Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (12)

12.
Хайку

— Преследването. Цялото.

Това беше един от редките екшън моменти в сериала, по време на който един въоръжен руски наемен убиец преследва Фойл и Сам из улиците на Лондон.

— От полицията оттеглиха разрешителното — продължи тя. — Дори отказват да ни дадат някаква смислена причина.

— Какво казаха? — попитах аз.

Дълбоко в стомаха си вече изпитвах неприятно усещане.

— Не знам. Нещо за разследване на някакво убийство. Звучи крайно невероятно. Казват, че някой е бил убит и трябва да отцепят страшно много улици. Нищо не можем да направим. Няма да ни позволят да снимаме там.

Кара Гръншоу. Със сигурност беше тя. Споменаването на разследване на убийство беше директно предупреждение към мен. Не казах нищо на Джил, а се дотътрих до бюрото си, закътано в един ъгъл. Визитната картичка, която ми беше дала Кара, все още се намираше в джоба ми. Извадих я и дълго време я гледах втренчено, после вдигнах слушалката на телефона и набрах номера. Чуха се две иззвънявания, преди тя да отговори. Бях се надявал, че ще се включи автоматично гласовата поща.

— Да? — гласът й звучеше рязко, почти грубо.

— Обажда се Антъни…

— Знам кой се обажда. Какво искаш?

— Вие ли отказахте на продуцентския ни екип да снима в Хакни?

Последва кратка пауза, поемане на дъх, след това…

— Това ли се обади да ме попиташ? За какъв се мислиш, по дяволите?

— Обаждам се, за да ви дам информация! — прекъснах я бързо аз.

Не исках да продължава да ми крещи.

— Каква информация?

Гласът й ми се стори съвсем механичен. Не само заради телефона. Сякаш не принадлежеше на човешко същество.

— Точно се връщаме от Йоркшир… Хоторн и аз. Възможно е убийството на Прайс да е свързано с инцидент в една пещера, който се е случил там преди шест години.

Чувствах се ужасно, че предавам Хоторн, но ако трябваше да избирам между него и Джил, какво друго можех да направя? Продукцията трябваше винаги да стои на първо място. Но докато говорех, подбирах внимателно думите си, решен да не издавам твърде много.

— Знаем за инцидента.

Сега гласът й звучеше така, сякаш беше незаинтересована и отегчена, и аз се зачудих дали казваше истината. Тя определено не беше ни изпреварила в Ингълтън. Сюзан Тейлър щеше да спомене за това.

— Човек на име Грегъри Тейлър е паднал под влак на гара „Кингс Крос“ в събота, един ден преди убийството на Ричард Прайс — продължих аз. — Хоторн смята, че той е знаел нещо за случилото се и че може някой да го е бутнал. Някой е искал да го накара да замълчи завинаги.

Това не беше вярно. Всъщност тази теория беше лично моя и макар Хоторн да не я беше отхвърлил напълно, определено не я беше и приел за вярна. Стори ми се, че мога спокойно да я подхвърля на Гръншоу. Ако решеше да я провери, може би щеше да открие, че същия следобед имахме уговорка отново да се срещнем с Давина Ричардсън.

— Грегъри Тейлър няма нищо общо с шибания случай — каза Гръншоу.

Не можех да търпя навика й да ругае през цялото време. Хоторн беше почти същият, но нейните думи звучаха по-грозно и ги приемах по-лично.

— Кое ви кара да мислите така?

— Не ти задаваш въпросите! И ако решиш да ги задаваш, не си мисли, че ще ти отговарям, мамка му. Хоторн в Йоркшир ли е?

— Бяхме там вчера.

— Губи си времето. Какво друго можеш да ми кажеш?

Опитах се да си спомня всичко, което се беше случило, и да се сетя за нещо по-незначително.

— Една седмица преди убийството някой се е промъкнал в офиса на Ейдриън Локуд — казах аз. — Може би има някаква връзка.

— И това знаем.

Нямаше нужда да виждам презрението, изписано по лицето й. Можех да го доловя в гласа й.

— Не ми се обаждай пак, ако не разполагаш с нещо, което наистина искам да чуя.

— Някой ни е забранил да снимаме… — опитах отново аз.

Тя нямаше никакво намерение да се занимава с мен. Разговорът прекъсна.

Известно време останах там, без да правя почти нищо. Не можех да се съсредоточа върху работата си, не и след разговора с Гръншоу. Но постепенно достигнах до едно решение. Докато мислех за нея и за начина, по който се беше отнесла с мен, все повече се убеждавах, че трябва да разреша случая сам. Всъщност Хоторн не беше много по-добър от нея и аз си дадох сметка, че ще изпитам огромно задоволство, ако покажа среден пръст и на двамата, като разкрия убиеца сам. Това определено беше начин да ги накарам да ме оставят на мира.

Без да обръщам внимание на нищо наоколо, аз отворих лаптопа си и мълчаливо започнах да набирам всичките си записки от срещите в Йоркшир. Разпечатах ги на принтера в офиса, после подредих страниците — глава по глава — така че да мога да прочета всичко последователно, до настоящия момент. Надявах се така да мога да разбера накъде да се насоча след това.

Първият въпрос. Едно убийство ли имаше или две? Беше ли бутнал някой Грегъри Тейлър под влака, беше ли паднал той или беше скочил?

Ако е бил убит, между двете убийства трябваше да има някаква връзка. Хоторн сам го беше казал по време на разпита на Сюзан Тейлър: „Защото, госпожо Тейлър, без значение дали ви харесва или не, и двамата са загинали при необичайни обстоятелства в рамките на двадесет и четири часа. И изглежда, че Дългата дупка е единственото, което ги свързва.“ Бях го записал в бележника си, дума по дума. Беше казал почти същото и на мен пред метростанция „Юстън“: „Не е съвпадение.“ Значи, ако поводът за убийствата на Ричард Прайс и Грегъри Тейлър е бил един и същ, то всичко започваше с инцидента и несъмнено една от двете вдовици, Давина Ричардсън или Сюзан Тейлър, попадаха под подозрение. И двете са били в Лондон през въпросния ден, макар Давина да имаше алиби. Около времето на убийството тя е била с Ейдриън Локуд.

Да не забравяме и необикновеното разкритие на Дейв Галиван: „Каза, че искал да говори с мен за Дългата дупка — за онова, което се е случило в действителност.“ Но ако някой беше убил Тейлър, за да го накара да замълчи завинаги, това определено изключваше Давина и Сюзан, нали така? Беше ли възможно да е замесен някой друг — може би Крис Джаксън, фермерът, с когото се бяхме срещнали в Йоркшир или друг човек, — който отчаяно е искал да му попречи да проговори?

Но от друга страна цялата случка със злополуката в Дългата дупка можеше да няма абсолютно нищо общо. Тази мисъл беше обезпокоителна. Дали в крайна сметка нямаше да напиша две или три глави — за посещението в Рибълхед, хотела на гарата и всичко останало — и после да се окаже, че сме били на лов за зелен хайвер и само сме си изгубили времето? Хоторн беше намекнал за подобна вероятност във влака обратно към Лондон. „Нещо не ми пасва, приятел.“ Да кажем, че пренебрегна всичко, свързано с Йоркшир. С какво щях да разполагам тогава?

Ричард Прайс, заможен бракоразводен адвокат, е бил убит в собствения си дом. Само няколко дни по-рано Акира Ано — жена, която той съзнателно се е постарал да унижи — беше заплашила да го удари по главата с бутилка вино, и той беше загинал точно по този начин. „Значи тя го е убила!“ Това бяха моите думи. Бях го казал на Хоторн още първия път, когато ми разказа за случая, и тогава този извод ми се беше сторил единственият възможен. Наистина ли беше прекарала неделната вечер в уединена вила край Линдхърст? Хоторн явно се съмняваше това. Ами тайните приходи, които Оливър Мейсфилд беше споменал и които Ричард е разследвал?

Да не забравяме и бившия й съпруг, Ейдриън Локуд. Доколкото можех да преценя, той нямаше причина да убива адвоката си: Прайс беше успял да му осигури развод точно според неговите желания; тъкмо той му беше подарил от благодарност онази много скъпа бутилка вино. А и беше невъзможно Локуд да е извършил убийството, поне не сам. Същата вечер, до малко след осем часа, той е бил заедно с Давина. Съседът на Прайс, неприятният господин Феърчайлд, беше видял някой да се приближава към къщата (с фенер в ръка) в осем часа без пет минути, а и часът на телефонното обаждане съвпадаше. Нямаше как да е стигнал навреме там.

Престанах да се занимавам с него и насочих вниманието си към Стивън Спенсър, съпруга на Ричард. Той почти със сигурност беше излъгал, когато каза, че е бил във Фринтън при болната си майка — и това ме накара да се зачудя. Защо никой не казва истината, когато е било извършено убийство? Човек би си помислил, че хората ще се надпреварват да оказват съдействие — но не, нищо подобно. Вместо това сякаш се редяха на опашката от заподозрени. Къде е бил той в такъв случай? С друг мъж… или жена? Съвсем наскоро Ричард Прайс беше обсъждал завещанието си. Възможно ли беше Стивън да е разбрал, че възнамерява да го лиши от наследство?

Замислих се за Давина Ричардсън. Тя ни беше казала, че е простила на Ричард Прайс за ролята му в смъртта на нейния съпруг, и аз й вярвах. Тя беше вземала пари от него и му беше позволила да се държи като втори баща на сина й. Изглежда се сдобиваше с много от клиентите си благодарение на него и дори беше ръководила освежителния ремонт на дома му. Беше ли възможно да таи някаква скрита ненавист към него и ако да — защо? Никой не беше предположил, че той е бил отговорен за случилото се в Дългата дупка. Тъкмо обратното. „Аз съм виновен.“ Това беше казал Грегъри Тейлър — неколкократно — когато беше пристигнал във фермата „Инг Лейн“. Ако Давина търсеше кого да обвинява, трябваше да започне с него.

На последно място беше човекът със сините очила и обрива, или каквото там имаше на лицето си, който се беше вмъкнал в офиса на Ейдриън Локуд. Все още нямах представа кой беше той, но ми се струваше вероятно да е същият мъж, когото Ричард Прайс беше споменал пред Колин Ричардсън, сина на Давина. „Нещо не било наред с лицето му.“ По думите на Колин Прайс от известно време бил разтревожен заради мистериозния мъж. Да предположим, че мъжът е работел за Акира Ано. Тя знаеше, че Ейдриън и Ричард Прайс са разследвали финансите й. Може да го е наела, за да научи какво знаят.

Когато отново погледнах часовника си, бяха изминали два часа, а аз съвсем не бях по-близо до истината. Навсякъде имаше бележки и драсканици: интересно как повърхността на бюрото ми винаги отразява какво се случва в главата ми. Точно сега беше пълна бъркотия. Грабнах един лист и прочетох: „Какво правиш тук? Малко е късно.“

Последните думи на Ричард Прайс, дочути по телефона от неговия съпруг, Стивън Спенсър. Но е било едва осем часът. Значи който и да е бил на вратата, е пристигнал твърде късно в друг смисъл.

Извадих червена химикалка и подчертах думите, които беше казал. Знаех, че са важни. Просто не можех да разбера защо.

Когато пристигнах в дома на Давина Ричардсън, Хоторн все още го нямаше, но беше едва пет без десет: бях подранил с няколко минути. Стоях на улицата и се оглеждах за него, когато входната врата се отвори и Давина се появи на прага, откъдето ми направи знак да вляза.

— Видях ви през прозореца — обясни тя. — Вашия приятел ли чакате?

— Той не ми е точно приятел — казах аз.

— Казахте, че пишете книга за него. Това означава ли, че аз ще съм сред героите в нея?

— Освен ако не желаете.

Тя се усмихна.

— Нямам нищо против. Защо не влезете?

Отново ръмеше — това ужасно есенно време. Не виждах смисъл да продължавам да стоя на улицата, затова я последвах през пълния с вещи коридор и влязох в кухнята. Навсякъде миришеше на цигари. Аз спрях да пуша преди трийсет години, но дори преди да го направя, никога не пушех вкъщи и се зачудих как тя живееше по този начин. Седнах на кухненската маса и в същото време забелязах, че е започнала да чете „Двеста хайку“ от Акира Ано. Книгата беше чисто нова, оставена разгърната с корицата нагоре.

— Ще пиете ли чай?

— Не, благодаря.

— Чайникът тъкмо кипна.

Тя сложи на масата една чиния с шоколадови бисквити.

— Наистина не трябва да ги ям, но Колин толкова ги обича, а знаете какво става, след като отворите пакета…

— Къде е Колин? — попитах аз.

— С един приятел си пишат домашните.

Тя захапа една бисквита. Докато си тръгнах, трябва да беше изяла четири или пет. Беше облечена с развлечен мохерен пуловер, но не мисля, че го беше избрала, за да прикрие фигурата си. Колкото и да се извиняваше, не ми приличаше на особено притеснителна жена. Чувстваше се напълно комфортно в кожата си. Все още не знаех със сигурност дали с Ейдриън Локуд имаха интимна връзка, но дори да беше така, тя несъмнено би му подхождала повече от Акира Ано. Тя би се грижила за него, както се грижеше за Колин — ще го гълчи, ще го примамва с ласкателства, но в крайна сметка да дава всичко от себе си, за да го направи щастлив.

— Колко добре познавате Ейдриън Локуд? — попитах аз.

Тя застина с пълна уста.

— Мисля, че ви обясних това предишния път, когато бяхте тук. Запознаха ме с него като с клиент, но после ми стана нещо като приятел. Защо питате?

— Няма конкретна причина.

— Липсва ми присъствието на мъж вкъщи — каза тя с искрен копнеж. — Знам, че в днешно време не звучи добре да говоря така, но без мъж съм за никъде. Не минава нито миг, в който Чарли да не ми липсва. Никога нищо не мога да направя както трябва. Не мога да се справя с копчетата на дистанционното. Паркирането на колата е истински кошмар, нищо че е „Тойота Приус“ и не е никак голяма. Забравям да върна часовниците и се будя един час по-рано или един час по-късно, или какъвто е там случаят. Мразя да изхвърлям боклука, да не говорим какво е сам човек да сменя калъфа на завивката!

Тя въздъхна.

— Ейдриън просто не беше щастлив с Акира. Никога не ми го каза точно с тези думи, но аз го виждах. Жените умеят да виждат тези неща. Винаги разбираме, когато нещо не е наред.

Докато говореше, аз тревожно се ослушвах за Хоторн. Вероятно нямаше да е особено доволен, че съм сам тук с нея. Той мразеше да задавам въпроси дори в негово присъствие, а аз със сигурност не исках да кажа нещо, което би могло да навреди на разследването му — не и след случилото се последния път. Затова погледнах към книгата на масата и попитах, колкото да поддържам разговора:

— Хайку ли четете?

— О, да. Подари ми я един познат, който знае, че с Ейдриън сме приятели.

Тя махна с ръка към книгата.

— Честно казано, не ги разбирам напълно. Авторката е прекалено умна за мен.

Взех книгата. Както много стихосбирки, „Двеста хайку“ беше доста тъничка — едва четирийсетина страници — и никак не беше евтина, струваше 15 лири. Но сигурно това е съвсем нормално. Поезията се продава в малки тиражи и много рядко можеш да видиш нечия стихосбирка с лепенка за намаление на половин цена, изложена най-отпред в книжарница от веригата „Уотърстоунс“. Тази беше с твърди корици и отпред имаше малък детайл от гравюра, може би на Хокусай. Всички хайку бяха подредени в групи по четири или пет, отпечатани на висококачествена хартия. На задната корица имаше черно-бяла снимка на Акира Ано. Не се беше усмихнала.

Запознах се с хайку поезията в гимназията. Не бях особено умно момче и си спомням, че тези стихотворения ми харесаха, защото бяха кратки. Беше ги популяризирал Мацуо Башо през седемнайсети век. „Старо езеро/Жабешки скок/ Пльок!“ *.

Това е едно от малкото стихотворения, които мога да рецитирам в пълнота, но в оригинала на японски език първият стих има пет срички, вторият — седем, а третият отново пет. Това е единственото изискване за едно хайку — строеж от пет-седем-пет или седем-девет-седем срички.

Разгледах творбите на Акира, които бяха написани на английски, но отпечатани с извити черни букви, имитиращи японска калиграфия. Книгата беше оставена отворена на страниците с хайку от 174 до 181 (бяха номерирани, без имена). Нещо ме накара да прелистя на следващата страница и погледът ми мигновено се прикова върху хайку 182, отпечатано най-отгоре.

Чувам дъха ти

Всяка дума от теб — съд

Присъдата е смърт

182.

Числото, нарисувано на стената до трупа на Ричард Прайс.

Почувствах замайване. Не можех да повярвам на очите си. Акира Ано не просто беше заплашила Прайс с убийство, а го беше описала в стихосбирка. Не. Това не беше честно. Беше написала стихотворение за квинтесенцията на едно убийство… ако това представляваше хайкуто. Не бях напълно сигурен. Въпреки това думите трябваше да са свързани със случилото се в онази стая. Числото беше възможно най-очевидната улика за това.

Но ако беше убила Ричард Прайс, би ли оставила улика, която да я инкриминира толкова очевидно? И ако не тя беше нарисувала числото, то кой би го направил и защо? Исках да попитам Давина дали е прочела хайкуто, но тя ме гледаше съвсем невинно, учудена защо изглеждах толкова слисан.

Точно в този момент на вратата се позвъни и разбрах, че Хоторн е пристигнал. Изпитах облекчение. Беше един от онези редки моменти, в които наистина исках да го видя. Той можеше да разговаря с Давина и да зададе въпросите, които трябваше да бъдат зададени, а след като си тръгнехме, щеше да вникне в смисъла на откритието, което току-що бях направил.

— Това е вашият приятел!

— Да.

На вратата се позвъни повторно.

— По-добре го пуснете да влезе — казах аз.

Давина сякаш не искаше да ме оставя сам, но се изправи и бавно излезе от стаята.

Прочетох хайкуто още три пъти, като прехвърлях в ума си всякакви възможни обяснения. Същевременно чувах откъм коридора гласа на Давина, която обясняваше, че вече съм пристигнал, и не се изненадах, когато няколко секунди по-късно видях Хоторн да стои на прага и да ме гледа кръвнишки.

— Подранил си — каза той.

Това не беше констатация. Беше обвинение.

— Чаках те отвън — започнах аз.

— Аз го видях и го поканих да влезе — притече ми се на помощ Давина.

— Просто си говорехме — опитах се да го успокоя аз. — Госпожа Ричардсън тъкмо ми показваше една стихосбирка.

Хоторн все още изглеждаше обзет от подозрения. Той седна, премятайки неизменния си шлифер върху страничната облегалка на дивана. Давина му предложи чай, който Хоторн отказа, след което си дойде право на думата, сякаш искаше да компенсира пропуснатото време.

— Дали случайно миналия уикенд не сте се срещали с Грегъри Тейлър? Може би по някое време в късния следобед?

— С кого? — каза тя. Изглеждаше озадачена.

— Мъжът, с когото съпругът ви е ходил на пещерни експедиции.

— Знам кой е. Разбира се, че знам за кого говорите. Защо ме питате за него?

— Госпожо Ричардсън, не искам да ви тревожа, но той е загинал миналата събота… един ден преди убийството на Ричард Прайс.

Тя не беше разтревожена. Беше шокирана.

— Грегъри е мъртъв?

— Паднал под един влак — казах аз и мигновено ми се прииска да не го бях правил, тъй като си навлякох още един смъртоносен поглед на Хоторн.

— Не сте ли чели във вестниците?

— Почти не чета вестници. Всичко изглежда толкова безнадеждно. Понякога гледам новините по телевизията, но не съм видяла нищо. Е, вероятно не биха го отразили, нали? Ако един обикновен човек падне под влака…

— Не съм съвсем сигурен, че е паднал — каза Хоторн.

Седеше с напълно изправен гръб и раздалечени крака, вперил поглед в нея с една усмивка, която можеше и да мине за съчувствена. Възкъсо подстриганата около ушите му коса, в съчетание с черния костюм и вратовръзката, му придаваше едновременно невинен и агресивен вид.

— Моля? Не разбирам…

— Той не е ли идвал тук?

— Не. Току-що ви казах. Аз също не бях тук. Излязох в четири и половина. Не. Искам да кажа в три и половина. Не нам какво искам да кажа… Постоянно се обърквам! Беше три и половина и отидох да пазарувам в „Брент Крос“. Взех Колин със себе си. Расте много бързо и трябваше да му купя нов футболен екип. Какво ви кара да мислите, че Грегъри е идвал тук?

— Едно от последните неща, които е направил, преди да умре, е било да изпрати на съпругата си селфи от Хорнси Лейн.

Давина се замисли над думите му.

— Тази улица е съвсем наблизо — съгласи се тя. — Нямам никаква представа какво е правил там. Доколкото знам, той все още живееше в Йоркшир — Давина поклати глава. — Не се бяхме виждали и чували от шест години. След дознанието той ми изпрати съболезнователно писмо, но с изключение на това не сме поддържали никакъв контакт — и честно казано, не съм сигурна, че бих искала да идва у нас. Вече ви казах. Ричард не беше виновен за случилото се през онзи ден, когато Чарли загина. Но за Грегъри Тейлър се предполагаше, че трябва да е бил водач на експедицията. Тъкмо той е решил, че трябва да тръгнат, въпреки че прогнозата е предвиждала валежи. Не мисля, че щях да имам какво да му кажа.

— Тогава защо е бил на Хорнси Лейн?

— Нямам никаква представа. Съжалявам, че си изгубихте времето с идването си тук днес. Можех да ви го кажа и по телефона. Не съм го виждала.

Не си бяхме изгубили времето. Нямах търпение да разкажа на Хоторн за онова хайку.

Хоторн взе шлифера си и се изправи.

— Благодаря ви, че ни приехте — каза той.

После, сякаш току-що му беше хрумнало, продължи:

— Съжалявам, че ви задавам този въпрос, госпожо Ричардсън, но трябва да ми отговорите. Какви точно са вашите взаимоотношения с Ейдриън Локуд?

Тя се изчерви, точно както по време на първата ни среща с нея, но този път по-скоро от гняв, отколкото от неудобство.

— Господин Хоторн, наистина не виждам как това ви влиза в работата. Ейдриън е мой клиент, който се превърна в мой приятел. Добър приятел. Аз се опитвах да го подкрепям. Процедурата по развода беше много стресираща за него и той беше страшно ядосан на Ричард. Идваше у дома, за да се поуспокои. Това е всичко, наистина. Гледаше на мен като човек, на когото можеше да има доверие.

— Защо е бил ядосан на Ричард Прайс?

— Така ли се изразих? Нямах това предвид. Беше ядосан заради всичко, свързано с развода… че се проточи толкова… заради Акира. Знаеше, че е сгрешил, като се е оженил за нея, и… Наистина трябва да разговаряте с него за това. Не с мен. Не мисля, че е редно да го обсъждам зад гърба му.

Това беше всичко. Тя ни изпрати до вратата и след няколко секунди отново се озовахме на улицата, на път за метростанция „Хайгейт“. Веднага щом останах насаме с Хоторн, аз му разказах за случилото се. Струваше ми се, че числото 182, нарисувано на стената в „Дирята на чаплата“, неминуемо беше свързано със стихотворението. Аз му го издекламирах, като наблегнах на третия стих.

— „Присъдата е смърт.“ Тя казва, че трябва да го убие, защото не може да понася повече да живее с него. Знам, че е безумие, но тя е искала целият свят да знае какво е възнамерявала да направи.

Хоторн изглеждаше недоверчив.

— Кога е била издадена книгата?

— Не знам. По-рано тази година.

— Значи може да е написала стихотворението много отдавна.

— И все пак тя е била омъжена за Локуд. И все пак го е мразела.

— Но тя не е убила Локуд. Убила е Ричард Прайс. Поне така предполагаш ти.

— Написала е стихотворение за смъртта. И виж само втория стих! Може би съда, за който говори, е нейният развод.

— Е, нека ти кажа едно — дъждът се усилваше. Хоторн облече шлифера си. — В нощта на убийството Акира не е била нито в Линдхърст, нито някъде там наблизо. Тя ни излъга.

— Откъде знаеш?

— От записите на охранителните камери на бензиностанция „Уелкъм Брейк“ във Флийт. Изобщо не е била там. И от базата данни на АРРН за шосе М27 и магистрала A31.

— Какво е АРРН?

— Автоматично разпознаване на регистрационни номера. Госпожа Ано кара ягуар „Ф-Тайп“ с подвижен покрив. И по двата пътя има камери и освен ако не е изминала цялото разстояние офроуд, от нея няма и следа.

— Следовател Гръншоу ли ти каза това?

— Точно така.

Това ме учуди. Гръншоу ненавиждаше Хоторн. Беше му позволила да присъства на няколко разпита — вероятно защото я бяха принудили — но би ли споделила с него данни от АРРН? Съмнявах се. От друга страна, как иначе би могъл да се е сдобил с тази информация?

— Освен това Гръншоу е разговаряла с учителя по йога — продължи Хоторн. — Собственикът на вилата. Първоначално казал, че е дал на Акира да я ползва, но след като го притиснала, веднага признал, че не знае дали наистина е ходила там или не.

Какво тогава означаваше това? Изведнъж започна да изглежда, че целият случай нямаше никаква връзка с Дългата дупка в Йоркшир. Бяхме се върнали обратно към развода на съпруга и съпругата, хванали се за гушите. И адвоката, застанал между тях.

— Ами онова хайку? — попитах аз.

— Как точно попадна на него?

Той вдигна ръка и ме накара да замълча, преди да успея да проговоря.

— Тони, направи ми една услуга. Напиши главата. Така е най-лесно. Опиши какво се случи, когато отиде у госпожа Ричардсън — без мен — и може би ще успея да разбера какво се е случило в действителност.

— Не обичам да пиша безразборно.

— Не се тревожи. Няма да чета другото.

Бяхме стигнали до ескалаторите. Няколко души се качваха нагоре, но само ние се спускахме надолу, както ми се струваше на мен, към земните недра.

— Да не забравиш за литературния клуб — каза Хоторн.

— Кога е?

— В понеделник вечерта.

— Съжалявам. В понеделник съм на театър.

— Но ти каза, че ще дойдеш. Какво щеше да гледаш?

Очевидно в неговото съзнание възможността вече беше в минало време.

— „Призраци“.

Бях се сдобил с билетите особено трудно. Ричард Еър поставяше Хенрик Ибсен в „Алмейда“. Той поклати глава със съжаление.

— Е, вече им обещах. Ще се наложи да го пропуснеш.

Останах на мястото си, няколко стъпала зад него. Не се движех, а потъвах все по-надолу сред сенките. Помня как си казах, че ще го напиша в главата за Хоторн, точно накрая. Чувствах се точно така.