Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (14)

14.
Книжарница „Донтс“

„Донтс“ е една от любимите ми книжарници в Лондон. Намира се по средата на Мерилебън Хай Стрийт, която притежава свое собствено старовремско очарование; носи по-скоро атмосферата на жилищен квартал, отколкото на търговско средище. Всеки път, когато вляза вътре — а книжарницата не се намира твърде далеч от дома ми, — имам чувството, че съм се върнал назад във времето, в един по-цивилизован град. (По Чаринг Крос Стрийт преди беше същото, но високите наеми пропъдиха повечето антикварни книжарници оттам.) Всъщност книжарницата заема едновременно номер 83 и 84, като двете помещения са свързани с две врати и два коридора, по един от всяка страна на касата, която представлява своеобразен остров помежду им. Интериорът създава усещане за методистка църква със своите островърхи прозорци, замрежени с красива решетка от каменни изваяния. Книгите са подредени върху дървени рафтове и за по-интересно не са разделени по автор или тематика, а по националност. Всичко тук изглежда много тясно. По-навътре, някъде по средата, едно стълбище се спуска надолу към подземния етаж. От другата страна на стълбището се образува продълговато помещение, в което канят автори да представят книгите си. Мен самия са ме канили веднъж или два пъти.

Там щеше да говори Акира Ано в шест и половина същата вечер. Двамата с Хоторн бяхме пристигнали навреме, за да си намерим две свободни места в дъното. Беше ми любопитно да видя колко спокойно се чувстваше той в книжарницата; несъмнено много повече, отколкото в Йоркшир. Когато седнахме, беше в изключително добро настроение и това ми напомни, че беше член на литературен клуб — клуб, към чиято сбирка щях да се присъединя в понеделник вечерта. От доста време не бях чел „Етюд в червено“. Щеше да се наложи да й отделя няколко часа в неделя.

За събитието на Акира бяха дошли стотина души и всички места бяха запълнени. В дъното имаше правостоящи. Когато тя най-сетне се появи и закрачи покрай публиката, ръкоплясканията бяха бурни и въодушевени. Бях доста изненадан. Тя нямаше нова книга и реално нямаше никаква причина нито тя, нито публиката й, да бъдат тук. А темата на разговора определено не би ме накарала да изляза от дома си в ужасна ноемврийска вечер като тази.

Разговорът с авторката се водеше от слаб мъж със сплъстена черна коса, очила с черни рамки, черно сако и черно поло — преподавател в някаква школа по ориенталски и африкански филологии, чието име не успях да чуя. В продължение на почти един час той говори с нея за предишния й роман, „Леден полъх в Хирошима“. Главната героиня, корейка от публичен дом на име Юнг-сун, намира избавление в дните след пускането на атомната бомба, за да умре няколко глави по-късно от левкемия. Знаех за какво се разказва в книгата от краткото описание на задната корица и през следващите четирийсет минути не слушах особено внимателно, но все пак успях да запиша някои от нещата, които каза тя.

— Сексуализирането на ядрения арсенал като литературен похват е, разбира се, очевидно. Не е случайно, че прякорите на първите две бомби в армията са били мъжки — „Дебелака“ и „Малчугана“ — а имената на бомбардираните градове им придават типично женско звучене, в частност безгласната фонема в началото на „Хирошима“. Както обясних, донякъде използвам сцената с изнасилването на Юнг-сун в началото на книгата, за да изградя предварителна представа за историята, което ще последва. Историята или в този случай нейната история. Но смятам, че трябва да бъдем много внимателни. Твърде дълго сме позволявали теми като разпространението на ядрените оръжия и атомната стратегия да бъдат обсъждани от гледната точка на държавността и от перспективата на доминиращия мъж. Ако приемем омъжествената идентичност на дискусията, то става по-трудно да я поставим под въпрос. Не можем да позволим на политиката да се превърне в полово йерархичен дискурс, защото езикът може твърде лесно да повлияе на начина, по който разсъждаваме.

Всичко това може и да е вярно, но се опасявам, че влезе през едното ми ухо и излезе през другото. Не успях да се заинтригувам нито от смисъла в думите на Акира, нито от начина, по който говореше. Много тихо и без почти никаква емоция, така че ако речта й беше трансформирана в една от онези вълнови диаграми, които показват по медицинските сериали, щеше да прилича почти на права линия.

На публиката страшно й хареса. Онова изречение за безгласната фонема дори предизвика смях, а човекът от университета кимаше толкова силно, че едва не му паднаха очилата. Няма по-самотно място на света от публика, сред която ти си единственият, който не си прекарва добре — често се чувствам по подобен начин в театъра — и бях доволен, когато първата част приключи и Акира започна да отговаря на въпроси на присъстващите. Междувременно Хоторн (който през цялото време гледаше безизразно) ме сръчка и посочи към две места на четири или пет реда пред нас.

Усетих как стомахът ми се свива, когато разпознах инспектор Кара Гръншоу и нейният колега с коженото яке. Те също бяха дошли на беседата и вероятно възнамеряваха отново да разпитат Акира, след като тя свърши. Тревожех се, задето не ги бях информирал, че ние също ще присъстваме. Боях се да не би в мига, в който ме видеха, да си кажат, че не съм спазил своята част от уговорката, която ме бяха накрали да приема насила. И нещо по-лошо — какво щях да правя, ако Гръншоу споменеше за скорошния ни телефонен разговор пред Хоторн?

Облян в студена пот, едва изчаках да приключи частта с въпросите и отговорите, почти без да чуя нищо. Винаги съм се възхищавал на писателките феминистки, от Вирджиния Улф до Дорис Лесинг и Анджела Картър, но характерната интроспективност на Акира, лишена от чувство за хумор — заедно с обожанието на публиката — не можа да ме разчувства. Най-сетне се чуха ръкопляскания, беше обявено, че Акира ще разписва книги, включително новата си стихосбирка с хайку, и всички станаха на крака. Хоторн и аз останахме по местата си и наблюдавахме как се образува къса опашка. Колкото и да бяха ентусиазирани, не много от хората останаха, за да си купят книги — но пък се предполагаше, че вече са го направили. Гръншоу и нейният приятел Дарън седяха на местата си с гръб към нас. Зачудих се дали знаеха, че сме тук.

Изчакахме всички да си тръгнат, после тръгнахме напред и стана така, че четиримата се спуснахме към Акира едновременно, сякаш да я приклещим от двете страни. Когато ни видя, тя видимо се разтревожи, лепна по една формална целувка на двете бузи на лектора и набързо го изпрати да си върви. Гръншоу забеляза Хоторн и се обърна първо към него.

— Не очаквах да те видя тук.

Тя погледна към мен и блясъкът в очите й недвусмислено ми подсказа, че гласът й умишлено беше прозвучал толкова жлъчно.

— Нямате против да се присъединим към вас, нали? — попита безизразно Хоторн.

— Разбира се, че не.

После тя насочи вниманието си към Акира.

— Госпожо Ано, трябва отново да поговорим с вас. Ако не възразявате.

— Има ли някакво значение какво мисля?

— По-скоро не. Къде можем да отидем?

Един от служителите в книжарницата ни заведе на долния етаж. Не беше напълно уединено, но в една закътана ниша имаше ратанова маса и няколко стола и поне беше малко по-тихо. Гръншоу дойде сама, Дарън остана горе. Хоторн седна до нея, с лице към Акира, която седна със скръстени крака и започна да гледа кръвнишки зад цветните си очила. Аз се облегнах на Западна Африка, пред мен беше Южна Африка, а в края на отсрещния коридор беше Италия. Тук долу почти нямаше естествена светлина. През стъклените тухли на тавана неясно се виждаше мястото, където току-що се беше провела беседата на Акира.

Щом се настанихме, Гръншоу започна с очевидния въпрос, който я беше довел тук:

— И така, къде бяхте в събота вечерта, госпожо Ано?

— Казах ви… — започна тя.

— Знаем, че не сте били във вила „Гласхейс“ в Линдхърст. Наистина ли мислехте, че няма да проверим казаното от вас?

Акира вдигна рамене, сякаш да покаже, че точно така си е мислела.

— Давате ли си сметка, че даването на лъжливи показания пред полицейски служител при разследване на убийство е много сериозно престъпление?

— Не съм ви излъгала, госпожо инспектор. Водя много динамичен живот. Понякога ми е трудно да си припомня всичко.

Това не беше вярно. Тя дори не се постара гласът й да прозвучи искрено.

— В такъв случай къде бяхте?

Акира примигна няколко пъти, след което ме посочи с пръст.

— Няма да говоря пред него. Той е комерсиален писател. Няма работа тук.

Никога не бях чувал някой да накара думата „комерсиален“ да прозвучи толкова мръсно.

— Той няма да ходи никъде — каза Хоторн.

Бях изненадан, че застана на моя страна, но от друга страна, разбира се, той щеше да иска да запиша какво се е случило.

— Къде бяхте? — повтори въпроса Гръншоу.

Бях доста изненадан, че не се опита да се отърве от мен.

Акира също беше разбрала, че няма да постигне своето. Тя отново вдигна рамене.

— С една приятелка. В Лондон.

— И как се казва вашата приятелка?

Акира отново се поколеба и аз се зачудих какво ли се опитваше да прикрие толкова отчаяно. Но нямаше избор.

— Доун Адамс.

Това беше издателката, с която беше вечеряла в ресторанта, когато беше заляла Ричард Прайс с вино.

— Били сте заедно през целия уикенд?

— Не. В неделя. Тя живее в Уимбълдън.

Последната информация тя сподели неохотно, сякаш така щеше да се отърве от Гръншоу. Но инспекторката едва сега започваше.

— В колко часа пристигнахте? В колко часа си тръгнахте?

Акира въздъхна злостно. Предпочиташе да отговаря на въпроси за безгласни фонеми. Зачудих се дали двете с Доун Адамс не бяха любовници, макар да смятах, че би споделила подобна информация напълно доброволно. Въпреки това несъмнено имаше нещо, което тя не искаше да научим.

— Пристигнах може би към шест часа. Тръгнах си на следващия ден.

— Прекарали сте там нощта?

— Говорихме си. Пихме твърде много. Не исках да шофирам. Затова тя ми предложи да остана.

— Предполагам, давате си сметка, че ще поискаме госпожа Адамс да потвърди това.

— Не ви лъжа! — намръщи се Акира. — Не ми е приятно да ви разказвам за личния си живот. Особено пред него.

Онзи пръст, със своя дълъг, остър нокът, отново бе насочен към мен.

— Тя ми е приятелка. Това е всичко. Разведе се миналата година и сега живее сама.

— Развела се е в съда?

— Да.

— Кой я е представлявал?

— Не знам.

— Кой е представлявал бившия й съпруг?

Последва дълго мълчание. Акира наистина не искаше да ни каже.

— Ричард Прайс.

Не ми се искаше да го призная, но инспектор Гръншоу беше уцелила в десетката. Две жени — едната писателка, а другата издателка — се бяха изправили срещу един и същ адвокат. Поне една от двете е била притисната до стената от него и е заплашила да го убие. А сега другата й осигуряваше алиби.

Успях да привлека погледа на Хоторн и безмълвно го подканих да я попита за единственото, което исках да разбера. Както никога той склони.

— Наскоро започнах да чета стиховете ви — обърна се ведро той към Акира.

Акира може би беше поласкана, но не каза нищо.

— Заинтригува ме едно ваше хайку…

— Ти занасяш ли се? — тросна се Гръншоу.

— Хайку номер едно осем две.

Това я изненада. Тя изчака Хоторн да продължи, но всъщност аз бях онзи, който го издекламира.

— „Чувам как дишаш/ Всяка дума от теб — съд/ Присъдата е смърт.“

— Какво означава това? — попита Хоторн.

— Какво мислите, че означава? — отвърна Акира с въпрос.

Хоторн вдигна рамене, невъзмутим.

— Би могло да означава много неща. Ако е написано за Ричард Прайс, би могло да означава, че не ви е харесало онова, което е говорел за вас. Щял е да говори лъжи за вас пред съда. Това ни казахте вие. Затова сте решили да го убиете.

Последва кратко мълчание. После Акира се изсмя. Беше странно, защото в гласа й нямаше и капка веселие. Ако беше стиснала стрък коприва и беше ахнала от болка, щеше да прозвучи почти по същия начин.

— Не сте разбрали нито дума от стихотворението ми — каза тя.

После се обърна към мен:

— Ако ще цитирате творбата ми, поне може да я запомните правилно!

Явно беше доволна от себе си, че е спечелила точка.

— Наистина ли трябва да ви се обясни? — продължи тя. — Хайкуто не беше за Ричард Прайс. Написах го още преди да знам за неговото съществуване. Беше за брака ми. Написано е за Ейдриън Локуд. Аз му го прочетох! Той беше онзи, който ме унижаваше със своя егоизъм и безразличието си към нуждите ми. Художествената метафора е съвсем очевидна.

Ноздрите й пламнаха.

— Първият стих има сексуален смисъл. Това е препратка към Клавдий и Гертруда. Той лежи до мен в леглото — толкова близо, че усещам дъха му. Не е важно просто какво казва. А какво представлява. Осъзнала съм, че с втория си брак съм се затворила в една килия, осъдена на смърт. Използвам думата „съд“ двусмислено. Говоря за всекидневното си страдание, но също и за факта, че аз съм законна негова съпруга, че това е моят статут пред съда. И не аз го осъждам на смърт. Всъщност вярно е тъкмо обратното. Умиращата съм аз, въпреки че последният стих е, разбира се, парапросдокия с двупосочността на думата „присъда“ — и загатва, че въпреки всичко срещу мен, аз ще оцелея!

Всичко това беше изговорено с равен шепот, но при последните три думи, тя повиши тон, добавяйки нотка Глория Гейнър. Гръншоу не прояви никакъв интерес, но въпреки това, Хоторн реши да продължи.

— Беше ли ви известно, че Ричард Прайс ви е проучвал?

— Той беше обсебен от мен. Искаше да вникне в същината ми.

— Нямах това предвид. Наел е специалист по финансови разследвания на име Греъм Хайн, за да проучи финансовото ви състояние. Смятал е, че се опитвате да го измамите.

— Това е смехотворно.

— Но е вярно.

— Нямаше да открие нищо. Нямам какво да крия.

Но и очите, и устните й бяха присвити, а езикът на тялото й излъчваше желание да се отбранява.

— Трябва ми телефонен номер, на който да се свържа с Доун Адамс — каза Гръншоу, като отново поведе разпита.

— Можете да се свържете с нея в „Кингстън Прес“.

„Кингстън Прес“ беше независима издателска къща.

Бях бегло запознат с тях.

— Тя работи там, така ли?

— Тя е собственичката.

— Благодаря ви, госпожо Ано.

Това бяха думи на Гръншоу. Останах с впечатление, че сама е взела решение относно присъдата на Акира, и тя гласеше „невинна“.

Станахме и се качихме обратно на етажа, който беше на нивото на улицата. Акира вървеше най-отпред, Хоторн до нея, следвани няколко крачки назад от Кара Гръншоу. Аз бях последен и следователно напълно сам, без възможност да помръдна, когато Гръншоу внезапно спря по средата на стълбата и се обърна към мен.

— Не ми каза, че ще идвате тук — каза тя.

Тялото й изглеждаше масивно, препречило стълбата, а очите й, зад четвъртитите рамки на очилата й, бяха изключително агресивни.

Огледах се за Хоторн, но той беше изчезнал напред.

— Щях да ви се обадя тази вечер — казах аз. — Няма смисъл да си губите времето, като се опитвате да получите информация от мен. Хоторн никога не ми казва нищо.

— Имаш уши. Имаш очи. Използвай ги.

Тя ме изгледа кръвнишки.

— За последен път те предупреждавам.

— Спрели сте „Войната на Фойл“…

— Ако откриете кой е убил Прайс преди мен, никога повече няма да заснемеш нито кадър от проклетия си сериал, обещавам ти!

Тя се завъртя на пети и като заклатушка пред мен облечените си в черно бедра и задни части, се насочи към изхода.

Мислех си, че приключенията ми в книжарница „Донтс“ са приключили, но ми предстоеше още един неочакван обрат. Дарън ни чакаше да се качим и когато стигнах горе и бързо закрачих към Хоторн, той се блъсна в мен, като едва не ме събори на земята.

— Извинявай — каза после, като даде ясно да се разбере, че го е направил нарочно.

Акира Ано стоеше до вратата. Хоторн беше застанал пред касата, а зад нея беше управителката на книжарницата. Вратата към улицата беше отворена, навън отново валеше и дъждът почукваше по прозорците. Не си бях взел чадър. Казах си, че ще трябва да повикаме такси.

Направих крачка към изхода и точно в този момент, Кара Гръншоу извика името ми, възмутено повишила тон.

— Извинете!

Обърнах се.

— Моля?

— Няма ли да платите тази книга?

Каза го толкова силно, че всички в книжарницата трябва да са я чули. Главата ми се завъртя.

— Не знам за какво говорите.

— Току-що ви видях да вземате една книга. Прибрахте я в чантата си.

Наистина носех черната си чанта през рамо. Джил ми я беше подарила за рождения ми ден и почти винаги я вземам със себе си. Беше ли натежала, откакто бях влязъл в книжарницата? Ръката ми се спусна надолу и опипа кожената повърхност. Във външното отделение имаше нещо и забелязах, че закопчалките бяха разхлабени.

— Не съм… — започнах аз.

— Мога ли да помогна?

Управителката на книжарницата беше излязла зад касата. Познавах се с нея от беседите, които бях водил в книжарницата, и тя винаги се беше държала много приятелски — малко приличаше на учителка, с късо подстриганата си сива коса и ясни сини очи.

— Вие ли сте управителката? — попита я Гръншоу.

— Да. Аз съм Ребека Льофевр. А вие?

— Инспектор Кара Гръншоу.

Тя посочи своя колега и за пръв път каза цялото му име.

— Детектив Дарън Милс.

Льофевр ме погледна изумена.

— Имаш ли нещо против да погледнем в чантата ти? — попита тя.

Аз погледнах към Хоторн, но той изобщо не се беше разбързал да ми се притече на помощ. Дори изглеждаше, че се забавлява. Вече се досещах какво се е случило. Дарън Милс го беше направил, когато се блъсна в мен в горния край на стълбището. Беше пъхнал някаква книга в чантата ми — за да ме изложи, за назидание, може би дори за да ме арестуват — и най-разумното от моя страна беше просто да не се занимавам с това и да си изляза, или поне да се опитам да обясня. Вместо това, аз отворих чантата си и извадих една дебела книга с меки корици, озаглавена „Възходът на Екскалибур“ — втората от поредицата „Обреченият свят“ на Марк Беладона. Същата онази поредица, от която беше книгата, която си бе купил Грегъри Тейлър в деня на смъртта си. Всъщност книгата беше изложена на видно място върху една маса в началото на книжарницата, а сега се намираше в ръката ми.

Акира Ано гледаше втренчено книгата, с ужас и погнуса, изписани по лицето й. Трябваха й няколко секунди, за да каже онова, което си мислеше.

— Той е крадец! — възкликна тя.

— Не съм крадец… — понечих да се оправдая аз.

После се обърнах към Милс и го посочих:

— Това е номер! Той е сложил книгата в чантата ми. Блъсна се в мен, докато се качвах по стълбите.

Милс примирително вдигна ръце.

— Защо бих направил подобно нещо? — каза той.

Лицето на Гръншоу приличаше на буреносен облак.

— Обвинявате полицейски служител в подправяне на улики?

— Да! Точно това правя!

— Давате ли си сметка, че бих могла да ви арестувам?

Тя се обърна към Льофевр.

— Искате ли да го арестувам?

— Един момент, моля.

Льофевр ме погледна смаяно. Ако по-рано ми беше напомняла на учителка, сега приличаше по-скоро на директорка, предадена от дете, което някога й е било любимец.

„Ти предаде тази книжарница. Предаде своите читатели. Предаде самия себе си.“ Почти я чувах как го казва. Вместо това чух:

— Би ли ми я върнал?

Подадох й книгата. Усещах как бузите ми пламтят.

— Политиката на „Донтс“ предполага всички крадци да бъдат предавани на полицията — продължи тя. — Трябва да кажа, че съм изненадана и много разочарована, но от полицията ще решат дали да бъде повдигнато обвинение.

— Не съм го направил! — възкликнах аз.

Знаех, че прозвуча жалко, но не можах да се сдържа.

— Но трябва да кажа, че вече не си добре дошъл в тази книжарница, Антъни. Много съжалявам. И мисля, че повече няма да продаваме твоите книги.

Беше ми дошло до гуша. Наистина не можех да понеса нищо повече. Избутах Хоторн и Акира от пътя си и излязох бързо на дъжда, а погледите им сякаш прогаряха дупки в гърба ми.