Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (7)

Глава четвърта

Да се отървете от наемник на апарата е просто — застрелвате го. Но съвсем друго е да премахнете незаконно един Имперски офицер. Ломбар Хист се канеше да го направи, без да се замисля, сякаш беше досадно всекидневие за него.

Офицерският клуб представляваше зашеметяващ хаос от светлини и звуци. Покривите на редицата здания се издигаха нависоко — ресторанти, барове, жилища на офицерите ергени и цял спортен комплекс. Проектиран да побира поне четиридесет хиляди души, той беше разположен в закътана долина, зад която се извисяваха планински върхове.

На небето вече се показваше още една луна и стана твърде светло, не можехме да действаме спокойно. Ломбар намери укритие за камионите под склона на един хълм — имаше дарба да надушва разни тъмни местенца — и продължихме пеша през сенките. Придружаваха ни два взвода от Втори смъртен батальон.

Най-шумно беше около спортния комплекс. Навсякъде пред входовете имаше цъфнали храсти, нощното им ухание тежко изпълваше въздуха. Те ни предлагаха да ни укрият в сенките си и Ломбар с безмълвни удари на жилото пръсна кордон от пазачи на ключовите места. Те образуваха невидим полукръг около главния вход. Заради черните им униформи никой не би предположил, че тридесетина опасни убийци от апарата са устроили капан.

Ломбар ме побутна напред, доближихме преграден с решетки прозорец и надникнахме вътре.

Играта на „куршумена топка“ беше в разгара си. Местата за зрителите пъстрееха с невъобразими цветове и точно когато погледнахме, избухнаха такива ръкопляскания, че май и вратите потрепераха.

Вие, разбира се, знаете как се играе на „куршумена топка“. Широкото игрално поле е разделено на идеални бели кръгове с диаметър около десет фута и на петдесет фута един от друг. Всеки състезател има торба с четиридесет и две топки. В обикновения и професионалния вариант топките са доста меки, широки са към три инча и са покрити с черен тебеширен плах. Но това не е играта, която предпочитат във флота.

Ясно е що за хора са младите офицери и затова техните топки са твърди като истински снаряди. Покрити са с яркочервен прах. Играчите са голи до кръста, носят само бял панталон. Във флота те са шестима, а не четирима, така че „куршумената топка“ става наистина опасно развлечение.

Разбира се, целта на всеки играч е да извади от играта останалите. Ударът трябва да попадне в тялото — над колана и под брадичката. А ако някой излезе от своя кръг в усилията си да избегне топките, също напуска състезанието.

Голямо изпитание на умението и ловкостта е едновременно да хвърляш точно и да бягаш от „куршумите“ на другите играчи.

Скоростта на тези топки е между седемдесет и сто двадесет и пет мили в час. Могат да смазват ребра, да чупят ръце и да трошат черепи. И никой не е в състояние да предвиди истинската посока на движението им. Добрият играч може да ги хвърли така, че да завият внезапно, когато са само на пет фута от вас, и вместо да избегнете топката, получавате удар точно в слънчевия сплит. А специалистите ги карат да „падат“ или да „хвръкват“ в последната частица от секундата, или дори да се завъртат в спирала, напълно непредвидима от никого.

И бягането от топките е цяло изкуство — опитвате се да изглеждате, сякаш сте на едно място, а сте на съвсем друго, когато долети „куршумът“. Нужни са движения на краката и ръцете, в сравнение с които скоковете на танцьор-акробат не са по-ловки от кравешко тътрене. Често се случва срещу един играч да летят няколко топки от пет посоки едновременно! При това всяка една от тях е смъртоносна.

Във флота тази игра — с двамата играчи в повече, става твърде бързичка! И състезателите не се опитват просто да изкарат противниците си от кръга — те ги карат да летят! Лично аз никога не съм харесвал „куршумената топка“. Не че някой ме е канил да участвам.

Личеше, че сме заварили края на голяма поредица от игри. Неколцина от вече отстранените се мотаеха около страничните линии, под бушуващата тълпа на трибуните. А някого изнасяха.

На полето финалът наближаваше развръзката си. Само трима противници стояха в кръговете и без следи по телата си. Двамата по-далечни явно се бяха съюзили срещу по-близкия до нас, който точно в този миг протегна ръце и с вещина улови двете топки. Щом направите това, оръжията ви се увеличават, но дано боговете се смилят над болката в дланите ви! Точно на това се радваше и публиката.

По-близкият играч още държеше двете топки. Изпълняваше нещо като танц — извиваше се насам-натам, без да отделя ходила от пода.

Друг играч пак метна топка и въпреки разстоянието и шума ясно чухме свистенето на „куршума“. Ама че скорост!

Все още бях заслепен от ярката светлина и не видях точно какво стана. Но тълпата виждаше. За част от секундата близкият играч беше хвърлил топката с дясната си ръка и с почти недоловимо продължение на същия замах улови цепещия въздуха снаряд.

И тогава зрителите наистина побесняха! Хвърлената топка улучи другия състезател точно в средата на гръдния кош, запрати го на осем фута назад и го извади далеч зад очертанията на неговия кръг!

Зяпнах. Бях виждал някои да хвърлят и улавят едновременно, но никога не съм бил свидетел играч да улавя, хвърля и улучва!

Гъгнещото мърморене на Ломбар до мен ме отвлече от играта. Стискаше за шията фалшивия куриер и му сочеше близкия до нас играч.

— Това е Джетеро Хелър. Прави точно каквото ти казах. И без гафове!

Даде му плик и човекът от Отдела на ножовете се вмъкна вътре.

Значи този беше Джетеро Хелър. Вече бях не просто нервен, а направо болен. Като слушах тази тълпа жени и младши офицери, приятелчето изобщо не страдаше от липса на популярност. А когато отвличаха популярни хора, все се намира кой да ги потърси. Погледнах крадешком Ломбар.

Смръзнах се за кой ли път през онази вечер. Бях свикнал с вечното му недоволство от всичко около него. Но сега върху лицето му имаше още нещо — горчива омраза сякаш дърпаше горната му устна и оголваше зъбите.

Отново погледнах Хелър. Беше висок, с много приятна външност и изключително добре сложен. Всичко в него беше ярко, излъчваше жизненост. В момента подскачаше напред-назад и се смееше на затруднението на своя единствен останал противник, който имаше съвсем малко топки, приклякаше и се накланяше, макар че нищо не летеше към него.

— Не искаш ли да се откажеш? — извика Джетеро. — Да си прибираме торбите и ще завършим наравно.

Другият отговори с бърза, коварно завиваща топка, профучала само на инч от главата на Хелър. Тълпата изохка. Ако беше попаднал в целта, „куршумът“ щеше да му пръсне черепа. Но Хелър само се засмя и започна да хвърля топки с лявата ръка. Така намаляваше предимството си над другия офицер.

Пак погледнах Ломбар. Веждите му чак подскачаха от ненавист. Най-после ми просветна. Тук имаше нещо повече от обикновена операция на апарата. Ломбар се бе измъкнал нагоре от бордеите на Крайбрежния град. Бе си разчиствал пътя с нокти и зъби, с удари под пояса и с изнудване, за да достигне сегашния си висок пост. Беше грозен, погнусата на жените бе последвана от страх с напредването в кариерата му. А Хелър беше всичко, което Ломбар не е бил и никога не би станал. Стигаше му само да слуша виковете на зрителите!

Джетеро Хелър очевидно не искаше толкова неравна борба. Вече хвърляше топките леко, една след друга, бяха лесни за улавяне. Противникът му трябваше само да ги хваща и да ги пуска в опразнената си торба. Но това никак не му харесваше, той отказваше да докосне преминаващите „куршуми“ и ги оставяше да тупкат по пода около него. Изведнъж се раздвижи бясно, изстреля последните си пет топки с много голяма сила. Хелър остана на място. Само извиваше тялото си недоловимо за окото и всички минаха безполезно край него.

Сега съперникът му не можеше да избегне поражението. Вече нямаше с какво да играе, а торбата на Хелър беше почти пълна. Затова другият играч просто доближи предната линия на своя кръг, отпусна ръце и затвори очи, изпъчил гърди.

Хелър тръгна към страничната линия. Тълпата затаи дъх, взряна напрегнато — никой не знаеше какво ще направи.

Джетеро Хелър невъзмутимо стъпи извън очертанията на своя кръг.

Зрителите пощуряха.

Стреснатият противник отвори очи, осъзна, че още е цял и здрав, и се разсмя.

Той и Хелър изтичаха един към друг и се прегърнаха в средата на полето.

Тогава тълпата наистина полудя! Всички наскачаха от местата си с викове и възклицания и се втурнаха да наобиколят Хелър.

И точно този симпатяга трябваше да отвлечем!

Нервно стрелнах с очи Ломбар. Никога не бях виждал подобно изражение на нечие лице. Да, точно този симпатяга трябваше да отвлечем. И причините за това явно бяха доста.