Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (7)

Шеста глава

Уилям се качи по стълбите на втория етаж. Тръгна по коридора и в дъното прокара длан по чамовата ламперия на стената. Показалецът му напипа сравнително широк процеп. Пъхна пръст в него и натисна. Щрак, чу се отвътре. От тавана нещо проскърца и се отвори люк.

Уилям сам си беше измайсторил тайния вход. Покатери се по стълбата и се промуши през люка към таванското. Скосеният покрив беше висок точно колкото да му позволява да стои изправен. Освен ниска секция с книги в таванското нямаше други мебели. В единия ъгъл се търкаляха няколко стари картонени кутии. Момчето запали лампата на стената и се приближи до секцията. Тук се намираха десетина от най-ценните му книги. Загубил бе представа колко пъти ги е препрочитал. Навярно стотици. Знаеше ги наизуст. Особено специални ги правеха преписките на дядо му по страниците. Докато ги четеше, сякаш слушаше как дядо му разказва. Толкова много неща бе научил от тези книги. Неща, които не преподават в училище. Плъзна пръст по гръбчетата им: „Потайностите на скалните рисунки“, „Пирамидите: най-великата загадка на света“, „Атлантида: знаели са повече от нас“, „Земното кълбо — заблуди и реалност“.

Седна на килима и издърпа албум за снимки с кожена подвързия, скрит под секцията. Внимателно поглади с длан първата страница. „Дневник, част 89“ — беше написал собственоръчно дядо му. Буквите бяха силно избледнели.

Момчето бавно запрелиства албума. Разглеждаше снимките, правени от дядо му по време на археологически експедиции. А той беше обиколил целия свят. Уилям обаче нямаше представа какво е търсил и дали го е открил. Ето това много му се искаше да попита дядо си. На снимките бяха запечатани египетските пирамиди, загадъчни места по поречието на Амазонка и в Тибет. Отстрани до всяка снимка дядо му беше отбелязал къде и кога е правена, но не и целта на археологическата експедиция.

Стълбата изскърца. Уилям вдигна глава. Беше се качила мама. Той хлопна албума.

— Нещо против да постоя при теб? — попита тя.

— Не, заповядай.

Мама седна до него. Поседя така с ръце в скута. Уилям търсеше думи, но не намираше.

— Не знаеш много неща — подхвана тя. — Спестихме ти ги, за да не те плашим.

— Какви неща?

— С татко ти… си давахме сметка, че това, разбира се, не може да продължава до безкрай. Прекалено много приличаш на дядо си. — Тя го погали по косата. — Май дойде времето да узнаеш какво се случи в Лондон преди осем години. — Мама преглътна с мъка. — Именно то е причината да се намираме в постоянна опасност.

— И сега ли сме в опасност? — попита посърнало Уилям.

— Мисля, че да.

Двамата поседяха смълчани. Уилям поглади албума.

— Може ли да го разгледам? — попита мама.

Той кимна. Мама се усмихна, когато видя заврънкулчестия почерк на дядо му.

— Как лети времето! Сякаш го видях за последно вчера.

Прелисти нататък. На следващата снимка се виждаше пирамида насред гъста джунгла, навярно някъде из Южна Америка.

— Дядо ти обожаваше професията си. Непрекъснато пътуваше. Като малка почти не съм го виждала вкъщи. Вероятно затова много обичаше да се занимава с теб. За него ти беше всичко, Уилям.

— Какво се случи с него?

— Не знаем със сигурност. Малко след като се преместихме в Норвегия, той изчезна.

— Но защо изобщо се преместихме? — поинтересува се Уилям.

— Беше свързано с работата на дядо ти. Не ни е известна точната причина, но той смяташе, че ни грози смъртна опасност, и ни изпрати тук. В Норвегия трябваше да започнем начисто. Никой не биваше да разбира за роднинската ни връзка с дядо ти. Това е и причината да нямаме никакви негови снимки и да го споменаваме толкова рядко.

— Но кой иска да ни навреди? И защо е толкова опасно хората да разберат, че съм разгадал една главоблъсканица?

— Не става дума за каква да е главоблъсканица, Уилям, а за Мозъкотрошачката. В целия свят само ти и дядо ти сте способни на такова постижение. Въпрос на време е да ни разконспирират.

Мама отгърна следващата страница. На снимката бе изобразена стара пиринчена кутия със зъбчати колела и лостове, а отдолу дядото на Уилям бе написал собственоръчно: „Компютър, Гърция. (Датировка: невъзможна.)“.

— Има и още нещо… — Мама явно се колебаеше.

— Какво?

— Нали си забелязал, че баща ти не обича да говори за инцидента, довел до обездвижването му…

Уилям кимна.

— А знаеш ли, че той претърпя автомобилна катастрофа?

— Да.

— Но не се возеше сам в колата.

— А с кого? — полюбопитства Уилям.

— С теб.

— Сериозно? — Уилям усети как му се завива свят.

— На теб едва ти се размина. Лекарите почти те бяха отписали. Не ни даваха никаква надежда. — Мама избърса сълза от ъгълчето на окото си.

— Как съм оцелял? — попита с разтреперан глас Уилям.

Мама погледна албума и дълго мълча. Сякаш цяла вечност.

— По онова време дядо ти беше в командировка в чужбина. Когато научи за катастрофата, се прибра с първия самолет. Седмици наред дежуреше по цяла нощ до леглото ти… После изведнъж състоянието ти започна да се подобрява. Лекарите направо се изумиха. Дядо ти го нарече чудо.

Уилям се опита да подреди мислите си. Бил е на косъм от смъртта… Дядо му е бдял над него… После съвсем неочаквано е оздравял.

Вдигна поглед към майка си. Цялата трепереше.

— От кого се крием, мамо? Това има ли нещо общо с катастрофата?

— Не знам, Уилям. — Тя стана.

— Ама чакай… — Уилям млъкна, защото видя, че на майка му не й се говори повече на тази тема.

— Утре заминаваме. Тук вече не е безопасно за нас.

— И къде ще отидем? — попита Уилям.

— Някъде далеч оттук — отвърна майка му и се спусна през люка.