Боби Перс
Уилям Уентън и крадецът на луридий (29)

Двайсет и осма глава

Пропадаха надолу с главоломна бързина. Над тях се хлопна як железен люк. Групичката притихна, докато фонтанът асансьор се спускаше все по-надолу и по-надолу в тъмнината. Уилям се питаше докога ли ще потъват. Хвърляше погледи към другите. Мълчанието ставаше непоносимо. Изпитваше неистова потребност да го наруши.

— Ами Иския? — обърна се той към Гофман.

— Какво за нея?

— В опасност ли е?

— На сигурно място е.

Явно точно в този момент на Гофман не му се говореше за Иския.

Асансьорът спря рязко и стената отпред се отвори.

— Хайде! — подкани ги Гофман.

Лайка скочи след него. Слапъртън даде знак на Уилям да мине напред. След малко вече крачеха енергично по дълъг коридор без врати и прозорци. Ушите на Уилям бяха заглъхнали. Той преглътна в опит да изравни налягането, но нямаше резултат. По едно време спряха пред масивна врата — приличаше на вход към бомбоубежище. Слапъртън вдигна палец пред датчик на стената и вратата се разтвори.

— Добре дошли, професор Слапъртън — поздрави глас, познат на Уилям.

— Добре заварила, Малин — Слапъртън влезе. — Намираме се в Свръхсекретния отсек на Института — прошепна той. — Насам, моля.

Уилям се огледа.

Заобикаляха ги машини с най-различна форма и големина. По някои от тях имаше етикети: дегенератор, свивомат, времеизстисквач, проявител на антиматерия. Слапъртън заобиколи един ръждясал варел с надпис „Миналовременна турбина“.

Пред тях се появи друга врата. „Към вакуумния влак“ — насочваше тя.

Слапъртън поднесе палец към сензорния датчик на стената.

Не последва нищо.

— Сега ли намери… — промърмори ядно той с нарастваща паника в гласа и опита пак.

— Проблем ли има? — осведоми се Гофман.

Слапъртън опита с другия палец. Без успех.

— Не действа… Сигурно някой го е…

Осветлението угасна.

Наоколо се спусна непрогледен мрак. Над главите им се разнесе громолене.

— Вътре е — прошепна Слапъртън. — Насам!

И той посочи с джобно фенерче.

Отвори се червена аварийна врата. Уилям и другите мигом го последваха. Лъчът от фенерчето освети тясно стълбище. Пореден гръм разтърси стълбите. Дългокракият Гофман вземаше по три стълби наведнъж. Уилям се затрудняваше да смогва на темпото му.

Стълбите тъкмо свършиха и нещо горе избухна. Уилям вдигна глава. Към тях прииждаха пламъци. Гъст пушек се стелеше на талази.

— Бързо! — подкани ги Слапъртън и посочи мотрисата отпред.

Уилям се огледа. Явно се бяха озовали на подземен перон.

— Влизайте веднага! — изкомандва Слапъртън.

Вътре влакът изглеждаше съвсем обичайно. Имаше две редици седалки — една отляво и една отдясно. Но моделът на седалките беше като в спортните болиди: с дълбоки облегалки за главата и двойни предпазни колани.

— Закопчайте коланите! — извика Слапъртън и зае предната седалка.

Нещо се блъсна с мощен грохот в стената до Уилям.

— Навън е! — извика Гофман.

Слапъртън натисна едновременно две червени копчета и се облегна назад.

— Дано проработи. — Той затвори очи. — Дръжте се здраво и си облегнете главите!

Нещото пак избумтя в стената до Уилям. Последва звучно „фиу“ и пътниците залепнаха към седалките. Уилям направо се вцепени от мощното ускорение.

След малко тягата намаля и всичко се нормализира. Уилям се поизправи и се огледа.

— Движим ли се? — попита той.

— Та пушек се вдига! Вече набрахме петстотин километра в час. Прехвърлим ли хиляда, мотрисата ще се стабилизира.