Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (88)

Глава втора

Нечия ръка подръпна ръкава ми. Вдовицата Тейл. Опомних се от мечтите си. Тя сочеше към малка лятна къщичка, скрита сред дърветата.

— Трябва да ви покажа нещо — прошепна.

В болницата всичко минаваше тихо. От време на време долавях шум от движението на машина. Два часа, беше казал Прахд. Разполагах с твърде много време.

Последвах вдовицата Тейл и размишлявах недоумяващо за силното си въздействие върху жените. Не се заблуждавах какво искаше да ми покаже в лятната си къщичка.

Много приятна за окото постройка, заобиколена от цъфтящи дървета, които насищаха въздуха с чудесния си аромат. Състоеше се почти само от покрив и огромна мека постеля в яркожълто. Тиха музика, мека и съблазнителна, ни заливаше от тавана, под който висеше изкусно изрисувана светлинна плоча. Усамотено кътче, скрито от любопитни погледи, идеално за размяна на тайни и разни други неща.

— КОЙ беше този? — Тя още шепнеше.

Погледнах я — тъкмо се отпускаше на лакът върху възглавниците. Устата полуотворена, очите унесени. Тежко дишане. Съсредоточих поглед върху лицето й. Изненадах се — никакви бенки и петна, само едва забележима червенина показваше къде са били. Всъщност беше доста хубавичка. Огледах гърдите й — под копринения халат сега бяха високи и твърди, никаква следа от отпуснатост.

Разглеждах я от горе до долу. Ставах неспокоен. Легнах на постелята по-близо до нея и се усмихнах подканващо. Усещах възбуда от присъствието й, както никога досега.

Очаквах по навик да ми разкъса дрехите, а тя се обърна по гръб с лениво движение. Отпусна се, без намерение да си свали халата, на цели три фута от мен. Вперила омаян поглед в тавана, изви ръце зад главата си.

Блестящите очи се замъглиха. Дишането й се ускоряваше.

— Щом го зърнах — прошепна вдовицата Тейл, — помислих го за някой горски Бог. Толкова силен, толкова могъщ!

Лампата под тавана се залюля, а музиката премина в отсечен ритъм.

— Излезе от аерокара толкова гъвкаво… гъвкаво… гъвкаво…

Огромното цвете до вратата сякаш се разду.

— Ох! Ох! Ох! ОХ! — извика Пратиа и цветето се разхвърча като от взрив!

Лежах си все така облечен, подпрян на лакът, и само гледах. Какво беше това, по дяволите? Тя дори не ме докосна!

Влажната уста изпъшка два-три пъти. Зениците изчезнаха под клепачите.

— После той се протегна и тръгна.

Любопитна птица кацна наблизо.

— Краката му едва докосваха земята — напяваше Пратиа.

Лампата се клатушкаше пиянски, музиката се извиси в кресчендо.

— Стъпалата му сякаш милваха… милваха… милваха… Ох! Ох! Ох! ОХ! — викна тя и пантофките й литнаха нанякъде.

Смръщих вежди. Излежавах се, без тя да ми досажда. Нищичко не разбирах.

В близкото дърво зачуруликаха още птички, а дишането й се успокои. Музиката отново навяваше унес. Лампата се укроти.

— И после мина край басейна…

Лампата се заклати. Птицата наблюдаваше внимателно.

— …и сянката му падна върху любимото ми местенце… любимото ми местенце… любимото ми местенце… Ох! Ох! Ох! ОХ!

Уплашените птички избягаха с шумно пърхане.

Вече се чувствах малко разстроен само да я гледам как прави това.

Лежахме на постелята на един ярд разстояние. Ръцете й си оставаха сключени зад главата. Дишаше напрегнато, но пак се успокояваше видимо.

— И тогава — прошепна тя към тавана — той спря и с божествено движение си свали малката червена шапка… — Птицата се взираше с нарастващо любопитство. — Малката червена шапка… малката червена шапка…

Лампата под тавана отново се разлюля, музиката ускори ритъма си.

— и я сложи… сложи я… сложи я… Ох! ОООООООХ! — кресна тя и птицата в паника отлетя.

Лампата се пръсна!

Червена шапка ли? Както си лежах, споходи ме видението за червената шапка и за този, който я носеше.

Ей! Ама тая „бибип“ си мислеше за Хелър!

А аз си лежах на една ръка от нея, но тя нито ми говореше, нито ме докосваше!

О, как се ядосах!

Бутнах я с отвращение. Заслужи си го. Изсулих се от лятната къщичка. Можеше ли така да се отнася с мен!

А зад гърба ми тя продължаваше:

— И я сложи в джоба си. Постоя и влезе… влезе… влезе…

Не останах да слушам глупостите й. Седнах до басейна. Да ви кажа право, побеснях!

Но ми мина бързо. Дрънченето на инструменти в болницата ми оправи настроението. Онзи мръсен „бибип“ си получаваше заслуженото. И щеше да ми плати и за днешната рана в душата.

Постарах се да измисля нещо още по-зловещо за него. Но ставащото в момента си беше напълно достатъчно.

В края на краищата денят беше прекрасен!