Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (80)

Глава трета

Достигнахме височина десет хиляди фута. Моят пилот се преструваше, че си е пресилил гърба, и току разтриваше ръцете си. Казах му да лети към Веселия град. Полагах старания да се гримирам, а той все пускаше управлението и се опитваше да изсмуче кръвта от драскотините, причинени от острите ръбове на сандъците. Влезе ми пудра в очите и го напсувах.

— По-леко! — заповядах и добавих едно-две силни прилагателни.

Той се съсредоточи. Довърших промяната на лицето си. С малко жълтеникава течност, чийто цвят смекчих с бледожълта пудра, успях да имитирам характерния за висшата класа на Флистен вид. Сложих на всяко слепоочие парче изкуствена кожа и спуснах надолу ъгълчетата на очите си. С черните лещи очите ми добиха доста зловещ поглед. Останах доволен. Надянах къса черна перука и почерних космите на лицето си. Превъзходно!

С пъшкане се освободих от всекидневната си униформа и облякох яйчените дрехи на Армейското разузнаване. Провесих на врата си знака за висок ранг, обух жълти ботуши с остри токове и на главата ми кацна плоска шапка. В джобовете си сложих своя портфейл и електронната карта на Тим Снахп.

Полюбувах се на отражението си в огледалото. Какъв надменен, красив аристократ! Тим Снахп, ранг ХIII, демоничният ас от Армейското разузнаване на Флистен! Как се заглеждат момичетата! Как треперят всички гузни съвести в армията, как се гърчат враговете под злия поглед!

— Отивате някъде да ви застрелят ли? — с надежда попита пилотът.

— Отивам във Веселия град, в най-хубавите барове. Завий към северния квартал.

— По това време армейските офицери висят в Мръсния клуб — измърмори пилотът. — А той е в южния квартал.

Не го удостоих с отговор. Твърде ясно личеше желанието му да ме дразни. А и бях зает със сгъването на цивилния костюм и с въоръжаването си. Освен това беше прав.

Кацнахме на една пресечка от Мръсния клуб.

— Ти — казах му — можеш да отидеш някъде и да си похарчиш пачката. Не си ми нужен до утре сутринта.

— Пачка! — изпръхтя той. — Че нали тия десет кредита ги дължа на офицер Хелър!

Не му мина номерът. Непоколебимо наредих да ми се маха от очите. Почувствах облекчение, че не се налагаше да търпя присъствието му.

Проверих оръжията си. В кобура ми имаше метателен пистолет. Видът му е армейски, но всъщност няма нищо общо с военните. Изстрелва плоски метални триъгълници, които просто нарязват тялото на филийки. Беше спомен от първите ми дни в апарата, прибрах го от един труп. Разполагах с два 800-киловолтови взривострела, но не исках да ги използвам — щом натиснеш спусъка и всички си мислят, че започва война. Отзад под яката беше моят специален нож. За днес паролата беше „Тишина“!

В чудесно настроение се запътих през остатъците от снощни купони. Пред погледа ми се пъчеше Мръсният клуб. Всъщност това не е истинското му име, официално се нарича Игрален клуб на сухопътните сили. Но армията отказва да има нещо общо с него, защото важните клечки в тяхното управление не би трябвало да търпят нещата, които стават тук. Те самите си позволяват същото, но никога не биха си признали.

Клубът е висок петнайсетина етажа и се е разпрострял поне на двадесет акра площ, всичко това под покрив. Пред входа две бластерни оръдия изригват вечния си огън, а голо момиче с генералска шапка се излежава върху пламтящата дъга. Военните са си глупаци.

Влязох с надеждата, че изглеждам достатъчно тайнствен за ролята на офицер от Армейското разузнаване. Никога не разбрах защо обличат хората от тази служба в цвят на яйчен крем, другите от армията носят шоколадови униформи.

Вестибюлът има поносимо приличен вид, а първите две зали са обикновени закусвални. Едва когато влезете в третия бар, разбирате защо не бива никога да водите сестра си тук. До средата стените са стъклени и зад тях се разхождат момичета. Не танцуват. Дори тук-там са покрити с плат. Но това са жените, които в момента нямат с кого да се занимават в леглата горе и се мотаят зад стъклото в очакване някой от клиентите да насочи лъчевия маркер към една от тях. Избраницата се качва горе с точния стрелец и му дава възможност да прояви още от уменията си.

В петата зала всичко е като парада на момичетата, само че са заместени от животни. По същия начин ги посочват и отвеждат горе. Хората от армията много се застояват по бойните полета далеч от дома и придобиват чудати наклонности.

Бродех безцелно и грижливо си придавах безгрижен вид, ала си държах очите отворени, търсех определени опознавателни знаци — същия ранг като моя или по-нисък. Но засега не ми излизаше късметът. В този ранен следобед не можех да очаквам тълпи. Пръснатите нарядко опознавателни знаци и рангове си говореха щуротии и тихичко се наливаха.

Минах през комарджийското отделение и влязох в суперкомарджийското. Твърде рано беше, за да са сложили момичетата на колелата. Връзват ги с разперени ръце и крака, дисковете се завъртат, а играчът хвърля по тях ръчни гранати-играчки, направени от плат. Ако гранатата улучи гърдите, „взривява“ се, всички интересни места по тялото на момичето се осветяват ярко и дъжд от чипове сякаш излита от нейната „бибип“. Поне така твърди управата. Но момичето винаги може да нагласи движението на колелото и гърдите си, самият аз играх веднъж часове и нищо не получих.^[1]

Започнах да се тревожа. Обиколих шестнадесет зали, без да открия знаците на службата, която търсех. Може би офицерите от Снабдителния отдел бяха прекалено печени, за да си губят времето на такива места?

Върнах се в Бункера. Имат си и имитация на полеви свързочен възел, който обаче поднася „Тап“. В сепаретата масите са оформени като полеви бюра и е мрачно като в адовете. Вече се готвех да отида в Полевата болница — където сервират „кървави“ коктейли и сервитьорките изобразяват полуголи медицински сестри, — дори прекрачих прага, но шестото чувство ме накара да надникна в едно забутано ъгълче на Бункера.

Да! Знаците! Хищно свитият юмрук на снабдяването!

Човекът отпуснато се облягаше на „бюрото“, пред него се забелязваше локвичка от разлято питие. Той като че дремеше.

Прокраднах се към него, за да не го събудя. Шоколадовата туника беше извита настрани и не можех да видя ранга му. Наложи се да го обърна към себе си. Аха, ранг ХII! Равен на командващ десетхилядна част. Разбира се, в снабдяването не водят войски в бой.

Не беше нужно да проявявам такава предпазливост, онзи хъркаше в пиянски сън. Тъкмо да претършувам джобовете и една сервитьорка — в Бункера те носят дрехи на полеви куриери, но без панталон — дойде да види какво желая. Поръчах си обикновена искряща вода.

— И донесете голям контейнер с двойно силен „главотръс“ за моя приятел — добавих.

— Отдавна беше време да се появи някой от приятелите му — заяви тя. — Кисне при нас от ранно утро. Май не се грижите много един за друг. — И се оттегли, капризно нацупена.

Довърших си тараша. Според електронната му карта той се казваше полковник Раджаба Стинкинс от Волтарианските нападатели, Снабдителен отдел. Превъзходно. Със сигурност нищо не знаеше за Флистен. Кожата на лицето му белееше като планински сняг.

Беше твърде месест мъж, склонен към трупане на тлъстини. Хъркаше си невъзмутимо. Претърсих го основно, без да се притеснявам. Намерих току-що издадени документи за развод и снимки на пет деца. Значи това била причината да се налива до козирката. Човек лесно може да си направи подобни изводи, особено с моите познания в земната психология. Давеше мъката си.

Момичето се върна с поръчката. Подпечатах сметката с неговата карта. Тя се понамръщи, но само докато й подхвърлих една от неговите петкредитови банкноти.

— Щом е решил да се напива — казах, — може да си плати и за изтрезняването. Бяхме съученици. Винаги си е бил пияница.

— Аш ли шъм бил пияниша? — изломоти той. Събуждаше се. — Това ши е клевета, да жнаеш! Никога не шъм пил преж живота ши.

Момичето реши, че шегата е много хубава, и се отдалечи с поклащане на голите си бедра.

Захванах се да изсипвам горещия „главотръс“ в гърлото му.

— Полковник, трябва да изтрезнеете. Не подхожда на един мъж да се препъва и пада при всяка несполука в живота! Винаги може да се случи. Но не може да…

— К,ви нешполуки, бе? — прекъсна ме той.

— Ами вашите. Да се наливате от мъка…

— Кой ше налива от мъка, бе? Аш пражнувам! Тъкмо ше отървах от оная дъртофелниша, да я „бибип“, жаедно шъш нейните пет гадни ишшадия. От два дена пражнувам, йеееее!

Какво да се прави, диагнозата не винаги е безгрешна. Независимо от причината, налагаше се да докарам този полковник от снабдяването до работно състояние. Преди да свърши нощта, щеше да е мъртвец.

Залових се с работата си — чрез земна психология, горещ „главотръс“ и хапчета за ободряване да подготвя жертвата си за заколението. Късметът не ме напускаше.