Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (33)

Трийсет и втора глава

Уилям тупна по очи в снега. Полежа, колкото да си вземе дъха. Нямаше представа колко време е бягал и какво разстояние е изминал. Измъкна се от Центъра за дезинформация и почти не се обърна назад. Аварийният изход го изведе на тъмна уличка. Още с излизането Уилям хукна.

През последния час снегът се бе усилил и той зъзнеше под тънкото яке. Допреди малко компания му правеха само снегорини и таксита, но по улиците вече щъкаха и пешеходци.

Седна в снега. Намираше се сред просторен парк. Наоколо сновяха забързани минувачи.

— Уилям — чу той наблизо.

Позна гласа. Обърна се.

— Иския? — прошепна изненадан.

Тя му помогна да се изправи и го поведе под ръка.

— Ела! — прошепна.

Малко по-късно двамата седнаха в едно малко кафене. От тонколоната на тавана се лееше приятна клавирна мелодия. Пред касата се виеше опашка за сутрешно кафе. Уилям и Иския се настаниха на една уединена маса при прозореца. Момичето все надничаше навън, все едно чакаше някого. Или се боеше от нещо.

Уилям разтъркваше бедрата си с длани. Постепенно възвръщаше чувствителността в пръстите си. Към масата им се приближи усмихната сервитьорка.

— Какво ще желаете? — попита тя.

— Ъъъ… — Уилям се прокашля. — Нямам…

— Аз нося пари. — Иския погледна сервитьорката. — Две големи палачинки с бита сметана и две чаши какао, моля. Може ли и те да са със сметана?

Сервитьорката кимна, записа поръчката и се отдалечи.

Двамата поседяха мълчаливо. Уилям се огледа. В кафенето всичко изглеждаше нормално.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Избягах — призна тя малко смутено.

— Защо?

— Не ми се говори по въпроса.

— А как ме откри?

— Всъщност не беше трудно. Когато Институтът стане обект на атака, бягството с вакуумен влак към Центъра за дезинформация е стандартна процедура.

— Често ли предприемат нападения срещу Института? — поинтересува се Уилям.

— Не, но познавам указанията при бедствени ситуации — усмихна се хитро Иския. — И понеже ти, Гофман и Слапъртън изчезнахте веднага след атаката, се сетих, че сте избягали с вакуумния влак за Лондон. На мен пък Институтът и всичките му машини са ми втръснали. Нуждаех се от малко промяна.

— А какво стана с другите? Някой пострада ли? — попита Уилям.

— Нападателят изчезна непосредствено след вас. Явно вие сте били целта. Имаш ли представа защо?

Уилям поклати глава и заби поглед в масата.

— Добре ли си? — попита притеснено Иския.

— О, да — увери я той, без да вдига глава.

Изгаряше от желание да й разкаже всичко. Че всъщност и той е машина. Изпитваше потребност да го сподели с някого. Но не биваше. Дядо му го бе предупредил да го запази в пълна тайна. Пък не беше и сигурен как ще реагира Иския.

Сервитьорката им поднесе две топли-топли палачинки и две големи чаши какао.

— Добър апетит — пожела им с усмивка.

Уилям отхапа от палачинката и затвори очи. За секунда се отнесе надалече. Пак си беше у дома. В неделя мама винаги правеше палачинки. След преживените премеждия беше здравата изгладнял. Отпи голяма глътка какао. Топлината се разля по цялото му тяло. Отвори очи, погледна Иския и се усмихна. Тя — също. През големите прозорци струеше магическа светлина. Вълшебство озаряваше и усмивката на Иския.

— Защо си сам? Другите къде са? — поинтересува се тя и отхапа от палачинката.

Уилям се колебаеше. Какво да й отговори? Дали да й се довери? Не беше забравил странната промяна в поведението й, след като бе открила досието си. А и Гофман бе провел поверителен разговор с нея на четири очи. Но ако не може да се довери на Иския, на кого другиго? Уилям реши да й разкрие част от истината.

— И аз избягах — точно като теб — притеснено призна той.

— Избягал си? Защо? — възкликна тя. — Има ли нещо общо с дядо ти? Откри ли нещо в папката му в Архива?

— Да. Свързано е с него. — Уилям се подвоуми. — Някой ме преследва.

— Кой?

— Сега не мога да ти кажа повече, Иския. Вероятно по-нататък, след като нещата се поуталожат.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да обикаляш сам из Лондон ли?

— Трябва да издиря дядо. Той е… — Уилям млъкна. През прозореца видя възрастна жена, застанала на тротоара. Веднага я позна. Старицата от Института. Или по-точно: двамата шофьори. — Да вървим. — Той задърпа Иския. — По петите ни са!