Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (24)

Двайсет и трета глава

Вратата на Космоторията се завъртя на пантите си и Уилям надникна вътре. Мултимедийният проектор все още висеше от тавана над катедрата на професор Марго. Уилям се промъкна на пръсти и махна на Иския да го последва. Тя провря глава и се огледа скептично.

— Нещо не ми харесва — прошепна.

— Всичко ще бъде наред. Ела. — Той й подаде фибата, с която му бе услужила преди малко.

— Къде си се научил да отваряш ключалки с фиба? — поинтересува се Иския и я втъкна в косата си.

— Прочетох в една книга как се прави.

Момичето вдигна очи към проектора.

— Ако успеем да го вземем, трябва да го занесем на друго място, защото тук има охрана. — Тя се озърташе неспокойно.

— Първо да го свалим. — Уилям спря до катедрата.

Забеляза копче в десния ъгъл и го натисна. Проекторът забръмча, но не помръдна. Уилям се огледа. Хрумна му идея. Посочи двете механични ръце, висящи от тавана.

— Ще ги активирам, както направи професор Марго.

И плесна три пъти. Механичните ръце се размърдаха и поеха по релси на тавана. Спряха точно над Уилям и Иския и вдигнаха момичето.

— Не мен! — просъска тя.

Но вече висеше и се клатушкаше във въздуха.

— Съжалявам — усмихна се Уилям. — Очаквах да повдигнат мен. Опитай се все пак да вземеш проектора — така и така си горе. — Уилям едва скри усмивката си.

— Мразя височините — въздъхна Иския.

— Искаш ли да влезеш в Архива, или не?

Тя затвори очи и изглежда, започна да брои наум. Отвори ги. Беше се успокоила.

— Добре. Отнесете ме до проектора — нареди високо и ясно и погледна мощните метални ръце, които я държаха.

Те я понесоха над стаята и спряха пред проектора.

Иския хвана внимателно проектора и го свали. Изпъна силно ръце напред, все едно държеше вмирисан чорап.

— А сега ме свалете — изкомандва тя.

Ръцете я понесоха обратно и я поставиха до Уилям.

— Да се махаме оттук, преди някой да ни е спипал. — Иския му подаде проектора.

След малко двамата прекосиха забързано обширния парк зад Института. Иския непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше всеки момент някой да ги хване в крачка. Уилям придържаше с две ръце издутината над якето си.

— Сега да си намерим място, където да разгледаме съдържанието на спокойствие — каза той.

— Насам. — Иския го поведе към Кибернетичната градина.

— А растителните канибали? — възпротиви се Уилям.

— Спазвай съветите ми и няма да пострадаш — увери го тя. — Току-що ме разнасяха метални ръце. Все ще изтърпиш една малка оранжерия.

— Малка оранжерия. Да бе, да! — Уилям вдигна поглед към извисяващата се пред тях клетка.

Спряха пред масивната желязна порта.

Уилям нямаше никакво желание да влиза — не и след последното посещение в Градината. Но се налагаше да се довери на Иския. Пък и в момента желанието да разбере повече за дядо си надделяваше над страха от хищните растения.

Иския извади орба си от джоба на якето и го пъхна в дупката по средата на портата. Тя мигом се завъртя на пантите си.

— Идваш ли?

Уилям се взираше в моравата, измамно безобидна на вид.

— Тревата няма да ти стори нищо лошо, стига да не стъпваш върху нея — поясни Иския. — А най-опасните растения са в клетките. Просто стой на разстояние.

Уилям си пое дълбоко дъх, отпусна рамене и пак вдиша дълбоко. Това облекчи безпокойството му.

Той тръгна след Иския между високите дървета и растения. Някои му се зъбеха, докато минаваше край тях. Други се извръщаха, сякаш за да демонстрират пълно безразличие към него.

— Май съвсем наскоро са ги хранили. — Иския посочи едно растение, което хъркаше с широко зинала паст. — Често идвам тук да чета на спокойствие.

Тя свърна по една тясна алея. Уилям подтичваше, за да не изостава. Боеше се до смърт да не остане сам. Двамата следваха лъкатушната алея и се озоваха пред висок жив плет с порта. Иския отвори портата и прекрачи прага. Уилям я последва.

Вътре нямаше хищни растения. Ширеше се открито пространство. В средата, около фонтан с жена с голям пиринчен часовник в ръце, бяха разположени три пейки.

— Не са ли очарователни? — Иския посочи водата.

Уилям се приближи. Под повърхността се стрелкаха едри цветни риби. Една подаде глава над водата и ги погледна.

— Обичат да ги галиш — каза Иския.

— Сигурна ли си?

— Да. Ето, погали я по главата.

Уилям се наведе и протегна ръка, но рибата неочаквано блъвна струя вода в лицето му. Стреснат, той отскочи назад. Иския избухна в такъв неудържим кикот, че накрая се наложи да седне на близката пейка.

— Няма нищо смешно — промърмори Уилям.

— Напротив! Направо ще се скъсам от смях! — Тя си избърса сълзите.

Поседяха мълчаливо.

— Тук е много тихо — отбеляза по едно време Уилям.

— Да. Много.

Изведнъж Иския стана сериозна, обърна се към него и посочи издутината под якето му.

— Да се хващаме на работа.

Уилям внимателно извади проектора.

— Има ли копче за включване? — заразглежда го той от всички страни.

— Когато забие, професор Марго просто го цапва с тоягата.

— Ами да пробваме и ние. — Уилям го тупна няколко пъти.

Проекторът не се включи.

Той опита пак. Този път вложи повече сила. Пак нищо.

— Навярно има и други начини да открием къде е Архивът — подхвърли Иския. — Дай да върнем проектора и да пробваме нещо друго.

— Може и да си права. Сигурно е развален. — Уилям понечи да се изправи, но Иския възкликна:

— Виж! Светнаха!

И посочи лещите.

Проекторът забръмча. Преди Уилям да се усети, апаратът се вдигна във въздуха. От уплаха момчето не съобрази да го пусне и полетя с него. Проекторът спря високо във въздуха и Уилям увисна. Погледна надолу. Иския подскачаше притеснено.

— Пусни го! — викаше тя. — Опитай се да паднеш във фонтана. Сигурно е достатъчно дълбок!

Момчето поклати глава и стисна очи.

— Той се опитва да те събори! — извика Иския.

Уилям се вкопчи здраво в апарата. Неочаквано проекторът се спусна стръмно надолу. Уилям отвори очи — бяха се ударили в голям розов храст. Клонките и бодлите го изпободоха и изподраха навсякъде. Проекторът направи обратен завой и пак хвръкна във въздуха. Прелетя над клетките и спря над едно растение, което Уилям позна веднага: то бе похитило едрата птица при последното му посещение в Кибернетичната градина. Дългите му зелени израстъци започнаха да се усукват нагоре към Уилям подобно на пипалата на огромен октопод. Той разклати проектора.

— Бягай оттук! Ще ни погълне и двамата!

Апаратът обаче изобщо не помръдна. Уилям погледна надолу. Едно от пипалата се намираше непосредствено под тях. Протягаше се към краката му. Проекторът изщрака и лещите угаснаха. Започнаха да губят височина.

— Не, не точно сега! — извика момчето.

Погледна надолу. Иския стоеше до клетката и го гледаше с ужасени очи.

— Направи нещо! — извика й Уилям.

— Какво? — отвърна тя и се огледа панически.

— Това чудо няма ли копче за изключване? Нали уж всички апарати имали!

Пипалото се уви около единия му прасец и го пристегна.

— С мен е свършено! — изкрещя Уилям.

Пипалото го дърпаше надолу. Друго пипало обви кръста му. Проекторът пак се активизира и започна да набира височина, но трето пипало го хвана и го задърпа надолу. След малко Уилям и апаратът се озоваха сред зелени пипала, които ги деряха и дращеха.

Уилям престана да се съпротивлява.

Погледна към тъмната паст долу. Пред очите му изплува сцената как чудовището сдъвка едрата птица и изплю костиците й. След няколко секунди същата участ щеше да сполети и него.

Неочаквано се сети за орба и го измъкна от джоба си.

— Ще ми помогнеш ли? — прошепна Уилям.

В същия миг едно пипало се стрелна и изтръгна орба от ръката му.

— Не! — извика Уилям, когато орбът потъна в тъмната паст.

Изведнъж всичко утихна. Уилям висеше и чакаше. По лицето му се лееше пот. Сърцето му блъскаше лудешки в опит да изскочи от гърдите му.

— Какво става? — извика Иския отнякъде.

Растението започна да кашля и да храчи; орбът изскочи от устата му, увисна за малко пред Уилям, набра скорост и се вряза в дебелото пипало, опасало гърдите му. После се отдръпна и повторно прониза пипалото. Уилям усети как хватката се разхлабва. Пое си дъх и изпълни дробовете си със свеж въздух. Орбът продължи да нанася удари по увивното растения, докато накрая то изпусна Уилям и той тупна на земята до огромната му паст. Проекторът се приземи до него.

След малко Уилям и Иския се върнаха на пейката. Ако не се брояха няколко драскотини по челото и разкъсаното яке, се бе измъкнал невредим.

— За последен път идвам тук с теб — зарече се той.

Иския се усмихна и го смушка шеговито.

— Но нали спечели! Победи едно от най-опасните растения в Градината.

— И така да е, повече не стъпвам тук. Два пъти се отървавам от сигурна смърт. Следващия път вече няма да ми се размине.

— Май вече те харесва. — Иския посочи проектора. Увиснал във въздуха, той се търкаше о рамото му и мъркаше като котка.

— Навярно е трябвало просто да го укротим?

— Възможно е — съгласи се Иския.

— Трябва ни карта на Института. — Уилям погледна проектора с надежда.

Апаратът се отдръпна и остана да виси във въздуха, все едно размишляваше над думите на момчето. Неочаквано пред Уилям и Иския изникна холограма на Млечния път.

— Не, не Млечният път. Институтът — поясни пак Уилям.

Холограмата на Млечния път изчезна и на нейно място се появи карта на Лондон.

Иския се наведе към апарата.

— На Института! — произнесе високо и ясно тя. Картата на Лондон се преобрази в архитектурен план.

— Бинго! — възкликна момичето.

Гледаха чертежа във въздуха.

— Еха! Погледни само всички тези стаи! — възкликна Иския. — Много по-голям е, отколкото си мислех!

Тя посочи в горната част на картата.

— „Институт за постчовешки изследвания. Създаден през 1967 година“ — прочете.

— Ето я централната сграда.

— А тук е кабинетът на Гофман.

— А това какво е? — Уилям посочи обширна, необозначена площ зад кабинета.

— Не пише.

— Възможно ли е да е Архивът?

— В такъв случай по-добре да забравим за него — разочаровано въздъхна Иския. — Без разрешение никой не влиза в кабинета на Гофман.

Поседяха безмълвно.

— Ще го направим довечера — отсече накрая Уилям и погледна решително момичето.

— Полудя ли? — изненада се тя.

— Нали уж искаш да разбереш какво има в досието ти?

— Искам… — колебливо потвърди тя.

— А аз искам да узная повече за дядо ми. Подозирам, че разполагат с повече информация, отколкото признават.

— Дядо ти?

Уилям не отговори. Постоя загледан в Иския.

— Знаеш ли какво представлява луридият? — попита я накрая.

— Луридий ли?

— Да. Чувала ли си за него?

— Никога — поклати глава Иския. — Ама че странно наименование. Какво е това?

— Довечера ще ти кажа повече. — Уилям стана. — В десет ще те чакам пред столовата.

Иския остана седнала. Очевидно мисълта да проникнат с взлом в кабинета на Гофман я плашеше.

Уилям обаче вече не можеше да се спре — усещаше го. Не и при положение че съществуваше цял архив със секретна информация.