Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (7)

7.
Неговата версия

— Изобщо не трябваше да се женя за нея! — Ейдриън Локуд отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. — Това беше една от най-големите ми грешки, а един Господ знае, че съм допускал не една и две. Но тя си беше доста секси парче… дяволски привлекателна и всички в града говореха за нея. Всички. Чак когато се върнахме от медения месец, аз си дадох сметка, че е страшно самовлюбена и скучна. Всъщност, като се замисля, може би го забелязах още в самолета, когато заминавахме. Преди да стигнем до края на пистата, вече пиех трети джин с тоник — и наистина имах нужда от него. Просто трябваше да схвана каква е от самото начало, но, вижте, тя беше интелектуалка. Аз нямам висше образование и винаги съм уважавал хората, които умеят да си служат с думите. Но тя… ами, тя просто не спираше. Само думи, думи, думи — и не говоря само за писането, въпреки че, Бог ми е свидетел, понякога стоеше заключена сама часове напред, дори докато пишеше онези свои проклети стихотворения. Бяха само от три изречения, но въпреки това я чувах как блъска по компютъра от сутрин до вечер.

— Проявявахте ли някакъв интерес към работата й? — попита Хоторн.

— Не съм сигурен, че бих избрал точно думата „интерес“, Прочетох един от романите й, но аз съм по-скоро фен на Джон Гришам и не намерих голям смисъл в него. Даде ми една бройка от онази книга с хайку, но тогава нещата вече бяха започнали да се скапват. Проклетата книга е с автограф, така че може би ще успея да й взема някакви пари по eBay. Със сигурност няма да ми свърши никаква друга работа.

Ейдриън Локуд беше от онези мъже, които е трудно да не харесваш, колкото и да не пестеше усилията си да ни помогне в това отношение. Излегнат на дивана, кръстосал обутите си в дънки крака, разлюлял пред нас една от лъскавите си черни кожени боти, разперил ръце върху възглавниците, той досущ приличаше на настървената финансова акула, която несъмнено беше и в действителност. Имаше коварни очи, спотаени зад очила с цветни стъкла, подобни на онези на бившата му съпруга, но в неговия случай бяха „Порше“ или „Ягуар“ — луксозен моден аксесоар от спортна марка. Черната му коса беше вързана на опашка, която никак не му отиваше — отдавна беше прехвърлил петдесетте — и имаше слънчев загар, с който сигурно се беше сдобил на яхтата си в Камарг. Освен дизайнерските дънки носеше и тъмносиньо кадифено сако, върху чиито рамене личаха само няколко прашинки пърхот, и снежнобяла риза с разкопчана яка.

Бяхме се срещнали с него още същия следобед в дома му на Едуардс Скуеър, на двайсет минути път пеш от полицейското управление през Холанд Парк. Домът му беше една от къщите в редицата с изглед към площада, които не просто си приличаха, а изглежда бяха умишлено проектирани да бъдат напълно еднакви — еднакви пропорции, еднакви сводести входове, еднакви черни перила и безспорно еднакви собственици — мултимилионери. Познахме коя е неговата по колата, паркирана отпред: сребрист седан „Лексъс“ с регистрационен номер „RJL 1“.

Локуд беше сам, но в къщата личеше наличието на чистачка, а може би и на домашна помощница — луксозни цветни аранжименти във вази, безупречно почистени килими и нито една прашинка. Той ни беше посрещнал на вратата, беше взел палтото на Хоторн и го беше окачил на една закачалка за палта в стил ар деко, под която се подаваше дръжката на чадър, увенчана с череп — не какъв да е, а модел на Александър Маккуин. След това бяхме минали покрай един кабинет и една зала за домашно кино, преди да се изкачим до горния етаж — едно-единствено просторно помещение, което обхващаше цялата площ на сградата, с гледка към площада и прилежащата му градина отпред, както и към по-малката, пищна частна градина в задния двор.

Тук се намираше основната жилищна площ, заедно с кухня с открит преход към нея. Октомврийското слънце нахлуваше свободно вътре и огряваше плътния, млечнорозов килим, масивните мебели в доста традиционен стил, тежките надиплени завеси и книгите, разпилени тук-там по лавиците. Сред тях беше и „Двеста хайку“ на Акира Ано — книгата, която беше споменал. Мраморен кухненски плот отделяше кухнята от останалата част на помещението. Уредите в нея приличаха на излезли от каталога на някоя от онези марки, които успяват да сложат три нули дори на кошче за боклук, и изглеждаха така, сякаш никога не са били употребявани.

— Това е бил вторият ви брак — каза Хоторн.

Той не беше впечатлен нито от къщата, нито от нейния собственик. Беше седнал на ръба на дивана, с лице към Локуд, обвил коленете си с ръце и толкова напрегнат, сякаш беше готов за атака.

— Точно така — отвърна Локуд и за миг придоби сериозно изражение. — Както, предполагам, прекрасно знаете, първият ми брак приключи много злощастно.

Първата съпруга на Локуд, Стефани Брук, беше актриса от сериала „Коронейшън Стрийт“, стигнала до финалите на телевизионното състезание „Танцувай с мен“. Беше умряла от свръхдоза на борда на яхтата му в Барбадос и таблоидите бяха гръмнали със слухове за самоубийство — нещо, което той през цялото време беше отричал. Бях прегледал статиите, преди да пристигнем в дома му. Едно от заглавията беше описало Стефани като „бомбастична безстрашна блондинка“. Пълна противоположност на Акира.

— Как се запознахте с втората си съпруга? — продължи Хоторн.

— В джазклуба „Рони Скотс“. Някой ни запозна.

— И се оженихте…?

— На осемнайсети февруари 2010 година, точно три дни след рождения ми ден. Това беше последният ми хубав рожден ден за доста дълго време напред! Подписахме в ритуалната зала в Уестминстър, а после имаше сватбен обяд за двеста души. За мой късмет настоях да няма подаръци, иначе щеше да се наложи да ги върна обратно до един!

Той отново се засмя на собствената си шега.

— Трябва да ви кажа, че когато от полицията ми казаха, че разследват убийство, за един кратък, щастлив миг предположих, че някой й е видял сметката.

— Защо си помислихте това? — попита Хоторн.

— Защото тя е ужасна, как защо! Напомня ми на една котка, която имах… сиамка. Изглеждаше прекрасно, свита на кълбо пред камината, и когато се протегнеш да я погалиш, започваше да мърка. Но минутка по-късно, без никаква причина, се извиваше назад и забиваше зъби в ръката ти. Никога не знаех какво си е наумила, по дяволите.

Спомних си как ми се беше нахвърлила Акира.

— Какво се случи с котката? — попитах аз.

— Ами закарах я да я приспят.

— Значи сигурно сте били изненадан, когато са ви казали, че жертвата е вашият адвокат, Ричард Прайс — каза Хоторн.

— И още как!

Той вдигна пръст във въздуха и се поправи.

— Е, той беше адвокат. А нали знаете какво казват за адвокатите? Как се наричат хиляда адвокати в окови на дъното на океана?

— Не знам.

— Добро начало!

Той избухна в смях. Лицето на Хоторн остана безизразно, когато каза:

— Значи, според казаното от вас, убийството на един адвокат е оправдано.

— Не говоря сериозно!

Локуд погледна втренчено Хоторн и промени изражението си, преди да продължи:

— Вижте — нали не намеквате наистина, че съм имал нещо общо с това? Защо бих направил подобно нещо? Ричард беше малко педантичен. Трябваше винаги всичко да провери по няколко пъти и определено беше много бъбрив, но нали колкото повече говорят, толкова повече пари вземат. Но той свърши страхотна работа. Разводът протече точно както исках аз.

— Направили сте му подарък, нали така?

— Бутилка вино, да.

Локуд сякаш нямаше представа, че убийството е било извършено с нея.

— Не беше нищо особено — продължи той. — Но беше най-малкото, което можех да направя. Като разубеди Акира да не продължава по съдебен ред, ми спести хиляди лири.

Локуд хвърли бърз поглед към златното копче на ръкавела си и го нагласи.

— Всъщност бяха пари на вятъра, защото после разбрах, че той не пие алкохол. Но, както казват, важен е жестът!

— Бих искал да науча повече подробности за споразумението — между вас и съпругата ви.

— Сигурен съм, че бихте искали, господин Хоторн. Но не мисля, че това ви влиза в работата.

Хоторн вдигна рамене:

— Както знаете, Ричард Прайс е наел екип за финансови разследвания, които да проучат вашата съпруга.

— Бившата ми съпруга. И да, разбира се, че знам. „Навигант“. Кой според вас плащаше за услугите им?

— Но може би не знаете, че едва ли не последното нещо, което е направил, преди да умре, е било да се обади по телефона на своя съдружник — Оливър Мейсфилд — и да му каже, че е разтревожен заради нещо, свързано с въпросното споразумение. Дори е обмислял да се свърже с адвокатската колегия. Напълно е възможно целта на убийството му да е била да предотврати това. Така че ми влиза в работата, господин Локуд. И в работата на полицията. Във ваш интерес е сам да предоставите своята версия за онова, което се е случило.

Локуд беше смутен. На бузите му въпреки слънчевия загар бяха избили две червени петънца.

— Е, аз нямам какво да крия. Всичко е вписано в протокола и съм сигурен, че ще можете да получите достъп до цялата документация. Просто сега, когато всичко това остана в миналото, не ми се иска отново да започвам да се ровя в него.

— Напълно ви разбирам.

Хоторн вече беше смекчил леко тона. Но все пак знаеше, че ще научи онова, което искаше.

— Всъщност всичко беше съвсем ясно. Госпожа Ано, ако мога да я наричам така, си мислеше, че ще успее да се докопа до половината от състоянието ми, но Ричард много бързо й даде да разбере как стоят нещата. Като начало тя не допринесе с абсолютно нищо за нашия брак. Тъкмо обратното.

Аз трябваше да плащам за нейните терапии, тренировки и часове по йога, и всичко останало. След медения месец тя почти не ме пускаше в леглото си, а даже и по време на медения месец трябваше да я гоня за това през онзи проклет екологичен курорт, който беше избрала по средата на Мексико.

На масичката до него имаше купа със сини боровинки. Локуд протегна ръка, взе си една шепа от тях и започна да ги яде една по една, докато продължаваше.

— Но нещата бяха много по-прости. Реално погледнато, единственият въпрос беше за парите. Несъмнено те бяха нейната цел! За жена, която нарича себе си поетеса, тя определено си падаше по скъпите неща! Е, господин Хоторн, ето я цялата истина. Както вероятно знаете, цял живот съм изкарвал прехраната си чрез строеж на недвижими имоти. Бих казал, успешно. Всъщност имах няколко доста добри години. Но в този бизнес винаги всичко върви нагоре-надолу и за съжаление, в последно време нещата се движеха по-скоро надолу, отколкото нагоре. Първо дойде финансовата криза — от която все още не сме излезли напълно. После забавянето на пазара на недвижими имоти в Лондон. Банките не отпускат заеми. Няма нужда да навлизам в подробности. Но мога да ви кажа, че все още е доста напечено, и нашата мила Акира се появи във възможно най-лошия момент.

— За трите години, през които бях женен за нея, не изкарах нищо. Нищичко! Кръгла нула. И точно там беше работата. На Акира се полагаха петдесет процента от едно голямо нищо, и аз на драго сърце щях да й ги дам.

— Тя вярваше ли ви? — попита Хоторн.

— Разбира се, че не. Вижте сега. Счетоводителите ми обработиха документите, които предоставихме на адвокатите. Разкрих всички подробности около финансите си, до последното евро, черно на бяло. Нямах избор. Така беше по закон. Но Акира не беше доволна. Тя поставяше под съмнение всяка проклета подробност и сама нае специалисти по финансови разследвания, които да се разровят в бизнеса ми за един Господ знае колко години назад. Нямам представа какво се надяваха да открият, но останаха с празни ръце.

Локуд беше започнал да се отпуска и да говори по-спокойно на любимата си тема. Усмивката се върна на лицето му.

— И след като така и така повдигнахме темата, може би трябва да обсъдим нейните приходи. Тя винаги беше особено потайна относно парите, които изкарваше, но аз знаех, че има предостатъчно пачки, скрити под матрака. Няма как да си женен за някого в продължение на три години и да скриеш подобно нещо, дори когато бракът е толкова безполезен, колкото беше нашият. Тя беше фрашкана с пари, но тъкмо това беше странното. Откъдето и да идваха парите, не беше от нейното писане. Веднъж случайно мярнах един отчет от издателство „Вираго“ за приходите от авторски права и мога да ви кажа, че нямаше да й стигнат дори за един скромен уикенд на английското крайбрежие! Колкото и да се перчеше, явно нямаше кой знае каква публика за излиянията на клинично депресирани момичета на повикване, оцелели след Хирошима, или странни японски стихове, които звучат напълно безсмислено.

Той си взе още една шепа боровинки.

— Всъщност тъкмо аз предложих на Ричард да се свърже с „Навигант“ и добре, че го направих, защото в мига, в който разбра, че сме я надушили, тя се предаде. Изведнъж много й се прииска да постигнем споразумение и забрави за съдията и всички останали глупости. За нея остана къщата в Холанд Парк, а освен това й оставих и колата, един „Ягуар“. Но самото споразумение беше за една десета от онова, което се надяваше да получи — а честно казано, само и само за да не я видя никога вече, бях готов да й дам двойно повече.

Нов гърлен смях. Нямаше човек, който да се наслаждава на собственото си остроумие повече от Ейдриън Локуд.

Но Хоторн все така не се усмихваше.

— Защо според вас Ричард Прайс е провел онзи телефонен разговор в деня на смъртта си? — попита той. — Очевидно е имало нещо, което го е тревожело.

— Сигурен ли сте, че е било във връзка с развода ми?

— Да.

— В такъв случай нямам никаква представа. Предполагам, че е узнал нещо за Акира, за приходите й — откъде са идвали. Ако тя е нарушавала закона, аз съм убеден, че той щеше да иска да доведе нещата докрай. Но що се отнася до мен, не би имало никакво значение, дори тя да беше най-страшният наемен убиец на мафията. Щях да му кажа да не се занимава. Аз бях приключил напълно с нея. Бяхме постигнали споразумение и аз бях свободен човек. Никога вече не исках да чувам за нея.

Локуд отново се облегна на дивана с доволна усмивка на лицето.

— Интересно ми е, господин Локуд, къде бяхте вие по време на убийството на вашия адвокат? — попита Хоторн.

— Защо, за Бога, ме питате за това?

— А вие как мислите? — гласът на Хоторн беше суров, почти груб. — Трябва да знаем къде са били всички в неделя вечерта, между осем и девет часа.

— За да ги изключите от списъка на заподозрените? Такава ли беше вашата полицейска формулировка?

— Точно така.

— Ами нека помисля. Неделя вечерта… видях се с една приятелка в Хайгейт, за да пийнем по нещо — Давина Ричардсън. Пристигнах в дома й към шест и си тръгнах около осем и петнайсет. След това се прибрах с колата вкъщи. Пристигнах към девет часа и гледах телевизия.

— Какво гледахте?

— „Имението Даунтън“. Това отговаря ли на въпроса ви, господин Хоторн?

Изправих гръб, когато той спомена името Давина Ричардсън, макар да ми отне малко време да си спомня къде го бях чувал преди. Разбира се. Тя беше жената, на която Ричард Прайс беше оставил в завещанието си 100 000 лири. Значи тя беше част от триъгълник, в който освен нея участваха Прайс и Локуд! Това трябваше да означава нещо.

На Хоторн това също не му беше убягнало.

— Разкажете ми за госпожа Ричардсън — каза той, почти небрежно, сякаш просто имаше нужда от информация, за да довърши бележките си.

— Няма много за разказване. Тя е интериорна дизайнерка и моя приятелка. Всъщност Ричард ме запозна с нея. Тя обзаведе къщата ми в Антиб. И се справи адски добре при това.

— А тя откъде познава Ричард Прайс?

— Трябва да попитате нея.

— Ще го направя. Но в момента питам вас.

— Е, щом настоявате. Не ми е особено приятно да говоря за приятелите си зад гърба им, но ако наистина искате да знаете, двамата се познаваха от доста дълго време. Ричард е следвал в университета заедно с нейния съпруг и е кръстник на детето й. Той дори е присъствал на инцидента.

— Какъв инцидент?

— Мислех, че сте си изяснили всичко, преди да дойдете тук, господин Хоторн.

Локуд сякаш изпитваше самодоволство от мисълта, че има известна преднина.

— Говоря за инцидента по време на пещерната експедиция, случил се преди шест или седем години. Съпругът на Давина, Чарлс Ричардсън, и Ричард Прайс, които са следвали заедно в университета, а с тях е имало и трети човек. Забравих му името. Накратко казано, Чарлс се изгубил някъде в пещерата — някъде нагоре към Йоркшир — и така и не успял да излезе.

Той предупредително размаха пръст, преди да продължи:

— Но и през ум да не ви минава, че вината е била на Ричард. Имаше подробно разследване и се оказа, че никой не е бил виновен. От онова, което ми разказа Давина, след инцидента той се е държал великолепно. Помагал на Давина и Колин — нейния син — и дори му плащал таксите, за да може да учи в частно училище. Разбира се, той нямаше свои деца. Сигурен съм, че няма защо да ви казвам точно това! Помогнал й да започне своя бизнес — интериорен дизайн — и винаги й казвал, че ще се погрижи за нея в завещанието си.

— Тя знаела ли е това? — попитах аз.

Локуд се намръщи. Сякаш едва сега ме забеляза.

— Простете — каза той. — А вие кой сте?

— Аз му помагам — казах аз.

Колкото по-кратко, толкова по-добре.

— Е, ако смятате, че Давина е убила Ричард заради парите му, жестоко сте се объркали. Тя така или иначе разполагаше с парите му! Той й даваше всичко, което тя пожелаеше. Правеше всичко за нея, а вероятно щеше и да спи с нея, само да не беше гей.

— Мислите ли, че бившата ви съпруга го е убила? — попита рязко Хоторн.

— Нямам никаква представа.

— Но знаете, че го е заплашила.

— Да. Чух какво е станало в ресторанта. Типично в неин стил! Акира толкова обичаше да се перчи. И напълно мога да си представя как пребива някого до смърт, само защото я е подразнил. Но имайте предвид, че първо би го измъчвала, като му прочете някое от своите стихотворения.

Локуд се изправи. Беше решил, че е време да си вървим.

— Ако наистина искате да разберете кой е убил Ричард Прайс, може би трябва да започнете с мъжа, който се вмъкна в офиса ми — добави той, сякаш току-що му беше хрумнало.

— Наистина ли? — каза Хоторн, който също се беше изправил.

— Дори съобщих в полицията… не че ми обърнаха грам внимание.

Той замълча, сякаш очакваше да се съгласим, че да, полицаите са напълно безполезни и е трябвало да отделят повече време и ресурси, за да разследват жалбата му.

— Случи се миналия четвъртък. Имам няколко помещения в Мейфеър, които използвам предимно за срещи. Там няма почти нищо — само едно момиче на рецепцията, една секретарка и едно младо момче, което помага със счетоводството.

Както и да е. В четвъртък на обяд бях излязъл с един клиент, когато се появил въпросният мъж. Казал на момичето на рецепцията, че е от фирмата, която ни поддържа компютрите, и че е дошъл да оправи някакъв бъг на моя „Мак“. Тя е толкова глупава, че го пуснала да влезе — и през следващия половин час стоял сам в офиса ми. Момичето е трябвало да се сети, че на моя компютър му няма нищо, а и че не ползваме фирма за поддръжка! За щастие държа всички лични документи в сейф и в компютъра ми няма нищо кой знае какво, така че каквото и да е търсил, съмнявам се да го е открил. Като че ли нищо не липсва. Аз се обадих в полицията, но както вече казах, те не проявиха никакъв интерес. Човек би предположил, че ще размислят, след като Ричард Прайс беше убит само три дни по-късно. Но явно никой не смята, че между двете неща има някаква връзка.

— Вашата рецепционистка успя ли да даде описание на мъжа? — попита Хоторн.

— Каза, че бил на около четирийсет години, среден на ръст, бял.

— Това не е много подробно описание.

— Носел очила. Това го беше запомнила. Били дебели, с пластмасови рамки, сини. Може и да е имал някакво кожно заболяване отстрани на лицето. С оредяваща коса. Бил облечен с костюм и носел куфарче. Показал й някаква визитна картичка, но тя дори не прочела името на така наречената компания за поддръжка на компютри. Глупаво момиче. Уволних я, разбира се.

— Разбира се — промърмори Хоторн. — В офиса ви няма ли охранителни камери? Ако имаме снимка на въпросния мъж, може да ни свърши работа.

Локуд поклати глава.

— Има една на основното стълбище, но тя не работи. Радвам се, че и вие виждате някаква връзка.

— Не съм сигурен, че съм казвал подобно нещо — отговори Хоторн. — Но ако той се появи отново, свържете се с мен.

Ейдриън Локуд ни изпрати до вратата и докато вървяхме натам, аз забелязах на кухненския плот различни хапчета и медикаменти. Изглеждаха предимно хомеопатични. Сред тях изпъкваше една голяма опаковка витамин А. Това ми се стори странно. Локуд не даваше вид на човек, който би проявил интерес към алтернативната медицина, и аз се зачудих от какво ли заболяване страдаше.

Беше твърде късно да го попитам. Вече ни водеше надолу по стълбите, после подаде на Хоторн палтото му и отвори входната врата. На мен не каза нищо. Вратата се затвори зад нас и двамата отново се озовахме на улицата.

 

 

Прекарах следобеда в апартамента си във Фарингдън.

Не ми се вярваше, че едва предишния ден съм бил на снимачната площадка на „Войната на Фойл“, а екипът все още беше там, на снимки някъде в Лондон. Всичко това ми се струваше като някакъв съвсем друг свят. Трябваше да си напомня, че все още имах да свърша много работа — като начало да пренапиша следващия епизод за сериала, озаглавен „Слънчоглед“. Имах бележки от „Ай Ти Ви“, бележки от режисьора, бележки от Майкъл Китчън, бележки от Джил. Писането на книги е съвсем различно от писането на сценарии. Когато пишеш сценарии за телевизионен сериал, всеки има мнение.