всеки от тях. Освен това тези данни до последната буква ми бяха услужливо разпечатани на принтер.

Храмоподобният череп ме гледаше как се оправям с пулта й от обратната страна на бюрото. Току-виж, в момента се учеше как да работи с него. Кой знае?

Когато сгънах купчината листове, възкликнах:

— Олеле, че тези вземат прекалено скъпо!

Списъкът не съдържаше такива сведения, но празноглавата чиновничка кимна мъдро. Ама откъде ги намират тези момичета? От най-затънтените райони на Тауго ли? Където мъжете още имат опашки?

Поисках данни за целолозите, които наскоро са се възползвали от включването в справочника, тоест току-що завършилите обучението си и минали успешно през практическите изпити. Сдобих се и с началните им кредитни оценки заедно с биографиите и произхода им. Не забравих и копията от електронните им карти. Купчината стана цял фут дебела.

— А сега чий комуникационен номер искате да ви намеря? — попита въплъщението на гениалността.

В този миг прибирах подмишница безбройните, плътно покрити с текст листове.

— Но вие вече го намерихте! — казах й любезно. — Много ви благодаря. Бяхте толкова услужлива. Заслужавате повишение.

Малко преди това бях уловил погледа на един от шефовете й и с любезното си отношение към момичето показах, че всичко вървеше нормално.

Излязох тържествуващ. Все едно, че бях провел пълно шпионско разследване на професията. Без никаква следа и без веднъж да покажа картата си.

Хелър щеше да си получи уредчето в главата и според съвършения ми план нито той, нито някой друг щеше да научи за това. А човек с „бръмбарче“ в главата попада в робска зависимост.

Край аерокара не се виждаха „кенефни мухи“. Но пилотът измърмори:

— Много се забавихте!

— За твар, очакваща скорошно забогатяване, прекалено скимтиш. Вдигни се до някое празно място в небето и остани там.

— Вие носите хартийки. Това не са пари. Никого не сте ограбил!

— Дай ми само още едно денонощие. А сега тръгвай, преди аз да съм ти смачкал бронята вместо полицаите!

В тишината на десет хиляди фута над движението се освободих от маскировката си и прегледах придобивката.

Избрах професор Гирант Слахб — един от най-прочутите целолози. Вероятно той беше патриархът на тази наука в другото, западното полукълбо на Волтар. Пенсионирал се. Имал навика да блокира комуникационната си линия. Естествено бе събрал тлъста пачка. Шансовете някой да влезе във връзка с него изглеждаха почти нищожни.

А сега — талантливите младоци. Имаше много кандидати. Търсех самотник, който не членува в никакви клубове, но пък е натрупал отчайващо много неплатени сметки, и чиято чакалня е винаги празна въпреки блестящите оценки в дипломата му.

Името му беше Прахд Битълстифендър и произхождаше от източното полукълбо на Волтар. На двадесет и пет години, неженен и беден. Струваше ми се невероятно някога да се е срещал с професор Гирант Слахб, който е бил пенсионер, преди Прахд да напусне детската градина. Скоро безделничещите целолози щяха да намалеят с един.

Поверих всички листове — освен нужните ми — на слънчевите небеса над Правителствения град и заповядах на пилота да се насочи към Отдела по провокациите.

Вече се плъзгахме над кафеникавите вълни на река Уийл, когато той ми каза:

— Няма да взема от вас никакви фалшиви пари!

Сигурно си припомняше тъжните за него дни в планините Блайк. Присмях му се. А той отбеляза:

— Днес доста чудато се държите, офицер Грис.

— Аз съм нов човек — съобщих му.

Не ми се видя окуражен от моята промяна. Но аз наистина сякаш летях над земята без крила. Всичките ми умения и дарби кипяха с пълна сила. Крек си го получи, Хелър също щеше да го отнесе. Ала двамата заслужаваха и повече от онова, което щеше да ги сполети!

Гмурнахме се в тунела. Хвръкнах нагоре по стълбата. Рейза Тор си беше същият — все така подозрителен. Някакъв вроден недостатък на личността, нямаше съмнение. Може би параноя?

Ръката му се пъхна в чекмеджето. Смешен навик.

— Как се държат жените с теб? — попитах го, само и само да облекча напрежението му.

Придружителят изскочи зад гърба ми, но Тор му каза:

— Аз ще се оправя с него.

Поведох го, щастлив и жизнерадостен. Без бавене се запътих към секцията за дрехи и се зарових в тях. Рейза Тор следеше търсенето ми с непресторен интерес. Направи някои неуместни предложения, искаше да ми пробута погребален костюм.

Намерих първата необходима ми дреха — палто и панталон като в представленията на „Домашен екран“, когато искат артистът да изобрази стар, мъдър учен. Избрах подходяща шапка с увиснала периферия, после и бастун.

Взех си обикновена чанта за дрехи и натъпках всичко вътре. Върнах се при рафтовете и отново разрових. Открих всекидневна униформа на Армейското разузнаване, със знаци и всичко останало. Цветът е направо гаден — като яйчен крем, но поне кройката придава поносим вид. Около дупката от нож на гърба петното съсирена кръв не беше голямо. Никой нямаше да забележи. Добавих и шапка. От съседните рафтове взех знак за ранг ХIII, с фалшиви камъни естествено, но пак си бяха яркочервени и блестящи. Пъхнах униформата в чантата.

Пак порових и този път измъкнах с нищо незабележителен граждански следобеден костюм, с обувки и другите принадлежности.

— Какво, по дяволите, правиш, Грис? — намеси се Рейза Тор. — Пак ли те е прихванало да избиваш купища хора?

Не се впрегнах от тона му. В твърде добро настроение бях.

— Наистина се занимавам с държавни проблеми — отговорих му. — Толкова легално нелегално е, колкото можеш да си представиш. Имам задача да проникна в Асоциацията на пенсионираните проститутки и да ги подбудя да се присъединят към ударните сили на принц Мортиуай, на Калабар.

— Искаш да кажеш, че заминаваш за Калабар?

Той опипваше дрехите, сякаш проверяваше качеството на плата. Отвори някои от джобовете. Мислех си, че търси забравени пари. Каква грешка!

Минах в тяхната секция за дегизиране. Сдобих се с фалшива кожа, изкуствени зъби, перуки, разноцветни лещи и пудра в разнообразни оттенъци. Успях да ги натъпча в чантата. От друга секция донесох портативен диктописец, използван за подправяне на заповеди в полеви условия.

Тор ме следваше неотстъпно. Когато минахме през оръжейната секция, дори не спрях.

— Какво? — попита той. — Този път никакви трупове?

— А, не и с вашите самовзривяващи се играчки — отвърнах. — Ето какво ми трябва.

Това беше секцията за фалшиви електронни карти. Забих нос в кутиите.

— Я почакай! Тези нещица са в списъка за незабавен арест.

Усмихнах му се. Избрах си една от Армейското разузнаване. Добре изглеждаше. Офицер Тим Снахп. Прибрах я в джоба.

— А сега — съобщих му — ще ми изработиш още две.

— Не може! — изцвили Тор. — Да те „бибип“, Грис! Толкова идиотски грешки правиш, че непременно ще ми докараш някое разследване на главата!

— Ох, Рейза — въздъхнах с присмехулна тъга. — Точно ти ли ще ми говориш за грешки? Цъ-цъ!

Той отиде при машината и нареди на оператора да се махне. Казах му имената на професор Гирант Слахб и на Прахд Битълстифендър заедно с нужните подробности. Машината за електронни карти в Отдела по провокациите е абсолютно същият модел като използваната от Финансовото управление за действителни документи. Но тук я използваха само за да вкарат някого в беля.

Длъжен съм да призная, че Рейза Тор работеше първокласно. Довърши фалшификатите и ги набута в машината за остаряване. Обърна се към мен.

— Ти си опасен, Грис. За употреба на истински фалшификати екзекутират, дори да си от Отдела по провокациите. Всичко си има граници.

— Добре, нека да прекрачим поне една. — Подадох му недействителната карта от Армейското разузнаване. — Сега ми направи една със същото име, но промени серийния номер, за да не предизвика веднага сигнал за арест. И повиши „офицер Тим Снахп“ в ранг ХIII, не забравяй да го пратиш на Флистен. Разбрахме ли се?

— Няма да получиш отговор от компютрите — възрази той.

— Не, но номерът ще мине поне за едно денонощие, защото данните няма да съвпадат с нищо налично. А и кой знае какви каши забърква Армейското разузнаване на Флистен? Направи каквото ти казвам. Офицер Тим Снахп може би ще има прищявката да заведе на вечеря нечия любовница.

Юмруците му се свиха в такъв гърч, че едва не си счупи сам ръцете. Но понякога се налагаше да му напомня, че шантажът не бива да се приема лекомислено.

Чувах как скърца със зъби, докато работеше. Сгреши и взе друга празна карта.

През това време направих последна обиколка и си избрах това-онова, което ми хващаше погледа. Друго засега нямаше.

Потупах го утешително по рамото. Имаше нужда от успокояване.

— Оригиналите са в едно невероятно сигурно място. Жива душа не може да ги открие, освен ако с мен се случи нещо. Няма за какво да се тревожиш. Така че махни тази гримаса от лицето си. С мен нищо няма да се случи и оригиналите няма да попаднат в пощата на път към командира на Смъртния батальон.

Пръстите му яростно стискаха дръжката на пистолета. И при последното изречение конвулсивно го издърпаха от кобура. Лицето на Рейза Тор изгуби всякакъв цвят.

Пак го потупах. Прибрах плячката си и му обърнах гръб.

А Рейза Тор можеше да се пържи в адовете колкото си иска. Моята жертва беше Джетеро Хелър. Вече се прицелвах в него.

Отмъщението имаше вкус на най-скъп „Тап“ и всяка глътка бушуваше в главата ми.

Хелър щеше да потегли с тази мисия, щеше да е безпомощен в ръцете ми и никога нямаше да се върне!