Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (18)

18.
Клошарят

Хоторн явно изобщо не беше помръднал от мястото си. Когато най-сетне се върнах с таксито, след като бях платил десет паунда за едно безполезно въртене в кръг, той все така стоеше там и ме чакаше пред „Лекънфийлд Хаус“. Хоторн ме проследи с поглед, когато излязох от колата и пресякох улицата, за да стигна до него.

— Значи не си го хванал — отбеляза той.

— Не. Избяга.

Бях в лошо настроение. Дъждът беше спрял, но целият бях мокър.

— А ти не ми помогна особено — промърморих аз. — Можеше поне да се опиташ да го хванеш.

— Нямаше нужда.

— Защо не?

— Защото го познавам.

Изгледах го с широко отворени очи и попитах:

— Тогава защо не ме спря?

— Извиках след теб, но ти не ме чу. Втурна се като бик на корида и нямаше какво да направя.

— И кой е той?

Хоторн се смили над мен.

— Не може да влезеш при Локуд в този вид — каза той. — Хайде да ти вземем едно кафе.

Закрачихме надолу, към едно кафене от веригата „Коста“ в края на Кързън Стрийт, и докато Хоторн поръчваше капучино за двама ни, аз влязох в тоалетната. Погледнах се в огледалото и видях, че е бил прав. След краткото, внезапно физическо усилие, бях зачервен, с разрошена коса, измокрен от дъжда и изпотен от напрежението. Приведох се в приличен вид, доколкото беше възможно, и когато излязох, Хоторн вече беше избрал една маса — с три стола, както забелязах.

— Чакаме ли някого? — попитах аз.

— Може би.

— Кого?

— Ще видиш.

Нещо го беше развеселило и фактът, че нямаше да го сподели с мен, явно го правеше още по-забавно. Няколко минути по-късно, когато вратата се отвори и вътре влезе един човек, разбрах защо. Мъжът се огледа нервно наоколо, видя ни и дойде при нас. Аз се намръщих. Беше мъжът със сините очила, когото последно бях видял да тича по Сейнт Джеймс Стрийт и да се качва в едно такси.

— Хоторн… — започнах аз.

Но Хоторн не ми обърна внимание.

— Здрасти, Лофти — каза той.

— Здравей, Хоторн.

— Искаш ли кафе?

— Всъщност не.

— Нищо, вземи си едно и седни при нас.

Лофти^[1] не беше истинското му име, разбира се.

Освен това беше последната дума, с която бих описал дребния, кльощав мъж, който се беше появил току-що. Едва ли беше по-висок от метър и шейсет и пет, безцветната му коса вяло се спускаше на кичури до яката му, имаше чип нос и бледата кожа на човек, който не излиза често или се храни нездравословно, а може би и двете. Докато приближаваше към нас, беше свалил очилата си и под тях се бяха показали две уплашени очи, които непрестанно примигваха нервно във всички посоки. Кожното заболяване, което и рецепционистката на Локуд, и Колин Ричардсън бяха споменали — вече бях достигнал до извода, че това е един и същ човек — не беше нищо повече от няколко белега от акне, останали му вероятно от пубертета.

— Лофти? — попитах аз, докато той си поръчваше нещо за пиене.

— Лени Пинкърман — отговори Хоторн. — Това е истинското му име. Но винаги го наричахме Лофти.

— Това го разбрах. Полицай ли е?

— Беше едно време.

— И какво прави тук?

Замълчах и си спомних, че бях видял Хоторн да държи телефона си, след като се бях впуснал в преследване.

— Ти си му се обадил!

— Точно така. Имам номера на мобилния му телефон. Помолих го да дойде при нас.

— И кой е той? Какво общо има с всичко това?

— Той ще ти каже…

Лофти си беше поръчал чай. Той седна на масата и разкъса четири пакетчета захар, които изсипа в чашата. Разбърка чая с пластмасова лъжичка. Всичко това се разви в мълчание, докато най-сетне Хоторн не го наруши.

— Каква приятна среща, Лофти.

— О, не. Никак не е приятна, Хоторн.

Лофти имаше плачлив глас и криви зъби. Мисля, че искаше да изглежда гневен, но в най-добрия случай изглеждаше нацупен. Остави очилата си на масата и когато ги погледнах отблизо, видях, че бяха очевидно фалшиви — стъклата им не бяха увеличителни. Беше свалил и шлифера си. Под него беше с безформени панталони от рипсено кадифе и риза с индийски десен, закопчана догоре. Ако седеше на тротоара, минувачите нямаше да се поколебаят да му подхвърлят някоя монета.

— Доста време мина.

— Не достатъчно дълго, приятел.

Лофти изгледа злостно Хоторн от другата страна на масата. Очевидно в еднаква степен се страхуваше от него и не го харесваше.

— Ще ми кажеш ли какво правеше пред „Лекънфийлд Хаус“? — попита Хоторн.

— Не е твоя работа.

— Лофти…!

— Защо да ти казвам каквото и да било?

— Заради доброто старо време?

— Майната му на доброто старо време! — каза Лофти и се замисли за миг. — Петдесетачка. Ще говоря с теб срещу една петдесетачка. Една петдесетачка плюс още три лири. Да платиш и чая.

Той изгледа с отвращение тъмнокафявата течност пред себе си.

— Как може чаша чай да струва три лири? Правят каквото си искат.

— Толкова ли си закъсал?

— Не съм закъсал. Ако искаш да знаеш, се справям доста добре. Справям се прекрасно. Но ако си мислиш, че ще прекарам дори една минута с теб, без да ми платиш за това, по-добре да се чупиш с летящ скок. Ти си едно жалко копеле, Хоторн. Винаги си бил и продължаваш да бъдеш. В онази работа с Абът не трябваше да го отнасям така. Ти ме прецака и ти си виновен, че се занимавам с тази шибана работа.

Всички полицаи ли се изразяват така нецензурно? Хоторн, Гръншоу, а сега и Лофти — всички имаха някакъв проблем с английския език, подобен на синдрома на Турет. Но все пак наострих уши. Дерек Абът беше заподозреният за детска порнография, когото Хоторн беше блъснал по някакви стълби.

— Беше нещастен случай — каза Хоторн, като разпери ръце и му се усмихна ангелски. — Случват се такива неща.

— Точно ти ми каза да изляза да изпуша една цигара. Мислех, че го правиш от приятелски чувства, а ти през цялото време си се преструвал. Една проклета цигара, която ми струваше работата, пенсията, брака и целия ми шибан живот.

— Значи вече не си с Мардж?

— Мардж ме заряза. Заради някакъв пожарникар.

Хоторн беше отвел Дерек Абът до стаята за разпити, защото в ареста нямало друг полицейски служител. Точно когато се беше случил инцидентът. Абът беше паднал по четиринайсет бетонни стъпала, с белезници зад гърба — с летящ скок, и още как — и в резултат на това бяха уволнили Хоторн от полицията. Лофти е трябвало да отведе Абът до стаята за разпити. Той също беше загубил работата си.

— И какво ще ми кажеш за Ейдриън Локуд? — попита Хоторн.

— Петдесетачка! И ако не решаваш бързо, може да размисля и да стане стотачка.

Хоторн ме погледна.

— Добре. Плати му.

— Аз?

Но нямах право на мнение по въпроса. Извадих портфейла си. За щастие имах точно толкова пари в брой. Сложих пет банкноти по 10 лири на масата и добавих няколко дребни монети. Лофти ги придърпа към себе си, сгъна ги и ги прибра.

— Предполагам, че работиш за Греъм Хайн — продължи Хоторн.

— Познаваш ли го?

— Не сме се срещали, но знам кой е.

Греъм Хайн беше специалистът по финансови разследвания, нает от Ричард Прайс. Стивън Спенсър го беше споменал. Но имаше нещо, което не разбирах. По думите на Спенсър Хайн беше разследвал Акира Ано в опит да открие тайния източник на приходи, който тя отказваше да декларира. С други думи, по време на развода между Локуд и Ано, той категорично е бил на страната на Локуд. Защо тогава Лофти се беше вмъкнал в офиса на Локуд и се навърташе около „Лекънфийлд Хаус“? Защо шпионираше собствения си клиент?

— Лофти е клошар. Рови в боклуците — обясни Хоторн и го погледна. — Обясни му какво означава това.

Лофти беше обиден.

— Не бих употребил този термин — измърмори възмутено той. — На визитната ми картичка пише „финансови разследвания“.

— Имаш визитна картичка? Определено се издигаш в обществото.

— По-бързо от теб, приятел.

— Какво означава „финансови разследвания“ в този случай? — попитах аз.

Всички тези шегички започваха да ми омръзват.

Лофти отпи още една глътка от чая си. Когато отново заговори, тонът му беше по-авторитетен. Макар да приличаше на отрепка и да нямах никакво желание да науча подробности от личния му живот, с Мардж или без нея, явно знаеше за какво говори.

— Не можеш да си представиш за какво става въпрос, когато се развеждат такива богати копелета! Крият пари навсякъде. Офшорки в Джързи и Британските Вирджински острови. Фондове и фантомни дружества, пълни с мними директори, така че е невъзможно да разбереш кое на кого е. Хората като мен помагат всичко това да се изясни. Разследваме финансите им, за да разберем истината.

— Бивши ченгета — каза Хоторн. — Бивши журналисти. Бивши служители по сигурността. Интересно защо, всичките са бивши.

— Справям се добре — отсече Лофти. — Изкарвам много повече, отколкото когато бях при твоите хора.

— Разкажи ни тогава за Ейдриън Локуд.

Лофти се поколеба — явно вече му се искаше да ни беше взел повече пари. Четях го в погледа му.

— Знаеш ли, че от теб наистина ми се повдига? — каза той на Хоторн.

След като сподели това, явно му олекна и продължи с по-дружелюбен тон:

— Поработих малко по развода на Локуд. Онази, неговата съпруга, Акира Ано… тя знаеше, че сме по петите й. В мига, в който започнахме да душим около нейните финанси, тя се стресна и хоп! — той щракна с пръсти, — за нула време се предаде и се съгласи с всичко, което искаше Локуд. Хвана я шубето, че той ще открие точно колко пари има в банката… която сигурно беше в Панама или Лихтенщайн, или някъде там. Така че, всичко мина тип-топ. Господин Локуд беше доволен. Съдът беше доволен. Чиста работа. Само че после нещо се случи. През цялото време господин Прайс се беше съмнявал в клиента си… че не е бил искрен с него. И това не му се нравеше. Никак даже.

— Говориш за Ейдриън Локуд — уточних аз.

— Точно така. Господин Прайс от самото начало си знаеше, че господин Локуд е мошеник. Обзалагам се, че половината му клиенти са като А157.

— А157? За какво говориш, Лофти? — попита Хоторн.

— Шосето между Лаут и Мейбълторп. Нали знаеш колко заплетени завои има по него?

Прииска ми се да се засмея, но Хоторн просто въздъхна.

— Продължавай.

— Работата беше там, че господин Прайс беше по-голям католик от папата и все се правеше на света вода ненапита. Защото нали, разводът вече беше приключен. Акира се беше разкарала и всички бяха доволни, но той изведнъж започна да се среща с хората, за които работя в „Навигант“ и да ги моли — много дискретно — да хвърлят едно око на активите на Локуд.

Лофти се усмихна и подигравателно завъртя очи към тавана.

— Беше много конкретен. Интересуваше се специално от скъпи вина.

— Вина — повтори Хоторн.

— Точно така. Искаше да разбере дали Локуд обича скъпото вино… в смисъл, дали наистина го обича. Колко вино си купува. От кои реколти. Такива неща. Колко бутилки има на склад. Мен това много ме улесни — да знам точно какво търся. И не ми отне дълго да открия онова, което той искаше.

Да се твърди, че Ейдриън Локуд си пада по виното, би било много меко казано. Той е пълен фанатик. Виждал съм касови бележки от кредитната му карта, от сметки в „Риц“ и „Анабелс“. Бутилка „Echezeaux GrandCru“ за 3250 лири. Бутилка „Bollinger Vieilles Vignes“ за 2000 лири… — Лофти малко бъркаше френския, но не и цифрите. — И това беше само върхът на айсберга. Надникнах в избата на къщата му в Антиб…

— Как успя да влезеш там, Лофти?

— Това ми е работата, Хоторн. С това се занимавам. А колко алкохол намерих под целия онзи прахоляк? Няма да повярваш! Наложи се да потърся някои от марките в интернет. Дори не ги бях чувал. А цените? Дяволски безумни. Искам да кажа, става дума за някакво си смачкано грозде!

— И така, стъпка по стъпка, успях да стигна до „Октейвиън“. Чувал ли си ги?

Аз поклатих глава. Хоторн не каза нищо.

— „Октейвиън“ е компания за съхранение на вино в Коршам. Съхраняват луксозни вина, собственост на управители на инвестиционни фондове и други подобни хора. Странна работа. Дори хората, които живеят наоколо, не знаят какво точно се случва там, но като влезеш вътре, можеш да намериш някои от най-хубавите вина на света — на обща стойност милиони лири — скътани на тъмно, на петнайсет метра под хълмовете на Уилтшър. И разбира се, става въпрос за всевъзможни данъчни облекчения. Избата на компанията е регистрирана като безмитен склад. Няма ДДС. Нито данък печалба върху капитала, понеже говорим за нетрайно движимо имущество.

Не бях сигурен какво точно означаваше това, но не го прекъснах. Лофти беше във вихъра си.

— Доста лесно открих, че господин Локуд е техен клиент — продължи той. — Но да разбера какво точно държи там беше дяволски трудно. Те не са глупави и имат предостатъчно охрана. Заминах за Коршам и започнах да душа наоколо, но това нямаше да свърши работа…

— Затова си се вмъкнал в офиса му — каза Хоторн.

— Не съм се вмъкнал — Лени отново се засегна. — Просто изчаках господин Локуд да излезе да обядва и влязох направо. Нищо работа. Казах им, че съм от фирмата, която поддържа компютрите. Рецепционистката ме пусна в офиса на Локуд и дори ми даде паролата за компютъра му, тъпата крава. Така успях да вляза в профила му в „Октейвиън“ и да разбера точно колко капитал беше инвестирал.

— И колко беше?

— Малко под три милиона лири, всичките минали през фирми, регистрирани на Британските Вирджински острови. Разбира се, когато научи за това, господин Прайс подскочи до тавана. Във формуляра за финансовото състояние на страните по бракоразводното дело явно не беше вписано нищо подобно.

През цялото време бяхме приемали, че Ричард Прайс е разследвал Акира Ано — и че когато в деня на смъртта си е позвънил на своя съдружник Оливър Мейсфилд и споменал нещо за адвокатската колегия, той е имал предвид нея. Но случаят не беше такъв. Неговият собствен клиент, Ейдриън Локуд, е бил поводът за тревогата му. Локуд е бил онзи, който е укривал богатството си и е лъжел своя адвокат — което не е много добра идея, когато адвокатът ти е известен с прякора „Двуострият бръснач“.

Защо Хоторн не беше по-развълнуван? Доколкото можех да преценя, това правеше цялото разследване на пух и прах. Но той само допи кафето си и извади една цигара, която затъркаля напред-назад по масата.

— Лофти, още два въпроса — каза той. — Каква работа имаше преди малко в „Лекънфийлд Хаус“? И защо побягна така?

— А ти как мислиш? — озъби се в отговор Лофти. — Господин Прайс ми беше клиент. Беше ми симпатичен и нося някаква отговорност за него. Живо ме интересува кой го е убил и се питам дали виновникът за смъртта му не е бил Локуд.

— Това е невъзможно — казах аз. — В неделя вечерта, точно когато Прайс е бил убит, той е бил с някого.

— Кой казва, че не са го извършили заедно? Във всеки случай, от време на време го наглеждам, ако реши да се срещне с някого или да направи нещо, което да ми подскаже какво точно се е случило.

— А побягна, защото…?

— Защото става въпрос за убийство, а по една случайност аз много държа на здравето си. Това е задължително в моята професия. Като видя човек, когото не познавам, да тича към мен, обикновено се обръщам на другата страна и побягвам в обратната посока. Естествено, веднага щом ти ми се обади, разбрах, че не е имало нужда да го правя. Но държа да си знаеш, че не исках да се виждам с теб, Хоторн.

Хоторн се замисли.

— Значи си го наблюдавал — каза той. — Откри ли нещо?

Лофти бутна стола си назад и се изправи. Беше изпил чая си само наполовина.

— И да съм, не бих ти казал — отговори той.

— Още си ми сърдит!

— Да. Още съм ти сърдит. Адски съм ти сърдит. Напълно си прав. Ти ми прецака живота и не знам защо ти разказах всичко това. Както и да е, това е всичко. Толкова ще получиш срещу една петдесетачка. Разкарай се и ме остави на мира.

Той бързо излезе от кафенето.

— Кой беше Абът? — попитах аз.

Мислех за разпространителя на детска порнография, когото Хоторн беше бутнал по стълбите, но не знаех никакви подробности за случилото се.

— Просто един човек, когото срещнах в процеса на работата си. Случи се нещо, което бе в нарушение на правилата за безопасност на арестантите. Лофти беше на смяна и той го отнесе. Не знам защо мисли, че аз съм виновен.

Хоторн ме погледна съвсем невинно, но аз знаех, че ме лъже. Както обикновено.