Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (26)

Двайсет и пета глава

Кабинетът на Фриц Гофман се оказа почти празен. Ако не се броят масивното бяло писалище в средата и поставеният върху него стар глобус.

— Не виждам врата към Архива — въздъхна Иския.

— Не бързай да униваш. — Уилям влезе по-навътре в стаята.

Спря, защото усети познатото пърхане в тялото си. Започваше от корема. Той отпусна рамене и затвори очи.

— Какво правиш? — попита Иския.

— Шшт. — Уилям се съсредоточи върху мрака под клепачите си.

Усещаше как вибрациите се усилват. Обхванаха гръбнака му, а след малко — ръцете и краката. Отвори очи и мигом ги видя: в пространството над глобуса танцуваха светещи символи. Част от тях бяха по-едри и блестяха по-ярко.

— Да не би да съзираш нещо? — попита Иския сякаш от много далече.

Един символ излъчваше много по-силно сияние от другите. Той описа кръст над северното полукълбо на глобуса. Уилям завъртя глобуса и светещият символ се озова точно под кръста. Щрак! — и символът изчезна. Появи се нов. Уилям повтори същото. Ново щрак.

— Ама какво става? — подвикна Иския и се подпря на бюрото.

Уилям усети, че целият кабинет се тресе.

— Никак не ми харесва — призна момичето.

— Движим се — отговори Уилям и прикова поглед в търкаляща се по бюрото химикалка. — Целият кабинет се движи.

— Като асансьор ли?

Трусовете престанаха рязко, както и бяха започнали. Уилям и Иския се заослушваха. Нищо.

— Сега какво ще правим? — прошепна тя и се присламчи към него.

Уилям огледа помещението педя по педя.

— Дали пък… — промърмори под нос и тръгна към вратата.

Докосна хладната повърхност и предпазливо натисна. Вратата се отвори. Иския ахна.

Застинали, двамата се вторачиха в непрогледния мрак пред тях. Лъхна ги студен повей. Намираха се на съвсем друго място. Кабинетът се беше преместил. Уилям направи крачка към прага.

— Внимавай — предупреди го Иския. — Много истории съм чувала за…

Уилям си даваше сметка колко неумолимо го притискат обстоятелствата. Искаше ли да узнае повече за дядо си, имаше само един начин. Той пристъпи в мрака. От далечината долиташе слабо бръмчене. Иначе беше тихо.

— Идвам с теб — заяви Иския, влезе и затвори вратата.

Уилям се усмихна.

Над главите им започна да се чува пукане и след малко замигаха стотици електрически светлини. Сякаш избухваха черно-бели фойерверки. Пукотът утихна и очите им постепенно привикнаха към светлината.

— Майчице! — възкликна Иския и разтърка клепачи.

Пред тях се простираше огромна бяла зала, висока поне двайсет метра и пълна със строени в редици архивни шкафове.

На тавана имаше монтирани датчици, а екран на стената отчиташе влажността на въздуха. Показваше много ниска стойност.

— Ами ако онова, което търсим, е някъде горе? — Иския посочи рафтовете, извисяващи се над тях.

— Положително има начин да се качим. — Уилям се озърна.

Погледът му спря върху табела, окачена на най-близкия рафт. „Пазете се от Лайка“ — пишеше там с ръкописни букви.

— Коя е Лайка? — попита Уилям.

— И представа нямам, но тази работа не ми харесва… — Иския млъкна. — Шшт…

Двамата застинаха и наостриха уши.

— Ето пак същия звук — прошепна момичето.

Сега и Уилям го чу — слабо ехо от нещо, което се движеше между шкафовете.

— Приближава. — Той отстъпи няколко крачки назад.

Изневиделица иззад един шкаф изскочиха две преносими стълби на колелца — едната черна, другата сива. Полетяха към Уилям и Иския с шеметна скорост, все едно се надбягваха. Черната стълба се опита да изблъска сивата към един шкаф. Двете изминаха последната отсечка върху цвилещи гуми и се заковаха точно пред Уилям и Иския.

— Избери мен! — занадвикваха се те. — Мен, мен избери!

— Момент — сепна се черната. — Ама те са двама.

— Двама ли? — попита сивата.

— Ами да. Двама са.

Стълбите се умълчаха за малко, сякаш премисляха нещо.

— Избери мен! — подхвана старата песен черната.

— Не, мен избери! — настоя сивата.

— Избери мен! — завикаха в хор.

— Какви „боти“ сте вие? — поинтересува се Уилям.

— Повдигоботи — отвърнаха дружно двете стълби. — Ще те закараме където, когато и на каквато височина пожелаеш.

— Чудесно. Аз ще взема едната, а ти — другата — обърна се Уилям към Иския.

— Избери мен! Избери мен! — продължаваха да се надвикват стълбите.

Иския се поколеба.

Уилям се качи върху най-долното стъпало на черната стълба.

— Хайде де, ще падне голяма забава!

Иския забели очи, но и тя намести крака върху сивата стълба.

— Къде отиваме? — попитаха повдигоботите в един глас.

Уилям се усмихна. Тези стълби го забавляваха. Полагаха огромни усилия да им угодят. Дали не се бяха затъжили за малко компания? Навярно се чувстваха ужасно самотни в този огромен архив.

— Иския иска да разгледа досието си, а аз търся сведения за Тобиас Уентън — обясни Уилям.

— Уф, колко скучно. Тук има толкова много по-интересни неща — каза стълбата, на която се бе качил Уилям. — Не може ли да изберете друга тема? Имаме, например, три рафта, пълни с литература за индустриалната революция.

— И богат избор на книги с конспиративни теории за кацането на Луната — вметна другата.

— Звучи интригуващо, но друг път — отсече Уилям.

— Дадено! — извикаха стълбите, набраха скорост и гумите им изскърцаха.

— След като всеки намери каквото му е нужно, ще се срещнем тук! — извика Уилям на Иския, преди стълбите да поемат в различни посоки.

— Разбрано! — отвърна тя.

Стълбата на Уилям се движеше много бързо. Той се изкачи две стъпала по-нагоре, за да вижда откъде минават. Държеше се здраво с ръце, за да не падне. Стълбата свърна надясно, после наляво и продължи с бясна скорост. Изведнъж рязко се закова на място.

— Тобиас Уентън — обяви вяло тя.

Уилям се огледа. Намираше се в най-затънтения ъгъл на Архива. Една от светлините на тавана бе угаснала и затова беше притъмняло. Дебел слой прах покриваше папките пред него. Явно тази част от Архива не бе от най-посещаваните.

— Целият рафт ли е за Тобиас Уентън? — попита с надежда Уилям.

— Не — кратко отвърна стълбата.

— А къде е неговата папка?

— По-нагоре. — И стълбата се издигна.

Уилям хвърли бърз поглед надолу. Вече се намираха на главоломна височина. Постара се да насочи вниманието си към папките. Стълбата рязко спря и в продължение на няколко минути се люля застрашително, докато най-после се стабилизира.

— Професор Уентън — оповести тя.

Уилям откри папка с инициалите Т. У., изписани на ръка върху гръбчето. Издърпа я и издуха наслоения прах, преди да я разгърне. Видя какво има вътре и сърцето му едва не спря. Или, по-точно, какво няма вътре. Защото папката беше празна — ако не броим една овехтяла фотография. Уилям я извади и върна папката на мястото й. Огледа фотографията. Затаи дъх, като разбра какво изобразява. Защо, за бога…

Сепна го звук и той вдигна глава. Побърза да прибере снимката в джоба на панталона си. Явно не беше сам.