Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (22)

22.
Сто минути

— Ти си истински кучи син, Хоторн — казах му аз.

Той продължаваше да изглежда толкова доволен от себе си, че сякаш дори не обърна внимание на забележката ми.

— През цялото време си знаел, че греша. И само ме използва, за да си го върнеш на Гръншоу.

— Помислих си, че ще се зарадваш, приятелю. Тя ще умре от срам. Директорът на полицията никак няма да остане доволен.

— Но тя ще ме унищожи! Ще създаде нови проблеми на сериала и…

— Няма да направи нищо. Кара само лае, но не хапе. Повярвай ми. Никога вече няма да чуеш и една дума от нея. Направила е толкова много грешки в кариерата си, че след това малко фиаско може дори да я уволнят. Нали ти казах? Тя е тъпа. Всички го знаят.

— Не и колкото мен — казах аз.

Чувствах се потиснат. И не само защото ми беше отнет моят славен миг. А защото все още не разбирах как е възможно да съм се объркал толкова много.

Двамата с Хоторн седяхме в едно такси, което пълзеше през задръстването в пиковия час. В Лондон въведоха такса за колите, които влизат в центъра, за да ограничават движението, но това очевидно не действа — през повечето време все така можеш да стигнеш някъде по-бързо, ако куцаш, отколкото ако шофираш. Често ми се случва да стигна пеша от апартамента си до театър „Олд Вик“, без да ме изпревари нито един автобус, и общо взето, ходя навсякъде пеша. Но специално този път нямах нищо против задръстването, макар броячът да не спираше. Исках да остана насаме с Хоторн. Имах нужда да ми обясни всичко.

— Не си тъп — каза ми той и по изключение думите му прозвучаха едва ли не съчувствено. — Просто не беше премислил всичко.

— Разгледах го от всеки възможен ъгъл — настоях аз. — Хапчетата. Боровинките. Очилата. Бутилката. Ако в разсъжденията ми е имало и един-единствен пропуск, къде е той?

— Ами мога да ти посоча няколко — отговори Хоторн.

— Хайде, давай!

Той сви устни като лекар, който се кани да съобщи неприятни новини.

— Добре. Да започнем с очното му заболяване. Как го нарече?

— Никталопия.

— В интернет ли го намери?

— Да.

Той поклати глава.

— Може и наистина да е болен от това. Не знам. Но може би ядеше онези боровинки, защото обича боровинки. А хората пият витамин А за всякакви неща: за зъбите, за кожата, за плодовитост…

— В интернет ли го намери?

— Не. Просто го знам. А може би носи слънчеви очила, защото си мисли, че така изглежда модерно — както ходи с конска опашка и лакирани кожени боти. Работата е там, че ако наистина не виждаше в тъмното, щеше ли според теб да прекоси целия Хампстед Хийт, дори с фенер? Можеше да паркира колата си на Хайгейт и просто да слезе оттам. По целия път има улично осветление. А би могъл и да си хване такси.

В това сигурно имаше нещо вярно.

— И какво още? — попитах аз.

— Мотивът — или поне това, за което си мислиш, че е мотив. Ейдриън Локуд притежава вина на стойност три милиона кинта, скрито в Уилтшър. Но според него Ричард Прайс не е повдигал този въпрос. Да, той е узнал за съществуването на вината. Да, не е останал доволен. Но никога не биха стигнали чак до бой заради това.

— Естествено, че така ще каже — настоях аз. — Той не искаше да разберем, че Прайс го е разследвал. Това беше лъжа!

— Защо в такъв случай ни каза, че някой е влязъл с взлом в офиса му и е хакнал компютъра му? Помисли, Тони. Той е знаел, че за Прайс работят специалисти по финансови разследвания. Сигурно е знаел дори за Лофти. В крайна сметка Лофти е следял и Акира. Ако знаеше, че го разследват, никога нямаше да сподели тази информация с нас. Това щеше да бъде последното, което би искал да научим за него.

Отново нямаше какво да възразя срещу логиката на Хоторн.

— Ами чадърът? Ами отпечатъкът в цветната леха?

— Много хора носят чадъри, но това така или иначе няма никаква връзка, защото отпечатъкът не е оставен от чадър. И като стана дума за това, Хенри Феърчайлд също се е объркал. Не е било фенер.

— Тогава какво…

Хоторн вдигна ръка.

— Не искам да го казвам два пъти, приятел: Да почакаме да стигнем там.

Не бях чул Хоторн да казва на шофьора на таксито къде отиваме, но бях забелязал, че сме прекосили Юстън Роуд и продължаваме на север. Предположих, че се връщаме в къщата на Прайс на Фицрой Парк… откъдето беше започнало цялото разследване, така да се каже. Но вместо това продължихме по Арчуей и завихме надясно към Шепардс Хил, и когато накрая платих на шофьора — общо 30 лири с бакшиша — някак не бях изненадан да видя къде сме пристигнали.

Вратата ни отвори Давина Ричардсън. Изглеждаше много разтревожена.

— Чух, че са арестували Ейдриън. Вярно ли е? — настоя да узнае тя.

Хоторн кимна.

— Боя се, че да.

— Но това е абсурдно. Ейдриън не е способен да направи нещо лошо на никого. Просто не е такъв човек. Освен това няма как да е бил той. Нали ви казах? Той беше тук с мен!

— Дали ще можем да влезем, госпожо Ричардсън?

— Да. Разбира се. Извинявайте…

Последвахме я през калейдоскопичния интериор до кухнята, където бяхме седнали първия път. Тя вече беше започнала с виното. На масата имаше бутилка розе и чаша, а до тях — пакет цигари. Освен това си беше отворила и кутия чипс. Изглеждаше още по-зле, отколкото предните два пъти. От смъртта на съпруга й вече беше минало доста време, но след това беше изгубила и най-близкия си приятел, а сега любовникът й беше зад решетките. Нищо чудно, че се беше барикадирала с всичко, на което можеше да се облегне в този момент.

— Колин у дома ли е? — попита Хоторн.

— Да. Горе е. Не се тревожете, няма да ни притеснява. На компютъра си е.

Подредихме се около масата. Давина си извади цигара и я запали.

— Ще направя всичко възможно, за да ви помогна — каза тя. — Сигурна съм, че това с Ейдриън е грешка. Казах го на всички. През онази вечер беше тук с мен.

— Съвсем сигурна ли сте в това, госпожо Ричардсън?

Хоторн премина в настъпление по онзи начин, който владееше толкова добре, като не й остави никакво място за маневри.

— Говорим за неделя вечерта, двайсет и седми октомври. Денят, когато часовниците се връщат към зимното часово време.

Той хвърли един поглед на големия часовник до вратата, който Давина беше нарекла „Биг Бен“.

— Сигурна ли сте, че сте се сетили да ги сверите в събота вечерта?

— Разбира се!

Тя втренчено изгледа часовника, сетне вдигна цигарата към устата си, а ръката й неприкрито потрепери.

— Разбира се, че съм сигурна!

— Но въпреки това сте споменали пред моя приятел, че е възможно да сте забравили да го направите.

„Моя приятел“. Хоторн говореше за мен.

— Това ли съм казала?

Сякаш всичко у Давина — дългата кестенява коса, шала, ярката жилетка, цялата й фигура — започваше да се срива пред очите ни.

— Така мисля, да.

— Ами може и да сте прав. Може да съм оставила това за понеделник. Наистина не си спомням.

Не бях съвсем сигурен на какво съм свидетел. Бях решил, че Хоторн веднага е отхвърлил всичко, което бях разказал на Кара Гръншоу. Включително и опровержението на алибито на Локуд. Но сега ми изглеждаше, че е съгласен поне с тази част от думите ми и се опитваше да накара Давина да си признае онова, за което вече и сам се бях досетил — а оттам следваше, че е възможно Локуд все пак да е извършил престъплението.

— Не мога да ви помогна! — проплака Давина.

Изглеждаше съсипана, готова да избухне в сълзи.

— Да. Наистина забравих да сверя часовниците. Винаги забравям да го направя, а после Колин ми се кара, че е закъснял за училище. Но какво значение има това? Ейдриън си отиде направо у дома. После ми се обади.

— Кога?

— Около час след като си тръгна оттук.

— На мобилния телефон или на стационарния? — попита Хоторн, все така по най-агресивния си начин. — Нали знаете, че ще проверим?

— Може и да го е направил на следващия ден. Не мога да ви кажа. Вече не съм сигурна в нищо.

Тя си наля още вино и отпи голяма глътка от него.

Хоторн й позволи да си отдъхне малко. Когато продължи, говореше малко по-меко.

— Тук сме, за да помогнем на господин Локуд, госпожо Ричардсън. Той беше арестуван от инспектор Гръншоу, но според мен не е виновен.

— Наистина ли?

В погледа й просветна нещо средно между надежда и страх.

— Искате ли да ви разкажа какво се е случило според мен — така, както го виждам аз? След това ще ви задам още няколко въпроса и ще ви оставя на спокойствие.

— Да — кимна тя. — Бих искала.

— Добре тогава.

Той ми хвърли един поглед, преди да започне:

— Не искам да ви тревожа повече, отколкото вече сте разтревожена, госпожо Ричардсън, но всичко това е започнало със смъртта на вашия съпруг в Дългата дупка преди години. Трябва да признаете, че би било доста голямо съвпадение, не смятате ли? Грегъри Тейлър идва чак от Рибълхед в Йоркшир, на триста и двайсет километра оттук. От години не е пътувал до Лондон. Тук се среща със стария си приятел Ричард. И малко повече от денонощие по-късно и двамата намират смъртта си при загадъчни обстоятелства. Нали няма да ми кажете, че между двата случая няма никаква връзка? Искам да кажа, каква е вероятността да се случи нещо подобно?

— Прочетох за Грегъри във вестниците — отговори Давина. — Било е нещастен случай.

— Според мен не е било нещастен случай — каза Хоторн.

— Искаш да кажеш… че е бил убит? — обадих се аз.

Отново бях обзет от объркване. Бях сигурен, че и двамата вече сме отхвърлили тази идея.

— Не, Тони. Той не е паднал. И никой не го е блъснал. Самоубил се е. Според мен това беше очевидно от самото начало.

— Но… защо?

— Ще си взема една цигара, ако нямате нищо против — каза Хоторн, като протегна ръка към цигарите на Давина.

Сетне премина през целия ритуал: извади една, завъртя цигарата между пръстите си, запали я. Въздухът вече беше натежал от дим.

— Както непрекъснато ти повтарям, трябва да откриеш формата, която върши работа — каза ми той. — Не върши работа, ако е бил убит. Не върши работа, ако се е спънал, та влакът да му отреже главата. Но ако започнеш с идеята за самоубийство, всичко си идва точно по местата.

— Няма никаква причина да се самоубие!

— Ако вярваш на това, което е казал на жена си, така е. Но нека започнем с идеята, че е възможно да е излъгал.

Хоторн издиша дима и загледа как се разтваряше във въздуха пред него.

— Ето какво е станало според мен — каза той. — Грегъри Тейлър е получил диагноза за синдром на Елерс-Данлос — една от най-тежките диагнози, които може да получи човек. Ако не се подложи на операция, мозъкът му ще спре да функционира. Той няма пари и живее в Йоркшир, но има един богат приятел — Ричард Прайс. Двамата не са се виждали от шест години. Почти не са разговаряли от деня на смъртта на друг техен приятел, но въпреки това Грегъри, насърчаван от жена си, успява да си науми, че приятел в нужда се познава и Ричард ще му помогне.

А сега нека предположим, че в действителност Ричард Прайс го е пратил на майната си. Не знам защо, но този възможен сценарий изобщо не би ме учудил. Да си представим, че в онази неделя следобед, когато двамата са се срещнали в „Дирята на чаплата“ — между другото едно от най-тъпите имена за къща, които съм чувал — Ричард съвсем категорично е отказал както да му помогне, така и да има каквото и да било общо с Грегъри, и го е помолил да си тръгне.

— Но защо да го прави? — попита Давина. — И двамата не носеха вина за инцидента. Имаше дознание. Ние с Ричард говорихме за това. Те са направили всичко по силите си, за да спасят Чарлс. Собственият им живот е бил в опасност. Не са се срещали повече, защото са били много разстроени от преживяното, но от вашите думи излиза, че са се мразели помежду си.

— Може и така да е — отвърна Хоторн. — Защото е възможно да не са казвали истината за онова, което се е случило в действителност. И позволете да ви кажа нещо друго, госпожо Ричардсън. Когато хората пазят тайни, тайните имат неприятното свойство да загниват. Така могат да станат отровни. И смъртоносни.

— Не разбирам за какво говорите.

Хоторн въздъхна и изтръска пепелта от цигарата си.

— Може би никога няма да разберем какво се е случило в Дългата дупка, защото и тримата свидетели вече са мъртви, а оттогава е минало толкова много време. Но мога да ви кажа със сигурност, че версиите на Грегъри Тейлър и Ричард Прайс не съвпадат. И техният приятел Дейв Галиван, който е ръководил опита за спасяване, също го знаеше. Явил се е на дознанието, но е решил да не споделя подозренията си. Причината за смъртта е била съвсем ясна и той не е искал да наранява чувствата на никого.

А сега ето ви някои от въпросите, които можеха да бъдат зададени на това разследване. Първо: вашият съпруг е пропуснал пасажа на Дрейк и е продължил към кръстовище „Спагети“, което се намира на по-високо равнище. Тогава защо просто не е изчакал там, докато наводнението не отмине? Нямаше да е много приятно, но можеше просто да остане там в продължение на едно денонощие, докато някой не дойде да го спаси.

Но по-важният въпрос е вторият. Според местния фермер, Крис Джаксън, проливният дъжд е започнал в четири следобед. Той е погледнал навън през прозореца и е видял малкото поточе точно пред къщата. Нарече го „климатичен показател“. И в четири следобед малкото поточе не е било малко поточе, а бушуваща река — вече смъртоносна за всеки, който е останал в капан под земята. Един час по-късно Грегъри Тейлър и Ричард Прайс са почукали на вратата му със своята злочеста история.

Според Сюзан Тейлър — съпругата на Грегъри — двамата с Ричард са се опитвали да се измъкнат от пещерата, след като е започнало наводнението. Знаем, че са им оставали около четиристотин метра до изхода. Но след това забелязали, че Чарлс е изостанал, и каквито са били герои, се упътили обратно. Търсили Чарлс. Викали го. Но нямало какво повече да направят. Затова излезли от пещерата и отишли да потърсят помощ. Фермата „Инг Лейн“ е на пет километра оттам, а колкото и да били изтощени, трябвало да стигнат пеша.

Нека пресметнем. В четири следобед дъждът вече се лее. Да им отпуснем повече време и да кажем, че са продължили през пещерите още петнайсет минути, преди да забележат, че Чарлс Ричардсън го няма, така че са им трябвали още петнайсет минути, за да се върнат навътре. Да им дадем десет минути, през които са търсили своя приятел. След това са се отказали и са решили да потърсят помощ. До изхода от пещерите има около трийсет минути път. И колко време според вас им е трябвало, за да стигнат до фермата „Инг Лейн“ без кола? Да кажем, още трийсет минути? Всичко това прави общо сто минути. Но Дейв Галиван от местната спасителна служба е регистрирал обаждането за помощ в пет часа и пет минути. Едва шейсет и пет минути след началото на наводнението. Сметките не излизат, откъдето и да го погледнеш!

— Не разбирам — каза Давина.

Докато Хоторн говореше, тя не преставаше да се налива с вино. В бутилката вече бяха останали само няколко пръста.

— Не е имало никакъв опит за спасяване — рече с равен глас Хоторн. — Каквото и да се е случило в Дългата дупка, никой не е полагал никакви героични усилия, и двамата са го знаели. Точно затова Грег и Ричард никога повече не са се срещали. Всеки път, когато са се поглеждали, е трябвало да поглеждат истината в очите.

— Те са убили Чарли?

— Те са го оставили да загине. Дори не са се опитали да му помогнат. Затова нека се върнем към неделя, двайсет и седми. Грегъри е бил отчаян. Без парите за операцията, е щял да умре. Ричард го е изгонил. И какво е направил той?

— Самоубил се е! — казах аз.

Какъв друг отговор можеше да има?

— Точно така, Тони. Но първо се е обадил на своя приятел Дейв Галиван. Казал му е, че иска да разкаже какво се е случило наистина в Дългата дупка, но го е направил само от проклетия. Защото вече е знаел, че никога повече няма да види Дейв. Вече е бил решил да действа. Защото е имал застраховка „живот“ за 250 000 лири, нали разбирате.

Естествено. Сюзан Тейлър ни беше казала за това. Беше проявила черно чувство за хумор, казвайки, че е нямало как той да се възползва от парите, за да плати за операцията, която би спасила живота му.

— Грегъри се е боял, че ако се самоубие, може да изгуби застраховката „живот“. Може би в договора е имало клауза за самоубийство. Обикновено се предвижда период на изчакване от две години след смъртта на застрахования — но кой знае? Той не е искал смъртта му да прилича на самоубийство, за да не застраши изплащането на застраховката, затова се постарал да изпрати поредица от съобщения, че всичко е наред, животът му е спасен и всичко е в цветя и рози.

Позвънил на жена си с послание за утеха и радост и я поканил на вечеря в „Мартън Армс“ следващата вечер. Но ето ви един друг въпрос. Защо й се е обадил точно по времето, когато е знаел, че тя води дъщеря им на уроци по танци? Може би защото не е искал тя да може да отговори? Защото не е бил сигурен, че ще успее да я заблуди, а освен това е искал съобщението му да бъде записано в гласовата поща, така че тя да може да го пусне на полицията?

Освен това е поканил Дейв да изпият по нещо в понеделник, на следващия ден. Дори си е направил труда да се снима усмихнат на Хорнси Лейн, на една минута път от така наречения „Мост на самоубийците“ в Хайгейт. Какво е искал да каже с това, ако не да обяви на целия свят: „Няма да се самоубия“?! И накрая си е купил една дебела книга от гарата, защото е искал да си помислим, че ще започне да я чете във влака — макар че е третата част от поредица, която никога не е чел досега… Нещо повече, той изобщо не чете — защото аз бях в къщата му и го видях с очите си. Нямаше никакви книги. Нямаше дори библиотека, в която да ги държи.

— Той се е самоубил — повтори Давина, като пресуши остатъка от виното.

— Но преди да се самоубие, е натиснал копчето за унищожение — отвърна Хоторн. — Какво точно е правил на Хорнси Лейн, на пет минути път оттук?

— Нали ти го каза! Направил си е снимка…

— Но не само това. Дошъл е тук, в тази къща. И ти е казал истината за Дългата дупка.

Настъпи тежко мълчание, в което се чу някакво движение — може би завеса се люлееше от вятъра. Хоторн вдигна очи за миг, но в стаята бяхме само ние тримата, така че той реши да не обръща внимание на шума.

— Няма как да знаеш това — каза тихо Давина.

— Когато изключиш невъзможното, остава истинското обяснение, колкото и да е невероятно — отговори Хоторн, перифразирайки думите на Шерлок Холмс.

— Той е дошъл тук? — изтърсих аз.

Бях толкова зашеметен от тази информация, дедукция или каквото там беше, че не бях способен на нищо друго, освен да повторя тези думи.

— Докато е отивал обратно към гарата „Кингс Крос“. Точно така. Разказал е на госпожа Ричардсън истината за това, което се е случило с нейния съпруг. Предполагам, че Ричард Прайс — нейният най-добър приятел и кръстник на детето й — е оставил своя приятел да се удави. Така ли е?

Давина кимна, съвсем бавно. По бузата й потече една-единствена сълза.

— Те са излъгали за наводнението — каза тя. — Чарли изобщо не е изостанал от тях. Точно както ти каза. Той заседнал на кривината и те можели лесно да стигнат до него, но ги е било страх да го направят. Особено Ричард. Той убедил Грег да бягат оттам. Буквално чували как моят Чарли крещи за помощ, но са го изоставили. Спасили са кожата си, а той се е удавил.

— Много съжалявам — каза Хоторн.

Стори ми се, че поне този път наистина го мислеше.

— Не ме разпитвай повече. Сама ще ви разкажа всичко останало.

Тази Давина Ричардсън изглеждаше съвсем различна от предишната. Като че ли нещо у нея се беше прекършило. Вече просто искаше да се приключи с всичко това.

— Вече знам истината — каза тя. — Ричард ни е предал. Той се грижеше за нас. Даваше ни пари. Намери ми работа. Преструваше се, че ми е приятел. Но през цялото време ни е лъгал. Прекрасно е знаел какво се е случило в Дългата дупка. Ако не е бил такъв страхливец, Чарли можеше още да е жив. Аз не съм глупачка, Хоторн. Давам си сметка, че всичко, което е направил оттогава насам за мен и Чарли, е било за изкупление. Опитвал се е да си плати, за да се освободи от чувството си за вина. Но по някаква причина това го прави още по-лош. Струва ми се, че щях да го уважавам повече, ако просто ни беше обърнал гръб.

Когато Грег Тейлър ми каза какво е направил, аз разбрах, че трябва да го убия.

Тя се изправи и отиде до хладилника. Известно време търси друга бутилка вино, но нямаше повече. Вместо това отвори един шкаф и извади бутилка водка. После я донесе на масата.

— Не смятам, че съм лош човек. Просто у мен не е останало нищо. Разбирате ли? През последните шест години съм живяла с една огромна празнина, и явно съм й позволила да ме погълне цялата. Не исках да виждам Грег. Когато се появи, не можех да повярвам, че е той. Беше непознат за мен. А след като си тръгна, знаех точно какво искам да направя.

Ейдриън Локуд беше тук в неделя вечерта и аз се постарах да направя така, че часовниците да не са сверени. Защото исках по-късно да може да каже, че съм била тук, когато Ричард е загинал. После отидох с колата до Фицрой Парк. Оставих колата в горния край на улицата и продължих пеша. Носех един нож… в чантата си. Исках да го намушкам с него.

— Значи не си минала пеша през Хапмстед Хийт? — попита Хоторн.

— Не.

— Ричард Прайс говореше ли по телефона, когато ти отвори вратата?

— Може и да е държал телефон в ръката си. Не си спомням. Изненада се да ме види, но ме покани да вляза. Престори се, че се безпокои за мен. Вече знам, че всичко, което някога ми е казвал, всичките му чувства към мен са били преструвка. Отидохме в кабинета му и той ме попита дали има някакъв проблем. Стана ми противно как ме гледаше, сякаш го беше грижа за мен. Това ме вбеси. Дори не мога да ви опиша как се почувствах. Тогава видях онази бутилка вино. Взех я и започнах да го удрям с нея. Ударих го много пъти. Толкова, че в някакъв момент бутилката се счупи и аз продължих да го удрям с острото.

— А ножът?

— Бях забравила за него. Така или иначе, не исках да го използвам. Знаех, че могат да ме намерят по него.

Тя се взираше в празното пространство пред себе си, докато говореше:

— Всичко беше толкова странно, Хоторн. Когато го убих, не изпитах абсолютно нищо. Сякаш дори не бях в стаята. Сякаш се гледах на телевизионен екран, с намален звук. Дори не изпитах гняв или нещо подобно. Просто исках той да умре.

— А после? Защо написа числото сто осемдесет и две на стената?

— Спомних си онова стихотворение, което ми беше показал Ейдриън. Онова, което беше написала Акира Ано. Не знам защо, но нейните думи ми бяха направили впечатление. Казваха истината за Ричард. Беше шепнал в ухото ми, точно както в стихотворението, и по някакъв начин беше издал смъртна присъда и за двама ни. Реших, че искам да оставя послание след себе си, затова отидох да намеря четка и нарисувах числото на стената. Беше глупава постъпка, но тогава не разсъждавах съвсем трезво.

Отново настъпи продължително мълчание. Тя си наля още водка, в чашата от виното.

— Какво ще стане според теб сега? — попита я Хоторн.

Давина сви рамене. Отне й известно време да формулира следващите си думи.

— Необходимо ли е някой да разбира за това? — попита тя. — Ти вече не си детектив. Трябва ли да казваш на някого?

— Ейдриън Локуд беше арестуван.

— Но от полицията ще разберат, че не е виновен. И в крайна сметка ще го пуснат. Няма какво друго да направят.

— А на теб ще ти се размине убийство?

Гласът на Хоторн отново прозвуча остро и за мен не остана никакво съмнение, че той нямаше да се съгласи с нейното предложение.

— Наистина ли си мислиш, че ще допусна това да се случи?

— Защо не?

За пръв път от началото на разговора тя повиши глас, за да му отговори по същия начин.

— Аз съм самотна майка и вдовица, която си няма никого. Не съм виновна за това, че моят съпруг — единствената ми истинска любов — ми беше отнет. Какво ще се постигне с това, че ще вляза в затвора? Какво ще стане с Колин? Ние нямаме близки роднини. Ще трябва да го поемат от социалните служби. Можеш просто да си тръгнеш от тази къща и да кажеш, че не си успял да разрешиш случая. Никой друг на света няма да разбере. Ричард си плати за това, което е сторил на Чарли, както и на мен. И така всичко ще свърши.

Хоторн я погледна тъжно, но може би и с уважение.

— Не мога да го направя — отвърна просто той.

— Тогава ще си взема палтото. Ще трябва да помоля някой съсед да дойде, но мога да тръгна веднага с вас, ако това искате. И между другото, ще се призная за виновна… Така ще бъде по-лесно за всички. Не се съмнявам, че ще бъдеш много горд от себе си, Хоторн. Получаваш ли бонус, когато заловиш някой престъпник? Дайте ми само няколко минути, за да се сбогувам със сина си.

Трябва да призная, че бях съвсем втрещен. Бързината на този обрат беше толкова неочаквана, а самопризнанието — толкова пълно, че се почувствах изостанал от хода на събитията — както Чарлс Ричардсън в пещерите. От една страна разбирах съвсем ясно защо Давина беше убила Ричард Прайс, но от друга продължаваше да ми е трудно да си го обясня. Тя беше отрекла да е прекосявала Хампстед Хийт — тогава кой е бил човекът с фенерчето (което според Хоторн не беше фенерче), когото беше видял Хенри Феърчайлд? Ако Ричард не е отворил вратата на нея, когато е разговарял със съпруга си, какво беше чул Стивън Спенсър? Дали някой друг не е бил в къщата преди убийството?

В главата ми като вихрушка се въртяха тези и още дузина мисли, докато не ги прекъсна тържествено ръкопляскане. Беше Хоторн.

— Отлично изпълнение — каза той. — Но аз знам, че лъжеш.

— Не лъжа!

Хоторн се обърна към вратата.

— Колин, ти ли си там? Защо не влезеш при нас?

Отговор не последва. Но сетне се появи петнайсетгодишният син на Давина, този път облечен с джинси и възголяма тениска с надпис „BREAKING BAD“. Виждах го едва за втори път. Беше по-едър и по-зрял, отколкото си го спомнях. Може би заради свъсеното изражение и мрачния поглед изпод разрошената къдрава коса. Пъпката на брадичката му беше станала още по-голяма. Зачудих се каква част от разговора беше чул.

— Колин! Какво правеше там? — попита го Давина.

Беше готова да отиде при него, но Хоторн се беше изправил между двамата.

— Явно пак е подслушвал от другата страна на вратата — каза Хоторн. — Сякаш му е навик.

Реших, че трябва да се намеся. Това очевидно не беше място за момче на неговата възраст.

— Ще го заведа горе — предложих аз и направих крачка към него.

— Не мърдай оттам, Тони! — извика Хоторн. — Не разбра ли? Тя не е убила Ричард Прайс. Убиецът е той!

Беше твърде късно. Вече бях стигнал до него.

След това всичко се случи изведнъж. Колин грабна нещо от кухненския плот. Давина извика. Хоторн понечи да тръгне към нас. Колин ме удари силно в гърдите. Паднах назад, а Хоторн ме улови. Колин се обърна и побягна. Чух как входната врата се отвори, а после се затвори. И накрая с изумление се загледах в кухненския нож с петнайсетсантиметрово острие, който стърчеше забит до половината в гръдния ми кош.