Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (37)

Трийсет и шеста глава

Занемели и вкаменени, Уилям и Иския се взираха като омагьосани.

— Какво… какво е това? — заекна Иския.

— Портата — прошепна Уилям.

Пред тях се откриваше една от най-прелестните гледки, които той бе виждал.

Намираха се в просторна пещера. Околните стени пулсираха в ярка синя светлина. В средата на пещерата се издигаше гигантска желязна порта. До нея лежаха купчина празни дървени сандъци. Върху всички пишеше „динамит“. Големи части от пещерата бяха срутени. Навярно след опита да избият портата с взрив, предположи Уилям.

Предпазливо се приближи.

Символи покриваха портата. Ето тези символи бе успял да разшифрова дядо му. Те разказваха за луридия и за опасностите, които крие.

Тук Ейбрахам Тели пръв бе открил буца от интелигентния метал преди повече от сто и петдесет години. Вероятно точно зад тази врата се намираше сега дядо Тобиас.

Уилям извади орба.

— Дай ми знак какво да направя — прошепна той, затвори очи и се съсредоточи. Опита се да призове онези специални вибрации, но не успя. — Хайде де, хайде де…

— Какво чакаш? — попита Иския.

— Опитвам се — процеди той през стиснати зъби. — Опитвам се…

Но не се получаваше.

Започна да го обзема паника. Нима способностите му го предаваха — точно сега, когато му бяха най-нужни?

Уилям не знаеше на какво да отдаде този блокаж — на прекомерното си изтощение или на факта, че преди малко бе узнал истината за себе си. Изведнъж се почувства напълно изнемощял. Как всъщност се бе озовал в тази ситуация? Сам си беше виновен. Защо не съумя да стои настрана от Мозъкотрошачката онзи ден в музея? Ако се беше въздържал, всичко щеше да си остане постарому. Трябваше да се вслуша в предупрежденията на родителите си и сега вероятно щеше да си седи в стаята и да умува над някой безобиден ребус. Баща му се оказа прав. Логическите загадки са опасно занимание. Ала каква полза сега да си посипва главата с пепел? Всичко беше безвъзвратно променено.

Внезапно го осени прозрение какво трябва да направи: да приеме същността си. „Няма връщане назад“ — каза си наум той.

„Аз съм интелигентен метал… интелигентен метал — повтори си мислено. — С един процент съм повече човек, отколкото метал.“

— Идват! — чу отдалече гласа на Иския.

Уилям не можеше да й отговори. Не можеше дори да отвори очи. Усети добре познатото пърхане в корема. То се усили многократно повече от обикновено. Скоро целият му гръбнак се разтресе. Сякаш всеки момент тялото му щеше да се разпадне на части. Вибрациите обхванаха ръцете и пръстите му заработиха със светкавично темпо. Орбът защрака.

Неочаквано очите на Уилям се отвориха и той се смая донемайкъде. Символите върху голямата порта светеха в синьо. Някои тях се откъснаха от повърхността и се понесоха към него. Пренаредиха се в нова последователност. Уилям ги помнеше. Едни бе виждал върху писалището на дядо си, други — гравирани върху орба. Пръстите му действаха все по-сръчно и по-сръчно. Внезапно той прозря какво означава всеки символ. Все едно четеше древен език. Необяснимо как, бе наясно какво представлява луридият и как човек може да го използва — и за благородни, и за подмолни цели. Знаеше защо Ейбрахам се стреми със зъби и нокти да се докопа до още луридий и какви сили се спотайват в глъбините на собственото му тяло. Беше колкото прелестно, толкова и плашещо.

Вибрациите затихнаха и пръстите му се отпуснаха. Орбът литна от ръцете му, понесе се към портата и хлътна в някаква дупка.

— Успя! — възторжено възкликна Иския.

Зад голямата порта се разнесе мощен грохот. Уилям отстъпи крачка назад и проследи с изморен поглед как вратата бавно се разтваря.