Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (31)

Трийсета глава

Застанал пред едно високо гише, Слапъртън чакаше служителката да приключи разговора си по телефона. Лайка се щураше неспокойно, а очите й нервно шареха наляво-надясно. Очевидно обстановката не й допадаше. Намираха се в обширно помещение с огромни стъклена стени и летяща врата към улицата. Величественият фонтан в средата на помещението напомняше на Уилям фонтана в Института.

Жената зад гишето затвори телефона и вдигна очи към професора с изкуствена усмивка.

— Кажете?

— Тук сме, за да се срещнем с професор Заблудор. Хитрана Заблудор.

— Съжалявам, но тук не работи човек с такова име — отвърна дамата, все така престорено усмихната.

Слапъртън въздъхна.

— Моля ви. Налага ли се да минаваме през това при всяко мое посещение?

— Господине, виждам ви за пръв път — учтиво отвърна дамата.

Раздразнен, Слапъртън бръкна под якето си и измъкна черен портфейл с изображения на малки планети. Отвори го, извади визитка и я подаде на служителката зад гишето. Тя я взе, разгледа я внимателно, върна му я и вдигна слушалката.

— Моля, седнете. Професор Заблудор ще пристигне всеки момент.

— Добре сте ми дошли, добре сте ми дошли! — разнесе се висок женски глас.

Уилям вдигна глава и видя приближаващ с висока скорост електромобил — подобни колички превозват голф-играчите по игрището. Този обаче нямаше колела. Движеше се върху голяма, черна въздушна възглавница, без да докосва гладкия под.

— Професор Заблудор! — възкликна Слапъртън и разпери широко ръце.

Късо подстриганата чернокоса жена зад волана се усмихна. Беше облечена в сив раиран костюм, а на носа й се крепяха чифт тъмни слънчеви очила.

Електромобилът обиколи големия фонтан и спря пред Слапъртън, Уилям и Гофман.

— Да не завиждаш, Слапъртън? — разкикоти се професор Заблудор. — Миналата седмица ми го докараха.

— Въздушно окачване, а?

— Антиизотопен ховъркрафт. Бета-версия — поясни тя с горда усмивка.

— Какво ли питам — кимна професорът.

Уилям се взираше удивен в слънчевите очила на професор Хитрана Заблудор. От тях излизаха две тънки-тънички тръбички и потъваха в челото й.

— Какви са тези очила? — прошепна момчето на Гофман.

— След като изгуби зрението си, вижда само с тяхна помощ.

— Може ли да отидем някъде, където да поговорим на спокойствие? — попита Слапъртън.

Домакинята им стана сериозна.

— Охо! Явно, доколкото разбирам, това не е само посещение на вежливост — прошепна тя и се завъртя на сто и осемдесет градуса. — Качвайте се, господа.

След шеметно пътуване електромобилът върху въздушна възглавница спря пред една врата с надпис „Звукоизолатор“.

— След вас, моля — подкани ги професор Заблудор, когато вратата се завъртя на пантите си.

Тримата влязоха. Шофьорите и Лайка останаха отвън.

Помещението беше празно, а стените — тапицирани с подобие на дунапрен. Професор Заблудор постави предупредително показалец пред устните си, продължи към командното табло на стената и натисна два-три бутона. От малки високоговорители, монтирани под тавана, се разнесе тихо ромолене.

— Интелигентно заглушаване на звука — поясни тя, като кимна към високоговорителите. — Сега е напълно безопасно да говорим.

Погледът й се плъзна по тримата посетители и спря върху Уилям.

— Той ли е? — попита тя.

— Да — потвърди Слапъртън.

— Вече сме се срещали. Знаеше ли?

— Не — поклати глава Уилям.

— Тогава ти беше съвсем малко бебе. Кажи-речи новородено. А аз още виждах. Беше истински бонбон! — Тя млъкна. После се обърна към Слапъртън: — Какво се е случило?

— Намѐри ни — прошепна той.

— Досетих се, че е станало нещо такова — сериозно кимна тя и се умисли. — Рано или късно този ден щеше да настъпи и ние го знаехме. Ще се опитате ли да локализирате желязната порта?

— Да, но ни е нужно сигурно убежище до утре сутринта.

Професор Заблудор въведе някакъв код и вратата се отвори със звучно „бжжжж“.

— Трябва да те настаним на безопасно място. — Тя махна на Уилям да я последва.

Електромобилът полетя по един дълъг коридор с главозамайваща скорост. Професор Заблудор извади от джоба си телефон и набра някакъв номер.

— Аз съм. Слизаме в подземието. Обявявам код единайсет. Да, код единайсет. Не, не е тренировъчно учение.

Мигновено зави аларма.

После отекна трясък на тежки врати, захлопващи се навред из голямата сграда. Осветлението в коридора премига и притъмня.

— Преминахме на вътрешно електрозахранване — оповести професор Заблудор. — Официално сме откъснати от света.

— Отдавна не използваме тези помещения, но периодично ги модернизираме — обясни Хитрана, след като слязоха в подземието. — Ще получите индивидуални стаи. Стаите са взломоустойчиви, а при нужда е лесно да избягате, защото от всяка страна на сградата извежда авариен изход. И без да го напомням, е ясно, че аварийните изходи се използват само в краен случай.

— То се знае — съгласи се Слапъртън и стрелна Гофман с неспокоен поглед.