Метаданни
Данни
- Серия
- Уилям Уентън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Luridiumstyven, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2019 г.)
Издание:
Автор: Боби Перс
Заглавие: Уилям Уентън и крадецът на луридий
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: норвежка
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-397-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10371
История
- — Добавяне
Трийсет и пета глава
— Иския? — прошепна Уилям и наостри уши.
Обграждаше го непроницаем мрак. Чуваха се единствено ударите на шофьорите по масивния капак над главата му. „Ако не знаят комбинацията, доста ще се забавят, защото ще се наложи да го строшат“ — помисли си той.
— Иския? — прошепна отново.
Никакъв отговор.
Тръгна слепешком в мрака. Под обувките му хрущяха чакъл и пясък. Ръката му напипа каменна стена и той продължи по протежението й. Тя го отведе пред друга стена. Беше се озовал в задънена улица. Усети как го завладява паника. Не обичаше тесните помещения. Дишането му се ускори. Тук, долу, въздухът беше още по-спарен, отколкото в старите тунели.
— Къде си, Иския? — опита отново той. Този път извиси глас.
— Тук горе! — чу отговора й. — Има стълба!
Слепешката Уилям напипа стълбата и тръгна да се изкачва по нея. Високо горе мъждукаше слаба синкава светлинка.
Застанала до една стена, Иския я галеше с длан.
— Не е ли красиво? — замечтано въздъхна тя.
Уилям се изкачи и се загледа в оскъдното синкаво сияние от скалата. И преди го беше виждал — в съда за съхранение на луридий, който Слапъртън му беше показал в Института. Усети как цялото му тяло се разтреперва. Желязната порта и дядо му бяха съвсем наблизо.
— Виж! — Иския посочи увиснал от тавана кабел.
— Това лампа ли е? — Уилям се приближи.
Синкавата светлина от стената позволяваше да вижда само контури.
— Откъде да я включим? — зачуди се Иския.
Уилям затърси. В далечината продължаваха да отекват ударите по капака.
— Май нямаме време за губене — прецени той.
— Бинго! — възкликна Иския.
Щрак — и на тавана се появи самотна светлина.
Уилям потрепери.
Намираха се в недовършен тунел. Стари дървени греди лежаха нахвърляни в безпорядък. Две ръждясали куки стърчаха от скалата. В дъното тунелът беше срутен и задръстен от едри каменни късове.
— Тук е — прошепна Уилям.
— Какво е това? — попита Иския.
Беше спряла пред голяма, покрита с прах пиринчена плоча, закована към скалата. Уилям се приближи и избърса праха. Полазиха го ледени стъпки, когато прочете надписа: „В памет на загиналите“.
— Някой е умрял тук, така ли? — прошепна Иския.
— Да.
— Какъв ужас! — потръпна тя.
Къде обаче се намираше портата? Уилям се огледа и пак съсредоточи вниманието си върху пиринчената плоча. Защо е толкова голяма, щом върху нея са написани едва няколко думи?
Прокара пръсти по ръба й. Усети хладен полъх. Значи, зад нея има отвор. Пъхна пръсти зад плочата и дръпна.
И тя наистина помръдна.
Пиринчената плоча представляваше врата. Отвори се с пронизително скърцане на ръждясали панти. Пред Уилям и Иския се откри процеп, колкото да се провре човешко същество.