Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (43)

Глава шеста

Трябваше да се вслушам в подозренията си. Единственото ми извинение е, че малко се обърках и замаях от всички случки през първата половина на деня. Спомням си как все поглеждах часовника си и все се изненадвах, че е още рано.

Но Хелър никак не беше замаян. Бързите му движения показваха твърда решимост, успяваше да контролира и подтиква нещата без грешка.

Видях го да отива при капитана от охраната на хангара. Пак имаше парично ръкостискане и внезапно страхопочитание в очите на капитана.

— Да, сър! — каза началникът на охраната, като пъхаше златистата хартийка в джоба на туниката си. — Да поставим стражи и да сме сигурни, че абсолютно нищо няма да бъде откраднато от този кораб. Ще бъде изпълнено, сър! — И той се втурна да дава указания на стражите.

През това време бясно търчащият напред-назад шеф на хангара събра пъстра тълпа от механици, товарачи и всякакви типове с неясни длъжности и ги назначи за група по почистването. Моят пилот застана до купчината пакети и кутии, раздаваше парцали и материали за чистене на работниците, а те се вмъкваха в кораба.

Хелър с помощта на един техник вкарваше вакуумни тръби в широко отворените люкове на „Влекач едно“. Друга група монтираше водопроводните, канализационните и енергийните свръзки, които се използват при ремонт на кораба.

Толкова много тела се стрелкаха във всички посоки и правеха какво ли не, че ми се завъртя главата. И за капак на всичко изведнъж един голям камион с рев се напъха в хангара. Моят пилот се понесе към кабината на шофьора, а отзад изскочиха неколцина работници и започнаха да разтоварват.

Търговски камион ли? Да, при това с големи рекламни надписи отстрани:

„Пийте «Тап» за Върховно Наслаждение!“

Но защо „Тап“? Това беше мека напитка и се предполагаше, че работниците много си падат по нея. Хората от камиона намериха дълго парче броня от кораб и го разположиха върху две подпори, за да стане нещо като импровизиран тезгях. После свалиха от камиона множество кашони с кутийки в тях и ги наредиха по дължината на новопоявилия се бар. Спомних си, че в рекламите фирмата за производство на „Тап“ предлагаше да осигури „всичко необходимо за приятния пикник“. И наистина поставиха наоколо и разни стойки с безвкусно ярки флагчета. Накрая скочиха обратно в камиона и си заминаха.

Хелър изсвири пронизително, както са свикнали по техните кораби. Отведнъж всякаква работа замря отвън и вътре във влекача. С покриващия разстоянията глас на офицер от флота той викна:

— Внимание за всички! Ако този кораб мине през оглед за чистота по стандартите на флота не по-късно от четири следобед, за всички вас ще има увеселение с „Тап“.

Невярващи лица щръкнаха от всички дупки на кораба. Хора се обръщаха и зяпаха глупаво. Но тезгяхът си беше на мястото, многоцветните флагчета се вееха, а кашоните бяха пълни с „Тап“.

Дружен вик на възторг разтърси хангара. И ако преди това хората просто работеха усърдно, сега ускориха темпото като монорелсови вагони! Този хангар никога не беше виждал подобно събитие.

Зад мен избуча гласът на шефа на хангара и аз се обърнах рязко, да не би да ме нападне. Но той гледаше другаде — смирено наблюдаваше заетия до гуша Хелър.

— Кой е тоя мъжага? Ясно ми е, че е Имперски офицер. Само че май съм му виждал физиономията и преди.

Без да мисля — през онзи ден си бях доста тъпичък, — отвърнах:

— Джетеро Хелър.

— Не думай! — изтърси втрещен шефът на хангара. — Джетеро Хелър, знаменитият състезател! Олеле, нямам търпение да кажа на жената и децата, че съм се срещал точно с Джетеро Хелър!

О, богове! Ако във Великия съвет научеха, че още не сме тръгнали… Прииска ми се да го награбя за туниката, да го придърпам и да му набия ума в главата. Но ми се стори прекалено як, затова само казах:

— Той участва в мисия, която е напълно засекретена. И думичка не бива да излиза навън, че сме тук!

Мяркаха ми се кошмарни видения как нахълтват инспектори на Короната и започват да ни разпитват защо още се туткаме и не сме пристигнали на Земята!

— Ще забравите, че сте чували името му! Това е заповед!

Толкова внимание ми отдели, че можех изобщо да не си отварям устата. Още гледаше Хелър.

— Страхотен е! С всичко се оправя, с всички се държи както трябва. — Едва тогава очите му се завъртяха към мен. — Ще ми се и в апарата да имахме хора като него! — И се отдалечи.

Думите му не ми помогнаха да си повдигна духа. А гледката на „Влекач едно“ съвсем ме скапваше. Свлякох се върху един стар сандък от горивен цилиндър и зареях поглед към кораба. Легнал на търбуха си, не беше по-висок от четиридесет фута и по-широк от шестдесет. Напълно неподходящи размери за само сто и десет фута дължина. Масивните израстъци, щръкнали от двете страни на носа му, изглеждаха направо глупаво.

Операторът на товарната платформа се готвеше да премести машината си и буташе разни лостове по нея. Попитах го:

— Какви са тези стърчащи неща на носа на влекача?

Той погледна натам.

— Бута с тях. Нали е космически влекач, закача кораби и разни други неща. Та ако не бяха тия широки криле, може да им разпори бронята, както ги бута. А и опашката му служи за тая работа. Бута, тласка, мести. Точно такъв не бях виждал, като го гледам, трябва да е по-мощен. Значи страшна сила има, приятел. Щото и спомагателните двигатели на тия влекачи са като на бойните кораби. Хич не ми се мисли какъв ли е основният. А има и генератор за теглещи лъчи. С тях човек много трябва да внимава: при едно дърпане само да не улучиш — току-виж, си цепнал цял боен кораб наполовина. Кво да ти кажа, във влекача освен двигатели друго май няма. Чух, че един гръмнал преди години, всички на борда изпукали. Гадна работа е тая, мен не мож ме прилъга да се цаня на влекач. И кво прави това чудо тука?

А питаше ли мен как ми се искаше да знам! Но поне в едно нещо бях сигурен — в личната ми класация за грозота този кораб нямаше конкуренти.

Хелър явно си организира нещата, защото се запъти нанякъде. Видях го да влиза в канцелариите на администрацията от другата страна на хангара. Отдалеч успях да различа бележник в ръцете му — четеше, както ходеше. Обезумял от уплаха, осъзнах, че той се е насочил към стаичката на комуникационния възел — имаше намерение да се обажда на някого навън! Ако го оставех да се грижи за сигурността, скоро щяха да ни разкъсат на парчета! Втурнах се след него.

Стоеше пред пулта с килната на тила си червена състезателна шапка, с разрошена руса коса под нея и излъчваше самоувереност. Преглеждаше традиционния дълъг списък на цивилни контрагенти, каквито висят в канцелариите на всеки хангар. Този тук беше изпъстрен с петна и оръфан, допълнен с малки картички, които самите контрагенти закачат наоколо, за да не им забравят имената. Вече протягаше ръка към бутоните да набере номер, когато го спрях.

— Това, което правиш, е нарушение на секретността! — хванах го за ръката.

Той ме удостои с равнодушен поглед, вниманието му си оставаше приковано в страниците на бележника.

— Ти също добре знаеш, че всеки от тези бизнесмени е човек, на когото може да се разчита. Занимават се с какви ли не устройства с поверително предназначение. И всички прекрасно разбират, че само веднъж да се изтърват — и край на сделките.

Освободи ръката си и пак я протегна към бутоните. Но аз зърнах и дългия списък, който си беше съставил.

— Ей, имаме на разположение само три милиона кредита. А за този влекач вече похарчихме половин милион. Ако надхвърлим субсидията…

— Всичко това не струва общо и половин милион — прекъсна ме той.

Аз обаче разглеждах подробно неговия списък.

— Не виждам нищо, което да е свързано с отърваване от излишната енергия, заради която тези гадости се взривяват.

— А, това ли било! Още не съм измислил как да го направя. Досега никой не е доказал, че такова устройство може да съществува.

Отново си измъкна ръката и този път се добра до бутоните. Веднага се свърза.

— Здрасти, здрасти, Алпи! Старче, това съм аз, Джет… И на мене ми е драго да ти чуя гласа най-после. Как е баща ти? Успях да взема „Влекач едно“!… Без майтап. Прекрасен е!… Виж какво, Алпи, искам да пратиш проектно-конструкторска група тук утре сутринта… Не, само да огледат системите за управление… И аз ще се радвам да се видим.

Той прекъсна връзката. Блъсках си главата да измисля още някакво възражение, а Хелър преценяваше имената в списъка. Натисна няколко бутона.

— Здравейте, мога ли да говоря с Петалв?… Ениай, ти ли си?… Точно така, Джет се обажда. Ениай, би ли изпратил проектно-конструкторска група в базата на апарата, първи хангар?… Утре сутринта… Ха-ха! Не, не съм се побъркал и не съм се преместил в апарата… Само проверка на двигателите… Добре. Ще се видим.

Още едно обаждане. И още едно. Обръщаше се само на малки имена и с прякори. Специалисти по навигация. Ремонт на кабелните системи. Подмяна на обзорните екрани. Усилване на гравитационните бобини. Нанасяне върху корпуса на антирадарно покритие. И още, и още, и още. Успя да използва почти целия списък на контрагентите.

Накрая, между две обаждания, не издържах.

— Хелър! — вече пищях. — Планираш работа за месеци напред!

— За съжаление само няколко седмици.

Сянката на Ломбар се надвеси над мен.

— Хелър — примолих се отчаяно, — трябва да се махаме оттук! Длъжни сме да я започнем тази мисия!

Той ме погледна изненадано.

— Знам! Нали ти искаше да пътуваме с товарен кораб? А колко седмици му трябват, за да се довлече до Земята? Ако веднага се качим на товарен кораб или след седмици потеглим с „Влекач едно“, ще стигнем по едно и също време. Дори може би ще спестя малко.

Изръмжах безмълвно — да, като ни излагаш на опасността да се пръснем на атоми! Ох, как ми се иска да ти извия врата! И в същия миг стомахът ми така се сгърчи, че не можех повече да стоя вътре. Намерих си закътано ъгълче, където да не се прескачам с никого, и се усамотих, неутешимо кисел.

След малко съзрях иронията на положението си. Тук той беше в пълна безопасност, заобиколен от приятели. Щом стъпеше на Земята, започваха истинските заплахи за него. Но това не бих могъл да му кажа. Трябваше да открия начин да го отведа от тази планета. И умът ми не го побираше — защо всеки път, когато си мислех за предстоящото, все се разболявах? Сигурно заради този дяволски отвратителен влекач, да го „бибип“!