Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (13)

Глава втора

За повечето хора спускането в утробата на Спитеос беше като слизане в кръговете на ада, които някои религии обещават на нечестивците.

Но аз винаги си представях, че влизам в чудовищно леговище на диви зверове. И поизостанах от Ломбар, за да си взема взривострел от оръжейната. Долу самите пазачи са криминални типове. Бях облечен в обичайната сива униформа на Общите служби, без каквито и да било рангови опознавателни отличия. Нямах никакво положение в това място — възможно бе да ме нападнат не само отчаяни затворници, но и самите стражи, за да ме ограбят.

Стремително падахме надолу по транспортните тунели, а гнусната смрад вече ме задавяше. Излязохме на минус етаж 501. Вонята беше страшна — понякога не махаха останките на умрелите, а ги зарязваха в килиите, докато потрябват за други затворници. Най-често просто хвърляха новата жертва при трупа.

Заобикаляше ни дълга дупка с плесенясали гъсти телени мрежи вместо стени. Иззад преградата на тока с високо напрежение ни гледаха няколко чифта хлътнали очи. На по-горните етажи бяха разположени тайните лаборатории на апарата, а тук в някои от килиите се намираха свидетелствата за тяхната научна работа — изродени, разкривени остатъци от изоставени експерименти, още живи, зловещи и забравени от всички.

Ломбар вървеше напред в черната си генералска униформа, поклащаше в ръка жилото и не поглеждаше нито за миг встрани, глух за стоновете и молбите, които ни съпровождаха.

Завихме зад един ъгъл и се озовахме в малка стая, мъждиво осветена от зеленикава светлинна плочка. В далечния край се виждаше клетка, по-здрава от обикновените, твърде ниска, за да стои някой изправен в нея. Ломбар натисна бутон и вратата отскочи наляво.

Джетеро Хелър се излежаваше на студен каменен одър. В слабата светлина успях да видя, че носи белия си някога панталон, но му бяха взели блузата и обувките. Никой не се бе погрижил за раната от парализиращия кинжал и кръвта бе засъхнала по рамото му. Китките му бяха стегнати в електрически белезници — от онези, които непрекъснато дразнят кожата. Наоколо нямаше съдове за ядене, значи най-вероятно не го бяха хранили. А откога беше тук? От четири дни?

О, богове, казах си, как би могъл някой да предположи, че Хелър ще забрави подобно отношение?

Естествено очаквах да го видя унижен и съкрушен. Но не беше така. Лежеше си кротко на каменния одър, съвсем спокоен, но и нащрек.

— Я виж ти — невъзмутимо отбеляза Джетеро Хелър, — къркачите дойдоха най-после.

Това е презрителният прякор, употребяван във флота спрямо апарата. Знаците ни трябваше да изобразяват палка — по-точно дебела бухалка с дръжката надолу. Но във флота твърдят, че това си е бутилка. Затова ни наричат „къркачи“ и този прякор просто вбесява целия апарат.

Ломбар веднага би отговорил с удар на обидата. И сега очите му блеснаха за неуловимо кратък миг. Но имаше да върши други неща. Застана до одъра и се наведе, като успя да изобрази приветлива усмивка.

— Дотук добре — каза той.

Хелър лежеше и го наблюдаваше студено.

— Това — продължи Ломбар — беше началото на тест.

Хелър нищо не казваше, само го гледаше. Такъв поглед смущава. Прекалено хладнокръвен беше.

— Наложително е да проверим дали ще покриете нашите стандарти — усмихна се пак Ломбар. — Сигурно ви се струва малко притеснително, но за нас е жизненоважно да подлагаме на изпитания кандидатите за отговорни задачи.

Ама че наглост, казах си. Но все пак хитър ход.

— А сега Солтан — и Ломбар ме посочи — ще довърши тестовете и ще научим дали имате необходимите качества.

Той дори си позволи да потупа Хелър по глезена. За миг, припомняйки си как Хелър използва краката си при нужда, помислих, че това е доста глупашка постъпка. Но сетне забелязах електрическите белезници, приковали и краката му към камъка.

Ломбар се усмихна ободрително и излезе от клетката. Повика ме с пръст и тихо ми каза:

— Останалото е в твоите ръце. Измисли нещо лесно, съобщи му, че се е справил с теста, и му покажи това.

Извади от джоба си официално заверено копие на заповедта, с която Великият съвет одобри „Мисия Земя“. Подаде ми листа. Въздухът смърдеше тежко, светлината в помещението беше като в кошмарен сън. Той ми стоварваше всичко на главата и ме оставяше насаме с Хелър в бездните на Спитеос! Щеше ми се да повърна.

Шефът на апарата вече си възвръщаше старите навици. Не ме награби за реверите, нито ме плясна с жилото, само напъха лицето си в моето и от гласа му лъхаше на смърт.

— Не събуждай подозренията му! Не му позволявай да избяга!

Прекрасно! Две противоречащи си заповеди с едно издишване! Истинската заповед беше някак да постигна невъзможното и да получа съгласието на Хелър за доброволно участие. Докато се опомня, Ломбар изчезна.

Върнах се в клетката. О, богове, как вонеше това място! Положих старание да се усмихна, докато прикляках до одъра. Хелър ме изучаваше спокойно, твърде спокойно.

— Първо — започнах аз, — можете ли да ми кажете как разбрахте, че куриерът е измамник?

Той не отговори. Не отместваше хладния си поглед от мен. Би трябвало да е полумъртъв от глад и жажда. Пък и белезниците сигурно му причиняваха нетърпима болка.

— Хайде, хайде — подканих го, а сам на себе си изглеждах като видиотен директор на училище, — за ваше добро е да отговаряте на въпросите ми. После ще видим дали сте издържал теста и нещата могат да станат много по-приятни.

Той ме погледа още малко. После, с леко фъфлене заради набъбналия му език, изрече:

— Ако се съди по говора ти, завършил си академията, нали? — Леко поклати глава. — Какви криви пътечки са те отвели при къркачите?

Заля ме вълна от неудържима ярост. Кой беше затворникът тук? Я почакай, този май се опитва да ме подлъже и да ме използва чрез престорено приятелство. Или пък просто се държи нахално и предизвикателно, както правят офицерите от флота при поражение.

Пръстите ми стиснаха толкова силно взривострела, че едва не го изкривиха. Как се осмеляваше този да ме съжалява?

Мислите ми се пръскаха в неочаквани посоки. С това приятелче беше опасно дори да се говори. Старателно се успокоих. Наистина кой беше затворникът тук? Взрях се напрегнато в него и се изумих от това, което открих. Той не мислеше за себе си. Не мислеше за болката от електрическите белезници или за глада и жаждата. Той искрено съжаляваше, че друго човешко същество може да падне толкова ниско като мен. Въпросът му нямаше нищо общо със самия него, а само с мен.

Можех да му разкажа за себе си. Можех да си призная: „Случва се човек да тръгне по най-кривия път.“ Можех да му доверя всичко и да стигнем до честно споразумение. Колко различно щеше да бъде всичко, ако го бях направил!

Но Ломбар надвисваше като буреносен облак в моето въображаемо небе. Нямах смелостта да бъда честен. В този миг реших злокобната съдба на прекалено много хора. Като всеки неизлечим страхливец, прикрих се зад пресилена усмивка. Повторих:

— Хайде, хайде. Само ми кажете за куриера.

Той помълча и отвърна:

— А защо да го правя? За да си подобрите маскировката при следващото отвличане ли?

— Не, не — побързах да го уверя. — Това е само тест на възприятията и реакциите. Няма нищо общо с операциите.

Той сви рамене.

— Когато излязох навън и го помирисах, вече знаех, че не е куриер от флота. В онази теснотия на корабите се е случвало екипажът да убие някого, ако не се къпе редовно или използва ароматизирана пудра. Във флота няма миризливи куриери.

Бях извадил бележниче и правех безсмислени криволици по страницата за по-голяма правдоподобност.

— Отлично! Изострено обоняние. Нещо друго?

Той вдигна очи към мен, май вече се забавляваше.

— Беше си сложил колана обратно, гетите също, а на врата имаше издутина от скрит забранен нож.

— Аха, превъзходно — повторих, преструвайки се, че пиша. Вярно, превъзходно беше. Аз самият не бях забелязал ножа под яката.

— Обаче — продължи Джетеро — съвсем пропуснах да забележа миризмата на озон, която електробичовете излъчват винаги, дори когато са изключени. Освен това не чух как вашият шеф мина зад мен и затвори вратата. Така че — провалих се. Не съм човекът за вашата работа.

— Не, не, не — бързо казах. — Аз ще реша това. Сега да продължим. Защо позволихте на другия играч да спечели?

Искрено ме интересуваше. Откакто видях това, не можех да си го избия от главата. А той ме гледаше така, сякаш не схващаше що за чудовище стои пред него. Не ми отговори и аз настоях:

— Защо просто се отказахте от играта?

С тон на уморено търпение, както се говори с тъпо дете, той каза:

— Неговата приятелка беше сред публиката. Дошла чак от родната му планета, за да го гледа как играе. Ако беше загубил, той щеше да се срамува, че тя е видяла всичко.

— Я почакайте — намесих се аз. — Хвърлихте му няколко топки, присмивахте му се. Това беше доста по-страшно, отколкото просто да го победите.

— Вярно е — въздъхна Хелър. — Затова нямах избор, трябваше да отвлека вниманието от него, като стъпя извън кръга и изгубя играта. Щом си гледал, видя, че номерът мина. Той си запази достойнството и нямаше от какво да се срамува.

Изумих се. Нещо повече — разстроих се. Всеки в апарата може да ви каже, че най-непоправимата грешка е да не печелиш винаги и навсякъде. „Съчувствие“ е смъртоносна дума! Колкото по-мръсно играете, толкова по-добре. И винаги печелете, няма значение какво ще струва това на другите.

От този тип никога нямаше да излезе шпионин. Никога! Боговете да са му на помощ! И на мен, щом трябва да го ръководя!

— Страхотно! — извиках с искреността на обясняваща се в любов проститутка. — Блестящо като свръхнова звезда! Точно вие сте човекът, който ни трябва!