Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (17)

17.
Преследването

Онази нощ не спах добре. Сънувах кошмар, в който сбирката на литературния клуб се беше превърнала в нещо като сцена от „Бебето на Розмари“ — за което не беше необходима кой знае каква трансформация. Хоторн и Кевин бяха в главните роли, приведени над един компютърен екран, на който се редуваха образи от най-ужасните мигове в живота ми. Дори насън бях изненадан колко са многобройни.

Събуди ме звънът на мобилния ми телефон и с радост осъзнах, че все още бях в леглото и в спалнята си. Джил вече беше излязла. Протегнах ръка и вдигнах с мисълта, че е Хоторн. Едва не изпъшках, когато чух гласа на Кара Гръншоу.

— Събудих ли те? — попита тя с престорена загриженост.

Беше малко след седем часът и слънцето още се бореше да се покаже.

— Не — отговорих аз.

— Мислех, че ще се зарадваш, като ти кажа. Говорих с книжарница „Донтс“. Не искат да повдигнат обвинение срещу теб.

— Това е добра новина.

— Опитвам се да ги разубедя — тя замълча, преди да добави: — Нищо лично. Просто не мисля, че дребните престъпления трябва да бъдат окуражавани.

Затворих очи и отново зарових глава във възглавницата.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Знаеш какво искам.

Поех си дъх и казах:

— Днес Хоторн отново ще се срещне с Ейдриън Локуд.

Знаех това, защото ми беше изпратил есемес, преди да се прибера. Имаше име, адрес на Кързън Стрийт и час. Нищо повече. Несъмнено и аз щях да присъствам. Колкото и да не ми допадаше да споделям информация с Гръншоу, не виждах как това можеше да навреди. Все пак Хоторн ми беше дал позволение да го правя.

— Вече два пъти разговаряхме с него — каза Гръншоу. — Той не е имал никаква причина да убива адвоката.

— Всъщност не е така.

— Каква е причината?

Може би защото току-що се бях събудил, или просто проговори огромният ми страх да не ядосам Гръншоу, но отговорът ме осени внезапно. Това ли беше „формата“, за която говореше Хоторн? Още докато изговарях думите, вече бях убеден, че звучат логично.

— Прякорът на Ричард Прайс е бил „Двуострият бръснач“, защото винаги е бил напълно честен — започнах аз. — Безпокояло го нещо около Акира Ано, понеже подозирал, че може би укрива част от приходите си.

— Това го знам — каза Гръншоу, като отново звучеше отегчено.

— Почакай. Възможно е Прайс да се е сдобил с нова информация за Акира. Канел се е да се обади в адвокатската колегия. По думите на Стивън Спенсър Акира може би е била замесена в нещо незаконно.

— И какво от това?

— Ако това е било вярно, Ричард не би се поколебал да действа. Би отменил цялото споразумение за развода, дори с това да навреди на своя клиент. Ейдриън Локуд не бил позволил това да се случи. Той е ненавиждал Акира и не е искал да има повече нищо общо с нея. Може би не е отишъл в дома на Ричард с намерението да го убие. Възможно е двамата да са се скарали. Акира ни каза, че е имал склонност да проявява насилие. Може да е взел бутилката и…

— Чакай малко — прекъсна ме Гръншоу. — Локуд има алиби. Бил е с Давина Ричардсън в Хайгейт.

— Ако си с бърза кола, домът й е само на пет минути оттам.

Последва кратко мълчание. После Кара сухо каза:

— Ейдриън Локуд не е убил Ричард Прайс.

— Знаеш ли кой е убиецът?

— Близо съм. Всеки момент може да извърша ареста.

Хоторн ми беше казал, че е свел въпроса за самоличността на убиеца до двама евентуални заподозрени, но аз не й казах това. Не й казах и че аз самият съм ограничил броя на заподозрените до петима. Инспектор Гръншоу беше превърнала разследването в състезание по пътя към истината и беше решила да мами на всяка крачка от него.

— Дръж ме в течение — каза тя и прекъсна връзката.

Измъкнах се от леглото и влязох под душа. Разговорът с Кара Гръншоу ме беше разстроил. Докато стоях под ударите на водната струя, всичко това ми се струваше толкова нечестно. В продължение на петдесет години бях успял нито веднъж да не се сблъскам с човек като нея — а сега внезапно ме заплашваха и нападаха в собствения ми дом. Също така бях силно разтревожен от ситуацията с книжарница „Донтс“. Бях казал на Хоторн, че подобна история можеше да съсипе кариерата ми, и това беше самата истина. В продължение на двайсет години от пресата не ми бяха обръщали никакво внимание. Когато поредицата за Алекс Райдър започна да се продава в големи тиражи и по-конкретно след филма по нея, отношението на медиите към мен беше доста насърчително. Но в последно време някой сякаш беше решил, че съм се прочул твърде много — бях забелязал, че името ми е започнало да се появява в статии в лични блогове, а информацията в тях беше само наполовина вярна и поднесена с отявлена враждебност. Детски писател, заловен в кражба насред популярна книжарница, щеше да бъде повод за много повече от статия в личен блог. Беше 2013 година и вече навлизахме в ерата на зложелателния дух, когато едно-единствено обвинение може да съсипе всяка дори минимално публична личност, много преди да има възможността да обори въпросното твърдение.

Може би Гръншоу ме беше излъгала. Възможно беше всичко да отшуми от само себе си, но в крайна сметка реших, че не мога да поема този риск. Излязох от душа, избърсах се и се облякох. След това отидох да се срещна с Хилда Старк.

Хилда ми беше литературен агент от около две години. Именно тя беше продала моя роман „Домът на коприната“ на издателството „Орион Букс“, с които бях подписал договор за три книги. Беше дребна жена с посивяла коса, малки, блестящи очи и влечение към дрехи в предимно мъжки стил, която ръководеше собствена агенция с офис на Грийк Стрийт в Сохо. Бях ходил там само два пъти — обикновено се срещаме в някой ресторант или в офиса на издателите ми — и не бях останал особено впечатлен. Агенцията на Хилда се помещаваше на третия и четвъртия етаж на една сграда, над едно италианско кафене, и до горе се стигаше по тесни и неравни стъпала. В този ден в офиса имаше не повече от пет-шест души, включително двама младши агенти, една рецепционистка и двама асистенти — но заради малките стаи и оскъдната светлина въпреки всичко изглеждаше претъпкано.

Бях позвънил предварително, но тя сякаш се изненада, когато ме видя.

— Какво правиш тук? Как върви следващата книга?

За толкова дребна жена тя притежаваше изключителна осанка. Беше облечена с двуредно сако и риза с широка яка. Когато влязох, я заварих приведена над бюрото, вперила поглед в един лаптоп, сякаш беше гадателка със своята кристална топка — и не бих се учудил, ако наистина умееше да предсказва бъдещето посредством задълбочените си познания за предишни сделки, маркетингови проучвания и международни тенденции. Човек можеше да я попита в колко бройки се е продал последният роман на Харлан Коубън или кои заглавия са нашумели в „Амазон“ и тя щеше да отговори веднага, без дори да докосне клавиатурата си. Ако Хилда беше омъжена — нещо, което никога не беше споделяла с мен — съпругът й никога не би могъл да вземе думата. Тази жена не просто си лягаше с книга в ръка. Тя си лягаше с цяла библиотека.

Седнах срещу нея.

— Може би има проблем.

— Започна ли следващата книга за Шерлок Холмс?

— Не.

— Това е наистина проблем. Знаеш, че от „Орион“ я искат до март. „Домът на коприната“ се продава добре. Изпаднал си от списъка на бестселърите, но тази седмица е доста натоварена.

Според нея винаги имаше основателни причини за спада в продажбите: времето, сезона, другите писатели. И все пак останах разочарован.

— Пиша нова книга за Хоторн — казах аз.

Тя ме изгледа. Още в началото, когато й бях споменал за идеята, не се беше зарадвала особено, и беше проявила ентусиазъм едва след като успя да убеди издателство „Пенгуин Рандъм Хаус“ да ми предложат договор за три книги.

— Защо се занимаваш с това? — попита тя. — Още дори не са издали първата.

— Всъщност почти нямах избор — казах аз. — Убиха един човек.

— Кого?

— Името му е Ричард Прайс. Бил е бракоразводен адвокат.

Това не й се понрави.

— Не мисля, че на читателите ще им пука за някакъв си бракоразводен адвокат — каза тя. — Не можеш ли да му измислиш някоя по-интересна професия… например актьор или музикант?

— Предишния път убиха актьор — припомних й аз. — И като цяло процесът е друг. Не мога да си измислям нищо. Просто описвам какво се случва.

— А, да.

Беше навъсена. И нямаше търпение да се завърне към задачите си.

— И какъв е проблемът?

Разказах й за случката в книжарница „Донтс“.

— Ох, за Бога, Антъни. Можеше да откраднеш нещо малко по-изискано. Поредицата „Обреченият свят“ е пълен боклук — нищо, че до момента се е продала в петдесет и три милиона екземпляра. Доун Адамс извади късмет, друго няма какво да кажа. Преди да се натъкне на нея, издателство „Кингстън Прес“ беше на път да фалира. Но не е нещо, което бих очаквала да ти хване окото.

— Хилда, изобщо не ми е хващала окото. Току-що ти обясних. От полицията ме натопиха.

— Опасявам се, че това няма никакво значение. Въпросът е, че ако журналистите трябва да избират между твоята дума или тази на уважаван полицейски служител, много добре знаеш какво ще направят.

— Не съм сигурен, че някой изобщо уважава инспектор Кара Гръншоу.

— Е, ако бях на твое място, щях много да внимавам, преди да напиша нещо, подронващо нейния авторитет. Не искаш да си навлечеш някое съдебно дело.

— Но в случая жертвата съм аз!

Бях на път да си тръгна възмутен, затръшвайки вратата — нещо, което между другото никога не ми се е удавало — но след това се замислих над думите на Хилда.

— Доун Адамс — промърморих аз. — Тя издава „Обреченият свят“.

— Какво за нея?

Бях запомнил името й от самото начало. Тя беше издателката, с която Акира Ано беше излязла на вечеря, когато беше заплашила Ричард Прайс. Също така Акира е била на гости у тях (или поне така твърдеше) в нощта, когато е бил убит Ричард Прайс. И Акира ни беше казала, че Ричард Прайс беше представлявал съпруга на Доун по време на развода им. Да оставим настрана факта, че Грегъри Тейлър си беше купил третия роман от поредицата, точно преди да умре. Той просто беше търсил някоя дебела книга, която да чете по време на дългото пътуване. Но внезапно си дадох сметка, че Доун Адамс нямаше как да не е важен участник в разследването на Хоторн, макар той все още да не беше казал, че възнамерява да се срещне с нея.

Е, поне имаше някаква полза от идването ми тук. И това нямаше да бъде всичко. Хилда се смили над мен.

— Предполагам, че мога да поговоря с Джеймс.

— Джеймс?

— Джеймс Донт, собственикът на книжарница „Донтс“. Той е запознат с работата ти и може би ще успея да го убедя, че е станало недоразумение.

— Не е станало недоразумение!

— Няма значение. Междувременно наистина трябва да се захванеш с втората книга за „Орион“. Какво стана с онази идея за Мориарти?

— Обмислям я.

— Е, ако бях на твое място, щях да престана да обмислям и да започна да пиша.

— Благодаря ти, Хилда.

— Нали няма нужда да те изпращам…

* * *

Беше яздил в продължение на три дни и неговият горд черен жребец си беше проправял път между полските цветя, виещите се трънливи храсти и гъстите черни лесове на земите отвъд времето.

Сребристата луна го беше призовала насам и лекият северен повей беше шепнал безспирно в ухото му. Беше гладен. Не беше хапвал нищо от последния пир в двора на крал Пелам. Но сега изпитваше един по-дълбок, по-първичен глад, който го разкъсваше — и забравил за поетия път, той беше оставил своя верен жребец да го чака настрана.

Макар момичето да беше едва дванайсет или тринайсетгодишно, вече беше разцъфнало в изкусителна жена. Беше я видял да стои приведена над един ручей, потопила шепи във водите му, но сега тя лежеше по гръб върху меката трева, там, където я беше повалил. Той се приведе, разкъса вълнената й одежда и разкри нейните налети, обли гърди, чиито зърна имаха същия апетитен ален цвят като устните й. При вида на голата кожа и срамните косъмчета, които едва се подаваха над ръба на дрехата й, коленете му омекнаха.

— Ти си моя — промълви той. — По закона на великата кръгла маса и с властта на могъщия магьосник Мерлин те обявявам за моя.

— Да, господарю.

Тя протегна ръце и цялото й тяло потръпна в очакване да го приеме.

Обзет от неудържимо желание, той смъкна бързо елека, колана и всичко останало от себе си, докато накрая остана гол, надвесен над нея.

* * *

На път за срещата с Хоторн бях минал през книжарницата „Уотърстоунс“ на Пикадили Скуеър и бях разлистил „Затворници на кръвта“, третата книга от поредицата „Обреченият свят“. Бяха отредили на Марк Беладона почетно място върху една от масите в кръглото фоайе и аз прочетох няколко страници на крак. Исках да си припомня колко ужасна беше тази книга: противния изказ, безкрайните клишета, почти порнографския привкус. Доун Адамс сигурно беше спечелила купища пари от тези книги, а както бях научил от времето, прекарано с Хоторн, парите и убийствата често вървят ръка за ръка. Бях убеден, че той щеше да пожелае да разпита издателката съвсем скоро. Все пак тя беше единственото алиби на Акира — а в ума ми постоянно се въртеше въпросът какво ли беше общото между тези две жени. Все пак предпочитанията им в областта на литературата бяха крайно различни. Бях решил да надникна отново в „Затворници на кръвта“ с надеждата да узная поне отчасти отговора на този въпрос. Безуспешно.

Върнах книгата на място и после изминах пеша краткото разстояние до метростанция „Грийн Парк“, замислен над теорията, която бях развил пред Кара Гръншоу. Изглеждаше все по-вероятно убиецът да е Ейдриън Локуд. Всичко, което й бях казал, беше вярно. Той имаше мотив и по думите на Акира знаеше за хайку номер 182. Дори бях видял стихосбирката у тях. Възможно ли беше да е написал числото на стената в „Дирята на чаплата“ в някакъв странен опит да заяви своето отмъщение?

Хоторн ме чакаше на метростанцията и когато го видях, ми се прииска да го разпитам за отношенията му с Кевин — как се бяха запознали двамата и каква точно уговорка имаха помежду си. Дали той даваше на тийнейджъра някакво заплащане за труда му, или Кевин просто го правеше за удоволствие? Но това далеч не беше всичко. Хоторн сякаш винаги знаеше къде съм бил и какво съм правил. Дали това беше резултат от гениалните му детективски умения, или просто четеше незаконно електронната ми поща?

Искаше ми се да го попитам направо, но се отказах. Можеше да използвам Кевин, за да науча нещо повече за Хоторн. Това щеше да е доста по-лесно, отколкото да питам самия него.

Тръгнахме заедно и закрачихме към Хайд Парк Корнър. Все още не валеше, но във въздуха се носеше фина мъгла. Беше онова унило време от годината, точно след летните отпуски и преди въодушевлението от нощта на Гай Фокс, когато коледните украси вече всеки момент ще бъдат окачени. Сякаш всяка година се появяваха все по-рано.

— Прочетох онова, което ми даде — каза непринудено той.

Отне ми няколко секунди да се сетя, че говореше за страниците, които му бях дал — с описанието на срещата ми с Давина Ричардсън и момента, в който узнах за хайкуто.

— О — казах предпазливо аз. — Свърши ли ти работа?

— Приятел, дано не възразяваш, че ти го казвам, но ми се струваш малко изнервен.

Той се замисли за миг, след което цитира нещо, което бях написал, почти дословно: „Той нямаше да е особено доволен, че съм сам тук с нея. Мразеше да задавам въпроси дори в негово присъствие…“

— Това е напълно вярно! — отговорих аз. — Всеки път, когато си отворя устата, ти започваш да ме гледаш така, като че ли съм някакво непослушно момченце в училище.

— Не е така — възрази той обидено. — Просто не обичам да ми прекъсваш мисълта. Освен това трябва да внимаваш какво говориш пред заподозрените. Да не издадеш нещо.

— Досега не съм го правил.

Хоторн направи гримаса.

— Или съм? — смутих се аз.

— Не, надявам се. Но всъщност онова, което си написал, ми беше доста полезно. Работата е там, Тони, че ти записваш разни неща, без дори да осъзнаваш пълното им значение. Приличаш малко на автор на пътеводители, който не е съвсем наясно къде се намира.

— Не е вярно!

— Напротив. Все едно че си в Париж и описваш как си видял някаква голяма, висока метална конструкция, но пропускаш да споменеш, че може би си заслужава човек да я посети.

Това не беше никак честно. Аз пишех за онова, което виждах, както и всичко, което Хоторн казваше. Разбира се, трябваше да подбирам на кои подробности да наблегна — в противен случай книгата щеше да обхваща хиляди страници. Да вземем например Ейдриън Локуд. Бях споменал, че яде боровинки, не защото те непременно имаха някаква връзка с убийството — почти със сигурност нямаха, — а защото бяха там и това смътно ми се стори достойно за отбелязване. В същото време не бях споменал, че явно се беше порязал, докато се е бръснел. Бях забелязал една драскотина отстрани на брадичката му. Разбира се, ако това се окажеше важно — например, ако ръката му е треперела след убийството на Ричард Прайс — тогава щях да се върна и да го добавя в ръкописа. Така се прави.

— И как тогава ти помогнах? — попитах аз. — Може би ще ми кажеш коя Айфелова кула съм успял да опиша, без да знам, че всъщност е била там?

— Например как Давина ти е обяснила за всички онези неща, с които й е трудно да се справя без мъж до себе си. Това ми се стори любопитно.

— Тя е самотна майка на син в пубертета.

— Нямам предвид това.

Бяхме пресекли Пикадили и продължавахме нагоре към Кързън Стрийт, на път за офиса на Ейдриън Локуд. Внезапно си дадох сметка, че Хоторн беше спрял. Гледаше втренчено право напред, към широкия ъгъл на една модерна шестетажна сграда. Виждах името на сградата, изписано над входната врата. „Лекънфийлд Хаус“. Тук се намираше офисът на Локуд.

Там стоеше някакъв мъж и пушеше цигара. Видях коса, провиснала на влажни кичури, развяващ се сивкав шлифер и някакъв странен белег от едната страна на лицето му. Но най-забележително от всичко, особено като се има предвид разстоянието, което ни делеше, бяха яркосините му очила. Приличаха на детски. Изглеждаха така, сякаш дори не бяха истински.

Мъжът гледаше нагоре към третия етаж, но когато сведе отново поглед надолу, очите му срещнаха моите. Никой от двама ни не познаваше другия, но мигновено прозряхме връзката. Аз се затичах напред. Мъжът пусна цигарата, обърна се и побягна. Преди да се усетя, вече участвах в преследване.

През живота си съм написал доста голям брой сцени с преследвания. Те са все пак ключов момент от един телевизионен сериал. Няма как героите до безкрай да седят в някакви стаи и да си говорят. Рано или късно трябва да се вкара малко действие — и най-популярните варианти са убийство, ръкопашен бой, експлозия или преследване.

От тях преследването вероятно излиза най-скъпо. Ръкопашният бой, освен ако не се води на покрива на автобус в движение и не включва голям брой хора, обикновено се получава доста лесно, а експлозиите в днешно време са сравнително леснопостижими. Почти всичко, което се вижда в кадър, е вълна от въздух под налягане, понесла прах и парченца хартия. Звукът се добавя впоследствие и дори пламъците могат да бъдат компютърно обработени. Но в едно преследване всичко е в движение. Героите се движат. Камерите се движат. Целият екип трябва да се движи. На всичкото отгоре не е достатъчно просто двама актьори да тичат един след друг. Това омръзва доста бързо. Трябва да се включат и някакви екстри. Някой едва да не се блъсне в движеща се кола. Да се разменят няколко юмрука. Някой да събори по пътя си възрастна жена.

Всичко това трябва да послужи за извинение за сцената, която ми се налага да опиша сега.

Бях прехвърлил петдесетте, гонех го пеша и макар да смятам, че съм в прилична физическа форма, далеч не съм екшън герой. Мъжът, когото преследвах, беше по-млад и строен от мен, но тютюнопушенето беше съсипало здравето му. Още от самото начало той по-скоро подтичваше — и последвалите няколко минути щяха да затруднят дори един изключително талантлив режисьор, даже ако разполага с най-големия бюджет на света, да създаде нещо, което изобщо да става за гледане.

Мъжът със сините очила пресече улицата и макар че един бял микробус му свирна с клаксона си, той всъщност мина доста далече от него. Аз се огледах наляво и надясно, преди да го последвам. Той стигна до другия тротоар и се провря между няколко минувачи по пътя си, но без физически контакт. Мен вече ме прерязваше отстрани и спрях, за да си поема дъх. Погледнах назад, очаквайки да видя зад себе си Хоторн, но той дори не беше помръднал. Стоеше си на място, с телефона в ръка. Това ми се стори невероятно и също така доста дразнещо. Обектът на моето преследване беше потънал в един от пасажите, които водеха към „Шепард Маркет“ — очарователен анклав от улички и площадчета, датиращ още от осемнайсети век. Видях го как притичва покрай една кръчма на ъгъла — „Грейпс“ — и го последвах. Трябва да е тичал с около 10 км/ч, но въпреки това шлиферът му се развяваше доста драматично след него.

Той изчезна в една друга уличка и подмина няколко кофи за боклук, които не успя да събори. Аз тичах след него, краката ми трополяха тежко по паважа, но вече изоставах, и когато видях как стига до главната улица и махва на едно такси, бях доста далече от него. Потях се. По лицето ми се стичаха дъждовни капки. Стигнах до улицата и щях да скоча в някое друго такси, но такова нямаше. Наложи се да почакам около минута, преди едно такси, което пътуваше към Пикадили Съркъс, милостиво да се приближи по улицата към мен. Махнах му да спре. Отне му сякаш цяла вечност да се престрои и да отбие до бордюра. Отворих рязко вратата и се пъхнах отзад.

Все още виждах таксито, в което се беше качил мъжът със сините очила. Заради натовареното движение не беше успял да стигне далеч в бягството си.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Карай след онова такси!

Още докато думите излизаха от устата ми, аз си дадох сметка, че съм използвал клише — по-комично и изтъркано от всичко, което човек можеше да прочете в трилогията „Обреченият свят“.

— Моля! — добавих.

Светофарът в края на улицата светна в зелено. Таксито, което преследвахме, даде мигач и зави вдясно по Сейнт Джеймс Стрийт. Ние едва допълзяхме до същия завой, но преди да го достигнем, отново светна червено. Шофьорът на моето такси не предприе стремителен обратен завой, за да потърси друг път. Не се вряза в движението със свирещи гуми.

— Съжалявам, приятел — каза той и бавно спря колата.