Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (4)

Трета глава

Навън се сипеше сняг. Всичко беше побеляло. Застанал настрана, Уилям наблюдаваше как съучениците му се шляят из двора, докато чакат автобуса да ги закара до Природонаучния музей. Всички се радваха, че днес няма да има учебни часове.

Автобусът пристигна и със силно гърмене на ауспуха спря пред тях. Вратите се разтвориха и започна борба кой ще се вреди да влезе пръв. Той изчака блъсканицата да приключи и чак тогава се качи. Намери си място на най-задния ред. Оттам се откриваше изглед към всички предни седалки, включително към мястото на господин Хумбургер.

— Онова, дето го направи вчера с пръскачките, беше направо суперяко! — неочаквано изписка тънко гласче.

Уилям се огледа. На най-задния ред се бе настанил и Айлерт. По-едрите и грубите постоянно го тормозеха, затова той все се стараеше да се спотайва. Сега, сгърбил се на седалката, гледаше изотдолу Уилям. Уилям се извърна и надникна през прозореца. Не му беше до приказки. Нито с Айлерт, нито с когото и да било. След вчерашния разговор с родителите си се чувстваше много потиснат. Наистина ли възнамеряваха да изхвърлят всичките книги на дядо му? Автобусът потегли с рязък тласък.

Бръкна си в джоба и извади парче хартия: изрезката от статията за Мозъкотрошачката. Прочете заглавието, отпечатано с главни букви: „Най-трудната главоблъсканица в света пристига в Норвегия“. И макар да я беше чел стотици пъти, я прочете пак. Огледа снимката на мистериозния метален цилиндър. Екип от световни величия в областта на криптологията бе разработвал Мозъкотрошачката в продължение на повече от три години. И сега я рекламираха като най-трудният ребус. Почти невъзможен за разгадаване. Бяха се пробвали някои от най-добрите кодоразбивачи, но без успех. И ето, най-после пъзелът пристигаше в Норвегия. Съвсем скоро Уилям щеше да го види с очите си. Вече не го свърташе от нетърпение. Утре предстоеше Мозъкотрошачката да отпътува за Финландия. Или днес, или никога.

Уилям затвори очи и облегна чело на прозореца. Днешният ден можеше да се превърне в най-хубавия в живота му — стига да не се поддаде на изкушението. Само ще гледа, без да пипа…

— Дано си даваш сметка, че мина всякакви граници, Уилям! — избоботи дрезгав глас наблизо.

Уилям вдигна глава. Над него се беше надвесил господин Хумбургер.

— След вчерашната случка чашата наистина преля — продължи учителят.

— Преля, и още как! — разсмя се Айлерт, но веднага млъкна, сконфузен от гневния поглед на Хумбургер.

— А ти, Рижия, да не си гъкнал! — изръмжа учителят и заплашително размаха косматия си пръст срещу Уилям. — Вчера говорих с майка ти и я уведомих, че ей толкова те дели от изключване — процеди той и показа нагледно, като задържа палеца и показалеца си на около милиметър.

Внезапно автобусът удари спирачка, господин Хумбургер политна назад и с цялата си дължина се просна върху пътеката между седалките. Автобусът започна да лъкатуши наляво-надясно, а учителят — да се лашка безпомощно. Някой избухна в смях, иззад седалките занадничаха глави на любопитни ученици. Автобусът намали, отби встрани и спря.

— Няма повод за притеснение! — съобщи шофьорът по уредбата. — Просто спукахме гума.

Господин Хумбургер надигна глава и се озърна като подплашен хомяк. После скочи на крака и изпъчи гърди.

— Опасността премина! Моля, без паника! — извика той с изкуствено удебелен глас.

Шофьорът побърза да слезе и започна отчаяно да оглежда предната дясна гума. В студения въздух от устата му се виеше пара. Уилям притисна лице към прозореца в опит да разбере как ще бъде отстранена повредата. Господин Хумбургер се втурна към шофьорското място и вдигна микрофона към лигавите си устни.

— Всички да запазят спокойствие, а ние, притежаващите нужната компетентност за справяне в кризисни ситуации, ще овладеем положението. След съвсем малко ще потеглим отново. Останете по местата си — нареди той, остави микрофона и тромаво слезе от автобуса.

— Според теб ще стигнем ли навреме? — попита Айлерт.

— Дано. — Уилям гледаше притеснен как учителят и шофьорът се суетят и се чешат замислено по главата.

След два часа най-сетне потеглиха. Изтощен и изпоцапан, господин Хумбургер седеше два реда пред Уилям. Той и шофьорът се суетиха дълго. И двамата, оказа се, сменяха за пръв път гума на превозно средство. Цял час им отне да намерят резервната. Уилям предложи помощта си, но го отпратиха да се върне на мястото си — това било работа за възрастни хора. И ето на̀, вече стана един и петнайсет. Лошо предчувствие обзе Уилям.

Пред музея ги посрещна висока и видимо изнервена жена — явно отдавна ги чакаше на студа. Носът й се беше зачервил като домат и цялото й тяло се тресеше. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и току подскачаше, за да се стопли, докато господин Хумбургер се мъчеше да укроти класа. Най-после се възцари приемлива дисциплина, жената се прокашля и се представи с писклив гласец:

— Здравейте и добре дошли в Природонаучния музей. Казвам се Една. Днес ще бъда вашата екскурзоводка. — Тя си приглади нервно полата. — Доста закъсняхте и за съжаление експозицията с Мозъкотрошачката вече затваря, но ще може да разгледате останалата част от музея.

Уилям се вцепени. Само това не! Бяха закъснели.

— И така, преминаваме направо към Ребуса на знанието. До входната врата ще намерите списъка с въпросите — каза Една. — Най-добре да работите по двойки.

За секунди класът се раздели по обичайния начин. Уилям не намери сили да помръдне. Разочарованието направо го бе парализирало.

— Уилям, ти ще работиш с Айлерт — извика зад него господин Хумбургер.

Съучениците му се закикотиха.

— Побързай, Уилям, нямаме цял ден — напомни учителят.

Явно доволен от партньора си, Айлерт, ухилен до уши, веднага застана до Уилям.

— Сто процента ще спечелим. Много ги разбираш тези работи ти — прошепна той, докато си чоплеше носа.

Уилям кимна разсеяно. Усещаше как у него се надига силен гняв. Ребус на знанието? Как ли пък не! Беше дошъл да види Мозъкотрошачката.

— След един час ще се видим при изхода — изписука Една и разтвори огромните дъбови врати към музея.

Учениците се втурнаха по стълбите с въодушевени възгласи. Едно момиче блъсна Една и я събори. Зашеметена, жената седна на стълбите. Господин Хумбургер се спусна към нея. Тя протегна ръка в очакване на помощ, но учителят я подмина тичешком.

— Не бягайте… ВЪРВЕТЕ СПОКОЙНО! — крещеше той, колкото му глас държи, и влетя в музея, без изобщо да забележи екскурзоводката.

Уилям спря, подаде й ръка и й помогна да се изправи.

— Благодаря. — Една изтупа полата си.

— Няма за какво — усмихна се вяло момчето и след кратко колебание попита: — Залата с Мозъкотрошачката наистина ли е вече затворена за посетители?

— Вътре е претъпкано и затова не пускаме повече хора. Длъжни сме да спазваме правилата за пожарна безопасност.

Уилям кимна и влезе в музея. Айлерт плъзна поглед към десетките експонати.

— Леле, жестоко! — възкликна той, видимо впечатлен.

Уилям спря до него. Мислите му витаеха съвсем другаде. Видя как двама мъже наблизо свалят плакат. „Към Мозъкотрошачката — надолу по стълбите“ — пишеше там.

— Започваме ли? — попита Айлерт и тръгна към масата с въпросниците. Подаде на Уилям един молив. — Ти ще пишеш!

— Само първо… да се отбия в тоалетната. — Уилям се огледа къде е господин Хумбургер.

Той помагаше на едно момче, което си беше заклещило ръката в парна машина. На помощ се притече и охранител на музея.

Уилям се усмихна. Хумбургер беше зает. Ето ти златен шанс да се вмъкне в залата.