Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (6)

Пета глава

Кабинетът беше тесен.

Уилям седеше на един стол пред директора на музея, а мъжът оглеждаше внимателно Мозъкотрошачката. Момчето надзърна през прозореца. На улицата пред сградата се бяха скупчили журналисти и други любопитковци. Той чуваше виковете им. Пак погледна директора, който продължаваше да обръща цилиндъра, за да го обследва от всички страни. Извади лупа и завря лице първо в едната, после в другата част.

— Хм… хм… — промърмори той. — Не ми изглежда счупен.

Над ръба на очилата си директорът се взря изпитателно в Уилям. Младият посетител сведе глава като провинил се ученик. Впрочем, така си и беше. Нали бе обещал на мама да не докосва Мозъкотрошачката.

— Трябва да уведомим пресата. Това си е направо сензация от световна величина — заяви директорът на музея.

Кръвта се отля от лицето на Уилям.

— Наложително ли е? — едва преглътна той.

Сега вече здравата го загази. Мама ще получи нервна криза.

А татко… Дори не смееше да си помисли колко ще се разгневи баща му.

Директорът на музея се загледа замислено в Уилям.

— Ти нямаш осемнайсет години и законът ни задължава да искаме разрешение от родителите ти, преди да говорим с журналисти. Знаеш ли телефоните им наизуст?

Уилям се размърда неспокойно на стола и поклати глава.

— Най-добре аз да им съобщя — предложи той. — Мама и татко не обичат да стават център на внимание.

Директорът на музея се позамисли над думите му и сви рамене.

— Добре — усмихна се той. — Ще накарам някой от служителите ми да те закара до вкъщи. Ще се измъкнете през задния изход.

Уилям стана и тръгна към вратата.

— Ей, момче… — спря го директорът.

Уилям се обърна.

— Даваш си сметка какво феноменално постижение е това, нали?

В края на автомобилната алея спря бял микробус. Вратата се отвори и оттам изскочи Уилям. Тръгна към къщата, пое си дълбоко дъх, все едно ще се гмурка, натисна дръжката на вратата и влезе. От дневната долитаха тихи гласове.

Завари мама и татко на дивана. Радиото работеше. Родителите му го видяха, но в продължение на цяла вечност не отрониха дума. Момчето не знаеше какво да каже.

— Уилям — промълви накрая татко, даде му знак да се приближи и усили радиото.

— А сега се връщаме към Природонаучния музей и сензационната новина за Мозъкотрошачката. Главоблъсканицата, до днес смятана за най-трудната на света, беше разгадана. Все още не разполагаме с името на победителя — съобщи новинарят, — но ще включим пряко наш репортер, който ще разговаря с очевидец. Слушаме те, Аслак.

Ръцете на мама трепереха. Тя ги скръсти пред гърдите си с намерението да ги успокои, но резултатът не беше кой знае какъв. Уилям преглътна с мъка и сведе глава. Даваше си сметка, че е извършил нещо фатално.

— Намирам се пред Природонаучния музей заедно с Турдис Вофел. Тя е присъствала на невероятния подвиг — съобщи репортерът. — Турдис, ще ни разкажете ли какво се случи?

Възрастна жена се прокашля няколко пъти и поде:

— Дойдох в музея с внука ми. Много е запален по всякакви гатанки. Тъкмо се канехме да си вървим, защото онзи с високото IQ се беше изложил тотално. Искахме да се измъкнем по-рано, за да си намерим места в кафенето, преди да нахълта тълпата. Бях обещала на Халвур да му купя сладолед във фунийка. Шоколадов, защото не обича ванилия…

— Какво се случи? — прекъсна я нетърпеливо репортерът.

— Неочаквано на сцената излезе момче — отговори жената с глас колкото въодушевен, толкова и изплашен. — Нямам представа откъде се взе. Появи се съвсем изневиделица. Стори ми се доста странно да се пробва дете. Особено като се има предвид какви големи умове се провалиха.

— И какво стана?

— Преди да се усетим, момчето разгада пъзела. И настъпи истински хаос. Грабнах Халвур и го изведох навън. Малко ли случаи има на стъпкани от тълпата? Пък и му бях обещала да…

Бащата на Уилям изключи радиото и поседя мълчаливо.

— Ти ли беше? — попита накрая.

— Аз… — Уилям не успя да продължи. Гласът му трепереше неконтролируемо.

Майка му се разплака.

— Всякакви обяснения повече са излишни. Да си събираме багажа! — Татко подкара количката навън.