Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (12)

Глава първа

На следващата сутрин стоях в приемната пред кабинета на Ломбар в крепостта Спитеос и чаках позволение да вляза. От прозореца на бавно рушащата се кула можех да гледам надалеч през Голямата пустиня, чак до зеленикавите планини зад Правителствения град — двеста мили безжизнени простори, които никой не би успял да прекоси пеша.

В подножието на един от близките хълмове се беше разпрострял тренировъчният лагер на апарата, грозно сборище от вехти бараки. В справочниците го наричаха „Лагер Твърдост“, а тук името му бе „Лагер Убийство“. Предполагаше се, че в него се възпитават чрез лишения някакви новобранци, но всъщност лагерът съществуваше, за да оправдава понякога доста наситеното движение от и към Спитеос и като резервна стража на крепостта. Подразделенията в него бяха съставени само от главорезите на апарата, а единствените „новобранци“, влизащи в лагера, бяха отрепки, станали неизползваеми дори за нашата организация — и те никога не излизаха живи.

Извисяващите се стени от черен базалт на Спитеос според легендите били творение на една отдавна изчезнала раса, населявала планетата преди сто и петдесет хиляди години. Уменията й се ограничавали само в строителството на каменни чудовища и затова още първият залп от оръдията при волтарианското нахлуване я помел.

Хитроумно монтирани екрани за отразяване на детекторни сигнали поддържаха стария мит, че замъкът все още бил прекалено радиоактивен и неизползваем. Когато през тях минаваха лъчите на спътниците за планетарно наблюдение, те поглъщаха енергията им и излъчваха обратно вълни с дължина като при радиоактивно заразяване.

А нямаше никаква радиация. Ако Спитеос излъчваше нещо, то идваше от бездните на страданието под мене — цяла миля под земята, където, натъпкани в смърдящи дупки, хиляди политически затворници прекарваха в стонове и въздишки остатъка от живота си. Определението за политически затворник беше: „Някой, който би могъл да се пречка в краката на апарата“. Имаше чиновници, позволяващи си още едно определение на шега — „Всеки, когото Ломбар Хист не харесва“, но се осмеляваха да го прошепнат само на най-близките си приятели, а и това не беше много разумно. Веднъж издебнах Ломбар пиян и го попитах защо просто не ги избие и така да приключи всичко, а той ми отвърна със заговорническо намигане: „Откъде да знаем, че няма да ни потрябват някой ден, пък и така близките им са по-склонни да ни сътрудничат.“ Та точно тези излъчвания човек можеше да усети с кожата си през стените.

Беше горещо.

Избръмча сигнал и чиновникът с рязко кимване ме подкани да вляза.

До кабинета на Ломбар в Спитеос се стигаше по изтъркани стъпала. Заемаше цялата горна част на една от кулите и беше грижливо замаскиран срещу наблюдения от въздуха. Златни тъкани висяха набръчкани по стените — старинни изображения на битки със стойност, която дори не можеше да се изчисли. Навсякъде стърчаха сребърни вази. Мебелите бяха откраднати от някоя императорска гробница. Всеки предмет в огромната зала беше скъпоценност, придобита чрез грабеж или изнудване по време на десетилетното владичество на Ломбар над апарата. Но той успяваше да ги подрежда и използва така, че изглеждаха стари и очукани, притежаваше тази „дарба“.

Огледало заемаше цяла една стена и леко объркан, забелязах Ломбар да се кипри пред него. Беше си поръчал да му направят златоткана шапка, покрита с имперски гербове, и сега я бе сложил на главата си, въртеше се и гледаше отражението си. Накрая се насити, свали шапката и много грижливо я сгъна. Постави я в сребърно ковчеже и го заключи. Както и Ваша светлост знае, на простосмъртните, гаврили се с Имперските символи, се полага смъртно наказание.

— Сядай, сядай — ми каза Ломбар и махна с ръка към един стол. Усмихваше се доволно.

Дотогава се чувствах доста добре. Внезапно ме обхвана ужас! Жилото се въргаляше забравено на пейка в ъгъла. Гласът на Ломбар звучеше любезно, дори весело.

Какви намерения имаше?

— Я си вземи едно спрейче — предложи той и ми протегна златна кутия.

Сърцето ми едва не спря да бие. Краката отказаха да ме държат прав и аз се стоварих на стола.

Той настойчиво пъхна кутията под носа ми, някак успях да се пресегна, да си взема едно спрейче и да махна капачето. Прекрасният аромат облъхна като с нежен взрив лицето ми, охлади го и ме освежи.

Ломбар се настани на широка тапицирана скамейка, още се усмихваше.

— Солтан… — започна той и ужасът ме загложди като челюсти на хищник.

Никога преди не ме бе наричал с малкото ми име и никога, никога не бих могъл да очаквам това от висшестоящ. Вече знаех, че нещо смразяващо кръвта ми предстои само след секунди!

— Солтан — дружелюбно повтори Ломбар, — имам добри новини за теб. Нещо като празничен подарък след нашата велика победа вчера.

Задушавах се. Страшното нещо наближаваше.

— От тази сутрин си освободен от поста началник на Отдел 451.

О, богове, знаех си! Със следващите си думи щеше да ме осъди на гниене в подземните килии — след изтезания!

Изглежда лицето ми пребледня видимо, защото той заговори още по-весело.

— Не, не и не! — разсмя се с глас. — Не се страхувай, Солтан. Имам за теб нещо много по-интересно. И ако се справиш добре, кой знае — може някой ден да оглавиш апарата. Или дори да станеш Лорд на Външното управление.

Ами да. Прав бях да се боя. Бях загазил! От отчаяние успях да се справя с гласа си.

— След… след като се провалих?

— Стига бе, Солтан — отвърна ми Ломбар, — нищо не можеше да направиш. Отчетът на Хелър е тръгнал по съвсем други канали, въобще не е минавал през твоите ръце и ти не би могъл да го докопаш, колкото и да се напъваш.

Така си беше. Щом нямаше копия, нямаше как да науча и да вдигна по тревога Отдела на сенките, за да ми помогнат в открадването на истинския отчет и подмяната му с моите измислици. Но това нямаше да ме спаси сега!

Ломбар се надигна от скамейката, очаквах да вземе жилото или още по-лошо — да повика със сигнала стражи, за да ме арестуват. Но той само застана пред огледалото, любувайки се на себе си.

— Това произшествие ни беше необходимо — обясни натъртено, — за да натъкмим нещата окончателно. Великият съвет ни заповяда определени действия и ние ще се подчиним на заповедта.

Ломбар се домъкна обратно и ме потупа по рамото. Неволно се сгърчих, нямаше как да устоя на навика.

— Солтан, назначавам те за ръководител на специалния агент, когото ще внедрим на Блито-3.

Вече разбирах. Ръководителят контролира агента по време на работата му, насочва го, нарежда му какво да прави. Ден по ден, дори час по час ръководителят отговаря за всичко, направено от агента. Ако нещо тръгне накриво, обикновено просто екзекутират ръководителя.

Ала всеки човек, особено осъденият на смърт, опитва да се пребори за живота си.

— Но… но те отпуснаха едва три милиона кредита за целия проект. Само един кораб да се разбие и край…

— Дрън-дрън — прекъсна ме Ломбар. — Ендоу може да превърне субсидия от три милиона в стотици милиони. Някой малък преразход, някоя добра новина на ушенце, някоя и друга заплаха — и всяка субсидия се превръща в източник на зашеметяващо богатство. Не, с парите нямаш проблеми. Ама никакви. Я помисли, щеше да им струва трилиони, за да организират предварително нахлуване извън графика. И то щеше да се провали.

Пак тръгна към огледалото.

— Мисля си, че съм страшно умен. Наистина! Предвидих този отчет. Сега уредих да ползваме потенциално неограничени средства. Мога да увелича трафика между Волтар и Земята дори десет пъти и никой нищо няма да пита, вече няма да заобикаляме засичащите устройства тук. Великолепно! Само трябва да им повтарям, че така поддържаме връзка със специалния агент… и с тебе, разбира се.

— Значи и аз отивам на Земята? — попитах като идиот.

Беше очевадно. Не можех да ръководя агента от Волтар, я. Стреснах се. Дори бях пропуснал явния намек, че очаква хвалебствия.

— Страшно умно ни измъкнахте — казах заеквайки. — Не можех да повярвам, че ще имаме късмет да се отървем. И всичко стана благодарение на вас.

Това го накара да се усмихне отново. Точно беше започнал да се мръщи. Усетих достатъчно дързост, за да прибавя още нещо:

— Ние… ъъъ… нямаме агенти от такъв ранг.

— О, имаме неколцина на Земята. Нали знаеш? Мислех си да ти дам двама — Рат и Търб, да ти помагат. Най-изпечените убийци, които съм виждал! Е, как е? Сега по-добре ли си?

Виждах толкова ясно заповедта за екзекутирането ми поради провала на мисията, сякаш я държах в ръце. Нямах какво да губя.

— Господин директор, никой от двамата не отличава геофизиката от супена чиния. Ами и аз… и аз едва изкарах този предмет в академията.

Ломбар се засмя. Много приятно. Беше му забавно. Този Ломбар напълно се различаваше от онзи, който познавах дотогава.

— Но все пак си го изкарал. Знаеш всичките им надути думички. Солтан, само трябва да свикнеш с мисълта, че аз съм твоят най-добър приятел.

Сега вече нямаше отърване. Тук се криеше още нещо. Знаех си, че трябваше да има. Той пак протегна златната кутия към мен.

— Вземи си още едно спрейче.

С мъка махнах капачето. Но добре, че успях, иначе от следващите му думи щях да се просна в несвяст на пода.

— Не се притеснявай за специалния агент. Вече реших кой да бъде. — Погледна ме, за да се увери, че е приковал вниманието ми. — Името му е Джетеро Хелър!

В залата се възцари дълго, много дълго мълчание, докато се борех да не полудея. Струваше ми се, че имам видения и не чувам както трябва. Но Ломбар все така се усмихваше насреща ми.

— Той е идеалният човек за тази работа — каза накрая, след като аз не се обадих. — Великият съвет ще вярва на отчетите, подписани от него. Чувал съм, че е много компетентен, по негов си глупашки начин, и не е преминал никакво обучение за шпиони. Не знае нищо за организацията и работата на апарата. И двамата сте завършили академията и можете да станете приятели, нали говориш същия жаргон.

Главата ми заработи отново. Джетеро Хелър е блестящ инженер. Завършил е цяла купчина следдипломни курсове. Въобще не мога да му бъда равен. Съвсем се обърках. Щом не е обучаван за шпионин и нищичко не знае за апарата…

— Вземи си спрейче — подкани ме Ломбар.

Посегнах нервно и зачаках следващите новини.

— Готов ли си?

Загледах го втренчено.

— „Мисия Земя“ трябва да бъде замислена и проведена така, че да се провали.

Не схващах добре.

— Изобщо не ни е нужно сегашното правителство на Волтар да нахлуе на Земята и да я завладее. Имаме си свои планове за завоюването на тази планета. И ти знаеш това, и аз го знам. И нашето ще стане много преди официалната дата. На нас хич не ни пука щяла ли Земята да има чист въздух. Толкова много планети има! Блито-3 ще използваме за други неща и това ще приключи, преди някакви си океани да се надигнат. Тъй че по дяволите въздухът!

Започна да ми просветва. Пък и се сетих, че Ломбар е от Стапхотън, в чиято атмосфера кислородът е доста малко, и затова чистият въздух беше последната му грижа.

Той прочете по лицето ми какво мисля и се засмя. Сигурно не му е било много трудно да се ориентира в мислите ми.

— Виждаш ли, още не си оценил колко съм умен!

По-скоро бих използвал думата „лукав“, казах си наум. Но за свой срам се налага да призная, че на глас го уверих:

— О, напълно оценявам ума ви!

— Въобще не можеш да го оцениш — отвърна ми той. — Трябва да подложим на Джетеро Хелър такава динена кора, че да се издъни страхотно. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Щом Рат и Търб участват и ти ръководиш, съвсем лесно ще постигнете това.

Този комплимент не ми хареса кой знае колко. Ломбар го забеляза.

— Ще се наложи да проявиш цялата си хитрост — продължи той малко припряно. — Джетеро Хелър, да му се „бибип“ и на личицето, и на майсторлъка, не е от онези, дето лесно се лъжат. Но ти си длъжен да се постараеш — той трябва да се провали напълно, абсолютно и тихичко. Първите му отчети ще бъдат истински. После ще усвоим неговия стил. Само трябва да спъваш всякакъв напредък при него и да го наглеждаш да не върши щуротии. Ще продължим да пращаме „отчети“ от името на Джетеро Хелър, каквито ни душа поиска, фалшиви до последната буква.

Съзрях още един тъмен облак на хоризонта.

— Няма лесно да се помири, че го отвлякохме — казах. — Може да откаже сътрудничество с нас.

— Признавам, това отвличане намирисва на грешка, но чудесно се вписва в последните ни планове.

Ломбар потърси нещо в джобовете на туниката си, тръгна към вратата и ми кимна да го последвам.

— Ела да видиш как един майстор оправя нещата.

И аз тръгнах след него, за да започнем „Мисия Земя“, мисията, която трябваше да се провали внимателно и грижливо.

Чувствах се неописуемо зле.