Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (87)

Глава първа

— Виж ти — каза Хелър, щом наближихме. — Покрайнините на Нафуканите хълмове. Сериозно развитие в сравнение с операционните зали на Спитеос.

Ске се спусна ниско и се насочи към имението на вдовицата Тейл.

— Да, така е. Знаех какво правя, когато те убеждавах да дойдем. Постъпи умно, като се съгласи. Всичко ще мине чудесно. За тебе — нищо освен най-доброто.

Посочих гравираната плоча на портата:

Твърде лошо, помислих си, че и теб не можем да погребем по същия начин.

— Лекар специалист, сред най-компетентните в професията, ще положи особени грижи за теб. — Ах, ти, развращаващ персонала „бибип“! Усмихнах му се. Кацнахме. — Ето, пристигнахме. Да отидем там.

Прахд ни посрещна пред входа на миниатюрната болница. Хирургична маска покриваше лицето му. Държеше блестящи щипци. Току ги отваряше и затваряше и слънцето проблясваше по тях.

Хелър със скок слезе от аерокара. Дълбоко вдиша ароматния въздух и се протегна. Прекоси поляната и мина край басейна, за да отиде при Битълстифендър. С мъка удържах злорадството си — той захапа примамката, беше в ръцете ми!

Отначало не забелязах застаналата под цъфналите дървета вдовица Тейл. Криеше се в сенките. Не помръдваше. Стоеше като прикована. Долната й челюст висеше, а очите й се изцъклиха. Притискаше длан към гърдите си, сякаш имаше проблеми с дишането. Казах си, че за нещастие влечението й към мен преминава всякакви граници. Психолозите го наричат „фиксация на обожанието“ — необясним стремеж на жените към определен жизнен и красив мъж. Но в момента можех само да съжалявам за своето въздействие. Друго занимаваше ума ми. Побързах да настигна Хелър.

— Доктор Битълстифендър — казах, — това е вашият… пациент. — Едва не изтървах „обект“.

Вече бях инструктирал младия доктор, но ми се видя малко нервен. Защо пък не? Той си въобразяваше, че светът ще рухне отгоре му, ако се провали в операцията. Кимна и защрака нервно с инструмента в пръстите си. Забързано ни поведе към болницата.

Хелър обърна внимание на обстановката.

— Добре е, добре. Само най-новото в професията.

— Сега, ако бъдете така добър да си свалите дрехите и да легнете на тази операционна маса — каза Прахд, — можем по-бързо да свършим работата.

— Надявам се — отвърна Хелър. — Имам още много неща за довършване в кораба. Скоро ще отлетим, затова…

Невежеството му в шпионажа и сигурността ми се струваше ужасно! В следващия момент щеше да разкаже на Битълстифендър името и биографията си! Прекъснах го:

— Колкото по-скоро изпълниш указанията на доктора, толкова по-бързо ще мине прегледът.

Хелър се съблече и легна на масата.

— Хм — измънка младият доктор Прахд. — Вие се отличавате с изключително телосложение и с изключителна надареност за специфични занимания.

Стреснах се. Погледнах го, за да се уверя, че това е началото на перверзно увлечение. Но грешах. Прахд само отбелязваше професионалното си впечатление. С нежелание си признах, че казваше истината за Хелър. Имаше фантастични мускули и хармонични пропорции, беше и добре екипиран за „специфични занимания“. Сетих се, че Прахд искаше да завоюва симпатиите на пациента си. После осъзнах, че този комплимент малко ме ядоса. И други хора наоколо бяха добре сложени и всичко останало. Е, не чак толкова.

— Докторе — казах му, — искам да насоча вниманието ви към някои смъртно опасни отличителни белези. Твърде неприятни, а в условията на нашата работа — истинска катастрофа.

Прахд напразно се вглеждаше. Не успяваше нищо да открие. Проклетият тъпак вече си отваряше устата да обяви мнението си, затова твърдо му посочих малкия белег от парализиращия кинжал на Ломбар.

— Това — заявих с нетърпящ възражения тон — трябва да бъде премахнато!

Младият доктор продължи да се взира сляпо, все пак видя тънката бяла линия. И ме стъписа, като каза:

— Но раната заздравява великолепно. Ще трябва да я разглеждат с увеличител, за да…

Посочих му края на дясната вежда.

— А тук е основата на сигурния провал. Изпъква като фенер нощем! Това — добавих бързо, защото глупакът явно не беше схванал същността на нарежданията ми — е следа от рана, засегнала костта. Черепът е бил разтърсен от удар на първобитна стрела с каменен връх!

Прахд примигна.

— С каменен връх?

И двамата не намериха нищо по-подходящо за този решителен момент от неудържимия смях. Джетеро му разказа случката. Както се оказа, те дори не смятали да се сражават с диваците, Хелър само искал да задоволи любопитството си, как стои изправена оградата на селището — сторило му се, че плува във въздуха на два фута над земята. Но когато стигнали по-наблизо, от предпазливост заредил бластерната си пушка и едно хлапе го улучило със стрелата. Да пукна, ако разбирах какво смешно намираха в произшествието. Забелязах, че Хелър разказва случката различно пред всеки нов слушател. Не виждах смисъл в това. Щом е имал бластерна пушка в ръцете си, лесно е можел пръв да повали хлапето. Сигурно лъжеше.

Но преди да си възвърна контрола над неловкото положение, младият доктор взе машина със свързан към нея екран и я сложи под главата на Хелър. Прахд надникна в екрана. И аз надникнах над рамото му. Виждах само очертанията на някакви черепни кости.

Най-сетне докторът се обади:

— Гръм и мълнии! Това подлагано ли е на лечение?

Хелър сви рамене.

— Че то нямаше какво толкова да се лекува. Нашият лекар сложи лепенка на раната.

— Ах — въздъхна младият Прахд, — трябвало е да го изправят пред Комисията за отнемане на лекарските права!

Гласът му звучеше с тежка сериозност. Хелър преглътна смеха си.

Младият доктор натисна с пръст белега.

— Така боли ли?

— Ох! — изохка Хелър.

— Знаех си! — Прахд отбеляза мястото с лилаво Х. Дръпна се и остави машината настрана. Върна се и поклати глава над Хелър. — Ако вашият лекар беше направил каквото е трябвало, щеше да установи същото, което и аз!

Зяпнах. На екрана не видях нищо особено. Но мрачното изражение не напускаше лицето на Прахд.

— Скъпи приятелю, не ми е приятно да ви казвам това, но не искам и да се тревожите напразно, защото сте попаднал в сигурни ръце. Най-много след две години, ако не ви бях прегледал, синдромът на движещите се в тъканите чужди тела би довел до проникване в префронталните дялове, съпроводен от обичайните последствия на пробив в церебралната обвивка.

Какво, по дяволите, измисляше този доктор?

— Ей — обади се Хелър, — телесните недъзи не са по моята част. Дали може да преведете това на обикновен волтариански?

С успокояващ жест Прахд хвана ръката на Хелър между дланите си.

— Длъжен съм да ви кажа — но не скачайте и не бягайте, — че отчупеното връхче на стрелата все още е в главата ви!

Накрая ми светна пред очите! Бре, бре, че този млад доктор бил схватливо момче! Ето защо дъртаците от занаята не искаха да им става конкурент. Истински артист в измамите! Достоен за най-възвишените традиции на апарата!

— Задръжте малко — каза Хелър. — Сега нямам време, за да ми бърникате в главата! Трябва да се захвана с изпълнението на важна мисия!

Прахд отсече:

— Отказвам да ви допусна до мисията по медицински съображения. Офицер Грис, моля ви да съобщите на вашите ръководители, че въпросното лице не може да получи удостоверение за физическа годност.

— Защо? — настойчиво попита Хелър, надигайки се на лакти.

— Ако неизбежните последствия от движението на това чуждо тяло и проникването му в мозъка настъпят, след като съм ви дал разрешение, и поради това мисията ви се провали, комисията би могла да ми отнеме лекарските права. Следователно не мога да удостоверя годността ви за работа. Можете да си вървите.

Благодарих на небесата, че графиня Крек вече бе обработила Хелър! Той като че побесня.

— Вие не разбирате положението ми! Трябва да приключа възможно най-бързо тази мисия!

Прахд вече подреждаше инструментите си, готов да си тръгне.

— Колко време ще ви е необходимо за операцията? — заядливо попита Хелър.

Прахд сви рамене.

— Работата не е много, макар че е жизненоважна. Два часа. И още четири-пет за опомняне след упойката.

— А, не! — заяви Хелър. — Обещах на… както и да е, обещах на един човек, че няма да позволя да ме упояват, когато някои други хора се навъртат около мен.

— О, Джет! — въздъхнах аз. — Нима нямаш доверие на своите приятели?

Но бях помислил и за подобна пречка. Знаех, че Крек ще изпадне в пристъп на необуздана ярост, щом научи за упояването на Хелър. Тя се страхуваше някой да не го нареже на парчета или пък да му внуши подчинение. Обмислих всяка стъпка.

Взех калъфа, който преди това бях оставил отдясно на масата. Подадох го на Хелър.

— Вътре ще намериш защитен регистратор. Кутията му се заключва. Давам ти го. Заключи го със собствена комбинация. Никой не може да го спре или да го отвори освен теб. Ако искаш, включи го веднага. Ще продължава да работи, докато се събудиш. И ще записва картина и звук на случилото се тук. Провери регистратора.

Той това и направи. Но в машината не бях заложил никакви мръсни номера. А металната кутия ставаше недостъпна, щом бъде заключена. Само той щеше да знае цифрите от комбинацията, за да я отвори после и да прегледа записа.

Хелър въздъхна и с уморен глас каза:

— На коя китка да го закопчея?

Победих! Победих! Но не позволих на радостта да смути сериозното ми изражение.

— На лявата, защото докторът ще работи върху дясното ти слепоочие. Ще нагласим ръката ти на тази подвижна масичка, регистраторът спокойно ще си записва. После, когато имаш малко свободно време, ще видиш какво е ставало.

Ако не той, графиня Крек несъмнено щеше да изгледа този запис открай докрай.

Хелър измисли някакви числа, повтори си ги наум, нагласи комбинацията на ключалката, закопча апаратчето на китката си и отпусна ръка върху масичката. Програмира регистратора да записва всички действия около операционната маса.

Машинката вече си вършеше досадната работа. Обърнах се към Прахд:

— Нещо ми се гади. Имате ли някое хапче за стомах?

Той ми връчи хапчето.

Хелър гледаше скучаещо как докторът подбира скалпели, щипци, сонди и въобще се развихря. А Прахд бърбореше в стремежа си да го успокои:

— Често точно дребните неща в живота са и най-досадните. Предполагам, че никога не сте и помислял колко поразии може да направи едно малко парченце камък.

И така нататък, и така нататък. Не млъкваше.

Прахд най-после изтърколи и преносима система за подаване на упойващ и обезболяващ газ. Попита ме:

— Имате ли нещо против да подържите това?

— О, не мога. Не знам защо, но напоследък само като видя кръв и ми призлява.

Прахд равнодушно повдигна рамене и включи подаването на кислород и медицински газ. Нагласи маската върху лицето на Хелър, който послушно започна да диша дълбоко. Прикрепената към тила му скала отклони стрелката си към „Упоен“.

Младият доктор взе първия скалпел.

Аз писнах внезапно:

— О, богове, ей сега ще повърна!

Презглава избягах от операционната зала, хълцайки болезнено.

Стенех непрекъснато. Поспрях се в преддверието, понамалих силата на хълцането, сякаш се отдалечава, наведох се и дръпнах кордата, която вързах още предния ден. Масичката на колела, на която лежеше ръката с регистратора, се премести леко, ала достатъчно, за да се плъзне ръката надолу, сякаш от неволно движение на Хелър. Сега гадната машинка записваше безпрепятствено звуците, но хващаше картина само от безполезната страна на операционната маса.

Стоновете ми заглъхнаха в далечината, докато се измъквах на пръсти.

Падна ли ми в ръцете! Разбира се, не беше толкова приятно като решителната префронтална лоботомия, любимо средство на психиатрите от Земята. Те просто набутват шило под костите на челото и превръщат предните части на мозъка в кайма. Ако пациентът не умре веднага, деградира в слабоумно стайно растение и бездруго си отива от света след две до пет години. Изключително практично решение на всички проблеми с психозите. Но мисълта за графиня Крек въздържаше въображението ми. Все пак би забелязала резултата.

Едно от тежките изпитания в живота е невъзможността да задоволите всички свои желания наведнъж. Както и да е, засега ми стигаше и каквото имах. Щом аудио-визуалните „бръмбарчета“ кацнат на местата си, ще знам всичко, извършвано от Хелър, и ще мога да му преча. Нямаше начин да ми се изплъзне. Попадаше в пълна зависимост от прищевките ми. Както си припомнях всички ужаси, които изтърпях заради него, изпаднах в приятно блаженство. Идваше времето на справедливостта.