Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (20)

Деветнайсета глава

Професор Слапъртън отиде до етажерка с епруветки, натисна една с показалец и тя хлътна малко надолу. Повтори същата процедура с още няколко епруветки и отстъпи крачка назад. Чу се слабо подрънкване, етажерката се завъртя настрани и откри тъмен проход.

— Последвай ме. Искам да ти покажа нещо. — Той потъна в мрака.

Височината на тавана сякаш бе изчислена според ръста на професора. Той стоеше спокойно изправен, а Уилям го следваше.

— Къде отиваме? — попита момчето.

Слапъртън извади от джоба на палтото си фенер и го включи.

— Оттук — посочи той и се спусна по тесните стъпала в дъното на прохода.

Миришеше на мухъл, а стените бяха хлъзгави и зеленясали.

— Институтът е построен върху основите на стара крепост.

Уилям потръпна. Никак не обичаше да се скита из мрачни, тесни лабиринти. Но щом това беше начинът да научи нещо повече за дядо си, налагаше се да стисне зъби.

— Почти пристигнахме — прошепна Слапъртън и спря пред една стара врата.

Тя се отвори с трясък. Професорът се обърна към Уилям и го изгледа сериозно.

— Обещай ми да не казваш на никого какво си видял тук. Това е една от най-грижливо пазените тайни на територията на Института.

Уилям кимна.

Слапъртън хлътна отвъд вратата.

Момчето се поколеба.

— Мога да включа осветлението чак след като ти влезеш и затвориш зад гърба си — поясни отвътре професорът.

Уилям се потопи в непрогледния мрак и подскочи от уплаха, когато тежката врата се затръшна зад него. Зачака, усещайки как го побиват тръпки от ужас. С тихо „щрак“ от тавана светна лампа. Огледа се. Намираха се в сравнително малко помещение с тухлени стени. Слапъртън стоеше до някакво подобие на допотопно командно табло. Иначе помещението беше празно. Той махна на Уилям.

— Какво искахте да ми покажете? — попита момчето.

Ситуацията не му допадаше. Намираше се в тайно подземие под Института заедно с непознат мъж. И никой не знаеше, че са тук.

— Нали ме доведохте, за да ми покажете нещо? С дядо ми ли е свързано?

Уилям долови как гласът му потреперва.

— Обърни се за малко с гръб — помоли Слапъртън.

Момчето се подчини и чу звук от натиснати ръждясали копчета. После професорът застана до него. Под краката им се разнесе грохот.

— Ей сега ще ти го покажа! — прошепна той и посочи надолу.

От пода бавно израсна кръгла колона с диаметър колкото капак на канализационна шахта. Спря да се издига, когато достигна височината на Слапъртън.

— Готино, а? — професорът се приближи.

Уилям го последва.

В средата на колоната се отвори люк. Зад него имаше дебело стъкло.

— Стъклото е бронирано — поясни Слапъртън. — Но въпреки това онова, което стоеше зад него, изчезна.

Зад стъклото пулсираше синя светлина. Уилям се взираше в нея омагьосан. Обзе го силно усещане, че някъде е виждал подобна светлина.

— А какво беше това? — попита той.

Слапъртън мълчеше, вперил поглед в пулсиращата светлина зад дебелото стъкло.

— Професор Слапъртън? — обади се плахо Уилям.

Той се опомни.

— Луридий. Там имаше луридий.

Професорът му направи знак да се приближи, за да огледа по-добре. Уилям се наведе напред и надникна в пространството зад стъклото. Беше празно.

— Какво представлява луридият?

— Вид метал. — Слапъртън се прокашля. — Или, по-точно, интелигентен метал. Метал, който умее да мисли самостоятелно.

— Интелигентен метал? — повтори въпросително Уилям.

— Състои се от миниатюрни компютри с големината на атоми, може да се програмира да променя формата си и да се трансформира в каквото ти дойде наум. Един вид самостоятелно мислеща компютърна програма. Способна е да подражава на всичко. Дори на човешкото сърце. — Слапъртън придоби сериозна физиономия. — Луридият е най-опасната и най-феноменалната технология на света. Но озове ли се в ръцете на недобросъвестен човек… — Той млъкна. Очите му потъмняха. — Историята на луридия е повече от интересна — продължи след кратка пауза.

— Разкажете.

— Луридият е съществувал от древни времена и е лежал заровен под дебели каменни пластове и въглища в продължение на милиони години. Едва в началото на 1860-та година е открита буца луридий.

— Как са се натъкнали на нея?

— По време на прокопаването на тунелите за лондонското метро. Тогава започнали изкопните работи. Ейбрахам Тели, работник, съвсем случайно попаднал на буца луридий, докато прокарвали първия тунел.

„Ейбрахам Тели… — сети се Уилям. — Според Фриц Гофман така се казва моят преследвач.“

— Непосредствено след находката се случила ужасна злополука — продължи Слапъртън. — При срутване загинали десетима работници. Оцелял само Ейбрахам. Закарали го в болница. Там прекарал три дни в кома. Установили от какво са издъхнали другите работници, но било вече твърде късно. От Ейбрахам нямало и следа.

— И от какво са издъхнали? — попита Уилям.

— От задушаване. Ейбрахам ги бил удушил собственоръчно.

Слапъртън направи пауза и изгледа изпитателно Уилям, за да установи дали жестокостта на престъплението не го е разтърсила прекалено дълбоко.

— Но защо? — Страхът на Уилям се усилваше, ала любопитството надделя.

— За да запази откритието си в тайна. Луридият бил превзел тялото му и се очаквало да узурпира и волята му.

Изведнъж странна мисъл осени Уилям.

— Но… щом Ейбрахам Тели е открил луридия преди повече от сто и петдесет години, значи…

— … днес е много стар — довърши Слапъртън. — Това е един от страничните ефекти от наличието на луридий в човешкия организъм. След безследното си изчезване Ейбрахам се появил сто години по-късно, някъде около 1960-та. Точно тогава дядо ти и неколцина негови колеги основали Института — за да предотвратят попадането на луридий в ръцете на непочтени хора. В началото дядо ти и колегите му търсели алтернативни източници на луридий. Скромните количества, открити от този метал, скрили в тази зала в Института, за да не се добере до тях Ейбрахам.

— А той защо се е върнал?

— За да попълни запасите си от луридий. Нуждаел се от презареждане.

— Сега къде е?

— Не знаем. И той изчезна преди осем години — горе-долу по същото време като дядо ти.

— Ейбрахам ли ни нападна в дома ни? — Уилям се разтрепери.

— Не ми се вярва да е бил лично той. Вероятно някой от помощниците му. — Слапъртън поглади стъклото с длан.

— Но въпреки всичко Ейбрахам е успял да открадне луридия от Института, така ли? — Уилям посочи празния тайник.

— Откраднаха го, но не беше Ейбрахам.

— А кой?

— Дядо ти.