Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (20)

20.
„Зелен дим“

— Нали си давате сметка, че Акира се опитва да ме натопи? Ако ме арестуват за нещо, което не съм направил, тя ще бъде на седмото небе. Имам предвид, след като е казала всички онези неща за мен. Аз не съм склонен към насилие! Ако беше така, щях да я ликвидирам още преди години, честно. Беше най-дразнещата личност, която съм срещал през живота си. Беше в състояние да изкара от кожата му дори шинтоистки светец — и кой знае, може би го е правила.

Колкото до проклетото хайку — да, показа ми го. Явно смяташе, че е невероятно остроумно от нейна страна, но аз нищо не разбрах, ако трябва да си призная. „Присъдата е смърт?“ Какво точно трябва да означава това? Очевидно й достави голямо удоволствие да ми го прочете, но мен ако питате, със същия успех можеше да ми чете от ръководство за употреба на пералня на японски.

Необичайното в характера на Ейдриън Локуд беше в това, че дори когато не беше в добро настроение — както сега, — продължаваше да се държи все така спокойно и ведро. Цветните слънчеви очила и конската опашка бяха на мястото си, както и бялата риза, отворена на врата. Офисът му не беше толкова екстравагантен, колкото къщата му — помещенията бяха утилитарни и толкова лишени от собствен стил, че сякаш принадлежаха на една от онези компании за управление на недвижими имоти, които ги дават под наем на различни фирми за кратки срокове. Подозирах, че не идва много често тук. Лаптопът, хакнат от Лофти Пинкърман, беше на бюрото пред него. Той седеше на директорски стол с кожена тапицерия, чиито линии бяха съобразени с очертанията на тялото му. Беше сплел пръсти зад главата си.

— И ако някой от нас двамата е написал онова число на стената, със сигурност трябва да е била тя. Какво беше числото? Сто осемдесет и две? Наистина ли си мислите, че щях да го запомня? Със същия успех можеше да става дума за цветето, разцъфнало на паркинга, или за ястреба без пера, или някоя от другите глупости, които смяташе за нужно да публикува.

— Хайкуто е било за теб — каза Хоторн.

— Наистина ли?

— Акира ти го е казала. Освен това лесно щеше да запомниш точно това число.

— Защо?

— Защото е датата, на която сте се оженили! Ти ни каза, че си се оженил веднага след рождения си ден — на осемнайсети февруари.

Хоторн дари Локуд с една от заплашителните си усмивки, преди да добави:

— Осемнайсето число, втори месец — 182.

Трябваше и сам да се досетя за това. Аз също бях там, когато Локуд ни каза тази дата. Дори си я бях записал. Но за пореден път бях пропуснал да забележа връзката.

— Вижте сега — каза Локуд и разпери ръце срещу нас в метафизична прегръдка, като равен с равни. — Този брак беше една проклета катастрофа. Вече ви казах за това…

— Вторият ти брак, който е завършил с катастрофа — прекъсна го Хоторн. — Първата ти жена, Стефани Брук…

— Не я замесвайте в това!

Лицето на Локуд беше почервеняло. За пръв път виждах тази страна от характера му.

— Това е съвсем неуместно. Говориш точно като някой от онези жълти журналисти, които го отразиха. Стефани беше прекрасно момиче, просто прекрасно, и известно време двамата бяхме щастливи заедно. Но тя имаше сериозни проблеми. Проблеми с алкохола, проблеми с парти-наркотиците, и в крайна сметка загина в Барбадос. Но аз дори не съм бил на яхтата, когато се е случило. Било е трагичен инцидент. Може и наистина да се е самоубила, както казаха. Не знам. Според мен няма смисъл да се занимаваме с това. Във всеки случай, то няма нищо общо с онова, което се случи с Ричард.

— Като изключим това, че ти си бил замесен и в двата случая.

— Не съм бил и при Ричард, когато е станало.

— Бил си в Хайгейт. Не толкова далеч оттам.

Локуд се поколеба, усетил накъде отиват нещата.

— Точно така. Бях там.

— С Давина Ричардсън.

Локуд въздъхна шумно.

— Да. Както ви казах… отидох да изпием по нещо.

— Само да изпиете по нещо?

— Не разбирам за какво намекваш.

— Тогава ще го кажа по-ясно. Имате ли сексуални отношения с госпожа Ричардсън?

— Това е крайно неуместен въпрос. Това, че си детектив — или по-скоро бивш детектив, — не ти дава право да се ровиш в личния ми живот, не е ли така?

Хоторн го изгледа с отегчение.

— Това е въпрос, на който може да се отговори с „да“ или „не“. Тук всички сме големи хора.

— Какво значение би могло да има това?

— Може да ми подскаже дали е била готова да излъже заради теб — отвърна Хоторн и помълча, преди да добави още нещо. — Или обратното.

Локуд се замисли, но не за дълго.

— Добре, дявол да го вземе. Да. От известно време правехме секс.

— Още докато си бил женен?

— Да — отвърна той и дълбоко си пое дъх. — Не беше толкова лесно, колкото си мислиш. Както казваш, всички тук сме големи хора, но забравяш, че в нейния дом имаше тийнейджър: нейният син Колин. Очевидно не можехме да се забавляваме с такива лудории там, докато той беше у дома, а аз не можех да я заведа на „Едуардс Скуеър“, докато Акира беше там. Така или иначе, Акира беше като хрътка. Веднага щеше да надуши, ако в къщата е имало друга жена. Затова ходехме на хотел — което не ми харесваше особено, ако трябва да съм честен. Просто ми се струваше някак долнопробно.

— Акира разбра ли, че си имал извънбрачна връзка?

— Не.

— А Ричард Прайс? Каза ли му за това?

— Защо да казвам на Ричард? Да не мислиш, че съм го написал в онзи формуляр за развода? Не, никой не знаеше за това.

— А сега, след като вече си свободен мъж, тя ще се нанесе ли при теб?

Локуд се разсмя с глас.

— Сигурно се шегуваш. Давина е привлекателна жена, идеална за един бърз флирт. Но няма начин пак да си сложа главата в торбата. Първият ми брак… е, нали току-що ви казах за него? Беше истинска трагедия. А вторият ми брак беше фарс. Това ми се струва предостатъчно драма за един живот.

Търпението му се беше изчерпало. Видях как настроението му се промени така рязко, сякаш някой беше натиснал някакъв ключ.

— Според мен вече ви казах всичко, което искате да знаете — заяви той. — Ако нямате повече въпроси…

— Всъщност искам да ти съобщя нещо — отвърна Хоторн, без да бърза да си тръгне. — Онзи човек, който е проникнал с взлом в офиса ти…

— Да?

— Ние го открихме.

Локуд вече се беше научил да не се доверява на Хоторн, особено когато изглеждаше готов да му помогне.

— И…?

— Казва се Ленард Пинкърман. Оказва се, че и той е нещо като частен детектив. Може би ще ти е интересно да научиш, че е работил за Ричард Прайс.

— Моля? Работил е за Ричард?

— Ти си подарил на господин Прайс една бутилка вино. Нали така?

— Вече ви казах, че е така.

— И естествено, знаеш с какво е убит господин Прайс — бил е пребит до смърт с бутилка вино.

Локуд остана като зашеметен. От дружелюбието, с което ни беше посрещнал, не остана и следа.

— Искаш да кажеш, че бутилката е била същата?

— „Chateau Lafite Rothschild Pauillac“ реколта 1982 година.

Не бях изненадан, че Хоторн беше запомнил производителя и реколтата.

— Да. Аз му я подарих.

Локуд помълча няколко секунди, докато осъзнае, че никой друг не казваше нищо, така че явно от него се очакваше да продължи.

— Ричард беше свършил изключително добра работа за мен и аз исках да му благодаря за това. Бях му платил хонорара, разбира се, който не беше за пренебрегване. Но с избягването на съдебното дело очевидно ми беше спестил едно малко състояние и аз реших да му засвидетелствам благодарността си.

— С бутилка вино на цена две хиляди лири?

— Аз притежавам много вина.

— Колко по-точно?

— Моля?

— Дал си вината си на съхранение при една компания на име „Октейвиън“ в Коршам, в Уилтшър. Колко вина притежаваш в действителност?

По лицето на Локуд бавно се изписа усмивка, но тя не беше приятна.

— Не си губиш времето, Хоторн — каза той.

Хоторн не отвърна нищо, просто го чакаше да отговори на въпроса.

— Притежавам колекция от най-вече френски вина и шампанско на пазарна стойност от около два милиона и половина лири. Сега ще ме попиташ защо не съм я декларирал във формуляра, а горкият Ричард очевидно се е притеснявал за нея, след като е изпратил свой човек да влезе с взлом в офиса ми… Което съвсем не ми се струва етично, трябва да отбележа.

Е, не декларирах вината си, защото всъщност са закупени от името на една компания, която е моя собственост, и вече не могат да бъдат записани като имущество, защото са заложени като гаранция за един много голям заем. Средствата са ми необходими за един строителен проект в Батърсий. Всичко е съвсем законно и ако Ричард просто ме беше попитал за това, щях да му го кажа, но мога да ви уверя, че изобщо не подозирах за притесненията му. Никога не ми е споменавал за това.

Той отпусна ръце на бюрото си, с дланите надолу.

— Това ли е всичко?

Този път Хоторн стана от мястото си. Аз също.

— Разговорът ни беше много полезен.

— Не мога да кажа, че ми е било приятно — отговори Локуд, подбирайки внимателно думите си.

Хоторн пристъпи към вратата, после сякаш изведнъж се сети за още нещо.

— Един последен въпрос. Ти каза, че си излязъл от къщата на Давина Ричардсън около осем и петнайсет. Защо си толкова сигурен за часа?

— Сигурно съм си погледнал часовника.

— В кухнята има часовник на стената.

— Ние не бяхме в кухнята. Бяхме в спалнята. Облякох се, после си тръгнах. Може би тя е споменала колко е часът. Наистина не си спомням, честно.

Хоторн се усмихна.

— Благодаря.

Издаде го жестът. Когато заговори за своя часовник, Ейдриън Локуд вдигна ръка, за да се изфука с луксозния „Ролекс“, който носеше на китката си. И тогава го видях. Не на часовника, а на маншета на ризата му — миниатюрно и почти скрито от копчето на ръкавела. Едно петънце зелена боя.

И веднага познах точно какъв нюанс беше това зелено. Спомних си онова префърцунено название на цвета, който Давина беше избрала от „Фароу & Бол“.

„Зелен дим“.

Нямаше как да не е същият.

* * *

Тази вечер се прибрах по същото време като Джил, която се върна натоварена с проблеми от снимачната площадка. Организацията на поредната локация за снимки се беше провалила. Вече изоставахме с два дни от графика. Сякаш нищо не вървеше по план.

Двамата вечеряхме заедно, ако изобщо можеше да се нарече така. Джил изяде една салата с риба тон от консерва. Аз порових за нещо друго в хладилника, но там имаше само една бутилка шампанско, която ми бяха подарили от издателство „Орион“, когато книгата ми беше влязла в първата десетка на най-продаваните заглавия, и две яйца. Приготвих си бъркани яйца и ги изядох със сухари, защото нямаше хляб.

— Как беше денят при теб? — попита ме Джил.

— Горе-долу.

— Преработи ли сценария?

— Довечера ще го преработя.

И за двама ни беше съвсем обичайно да продължаваме работата си след вечеря. Работим в общ кабинет и често оставаме в него, рамо до рамо, почти до полунощ. Джил е единственият човек, когото познавам, който работи повече и от мен — управлява продуцентската компания, следи снимачния процес, организира социалния ни живот и се грижи за апартамента. Двамата всъщност се запознахме на работа, докато бяхме в рекламата. Тя беше мениджър в отдела за връзки с клиентите. Аз бях копирайтър. Два дни след като се запознахме, тя помоли — на колене — да бъде преместена да работи по друг проект в същата агенция, но въпреки това стана така, че започнахме да се виждаме, и двайсет и пет години по-късно още бяхме заедно. Бях написал четири телевизионни сериала за нея като продуцент: „Войната на Фойл“, „Несправедливост“, „Сблъсък“ и „Заплаха“. Тя беше първият ми читател, като четеше книгите ми дори преди Хилда Старк. Странно ми е да пиша за нея, а в интерес на истината тя беше заявила съвсем ясно, че се чувства неудобно в ролята на герой от моя книга. За съжаление няма как да избегна истината. Тя е главният герой в живота ми.

— Пак ли работиш с онзи детектив? — попита ме тя, докато се хранехме заедно.

— Да.

Не ми се искаше да узнае това, но аз никога не я лъжа. Тя веднага разбира всичко за мен, само като ме погледне.

— Мислиш ли, че това е добра идея?

— Всъщност не. Но имам договор за три книги от поредицата за него, а се появи ново разследване.

Чувствах се виновен. Знаех, че чака да довърша сценария за нея.

— Във всеки случай разследването май вече приключи — продължих аз. — Хоторн знае кой го е направил.

Не ми го беше казал по този начин, но аз се досещах. У Хоторн имаше нещо съвсем първично. Колкото повече се доближаваше до истината, толкова повече това личеше по очите му и по начина, по който седеше, излъчваше се от кожата му. Наистина приличаше на куче, захапало кокал. След срещата ни с Ейдриън Локуд се надявах да отидем да пием по нещо, но той нямаше търпение да се прибере у дома си. Представях си как седи на онази маса и сглобява модела на спасителния хеликоптер „Уестланд Сий Кинг“ със същото ненаситно внимание към подробностите, което прилагаше в разследването на престъпления.

— А ти знаеш ли? — попита ме тя.

Този въпрос ме потисна. Не се съмнявах, че решението вече би трябвало да е очевидно. През цялото време се бях надявал, че този път ще успея да разреша случая преди Хоторн. Но изобщо не бях стигнал дотам. Наистина не беше честно. Как изобщо можех да се наричам автор на книгата, ако нямах никаква връзка с последната глава — онази, в която беше целият смисъл от всяка подобна книга?

— Не — признах си аз, сетне с надежда добавих: — Все още.

След вечеря се качих в кабинета си, който всъщност ми беше направила Джил на горния етаж. Беше около петнайсет метра на дължина, доста тесен, с панорамна гледка към „Олд Бейли“ и катедралата „Сейнт Пол“. По онова време строяха един нов небостъргач, който се издигаше като все по-висока сребърна ивица в небето и напълно променяше гледката ми. Сградата щеше да стане известна като „Шард“. Седях на бюрото си и гледах вечерното небе. Въпреки онова, което бях казал току-що, не бях в настроение за сценарии. Вместо това извадих един бележник и се замислих над разследването.

Ако Хоторн можеше да разреши случая, и аз би трябвало да мога. Бях не по-малко интелигентен от него. Отговорът трябваше да е точно пред очите ми. Реших за последен път да прехвърля всички заподозрени.

Ейдриън Локуд.

Той беше най-очевидният кандидат. Въпреки онова, което ни беше казал, беше възможно да е знаел, че Прайс разследва тайната му колекция от вина, и в резултат на това споразумението за развода е можело да бъде отменено.

Според Акира Ано той беше избухлив и склонен към насилие. Първата му съпруга беше загинала. А освен това бях забелязал на ризата му онова петънце зелена боя. Дали беше същото зелено като боята, с която беше написано числото на стената на местопрестъплението? Разбира се — а това означаваше, че той е написал числото, макар и да не можех да си обясня защо.

Проблемът беше в това, че разполагаше със солидно алиби за времето на убийството. Защото е бил с…

Давина Ричардсън.

Тя не можеше да обвинява Прайс за смъртта на съпруга си в Дългата дупка. Това беше станало много отдавна, а оттогава насам той я беше подкрепял — пък и така или иначе Грегъри Тейлър беше поел отговорността за случилото се.

Но двамата с Локуд бяха любовници. И какво ни беше казал съпругът на Прайс, Стивън Спенсър? На Прайс му беше дошло до гуша от нея. „Тя го изтощаваше с всичките си изисквания.“ Ами ако Прайс беше решил най-сетне да спре да я издържа и с това беше предизвикал нейната смъртоносна ярост? Може да е говорила с Ейдриън Локуд, който си имаше собствени причини да желае смъртта на Прайс. Може би го бяха планирали заедно.

Акира Ано.

Тя си оставаше главният ми заподозрян — веднага след съпруга си. С нея беше започнало всичко — със заплахата, която беше отправила в ресторанта, и с онова хайку, което подсказваше, че може да е мислела за убийство, макар тя да настояваше, че е било адресирано до Ейдриън Локуд. Не ми беше трудно да повярвам, че е била достатъчно отмъстително настроена, за да убие Ричард Прайс, както не ми беше трудно и да си представя как е написала числото 182 на стената. Стената ми напомняше на онези японски стенописи с калиграфия. Отиваше й. Но и тя имаше алиби.

Доун Адамс.

Две разведени жени, затаили враждебност към опитния бракоразводен адвокат, който ги беше унижил. Нещо повече, ако Ричард беше разкрил истината за Марк Беладона и „Обреченият свят“, с това би могъл да съсипе и двете. Вече си давах сметка и за това, че в оставянето на послание на местопрестъплението имаше нещо доста литературно. В известен смисъл, Доун и Акира бяха като отражение на Ейдриън и Давина. Две двойки със сходни цели, които действат в съюз.

Стивън Спенсър.

Той не ми приличаше на убиец, но не можех да го изключа от списъка. Беше излъгал за посещението при майка си и като нищо можеше да е излъгал и за състоянието на брака си. Изневярата му беше факт. Ричард Прайс е бил наясно с това и е обсъждал завещанието с един от съдружниците си в „Мейсфилд Прайс Търнбул“. Ако Спенсър е бил на път да изгуби брака, дома и наследството си, определено имаше най-непосредствения мотив за убийство.

Сюзан Тейлър.

Не бях забравил и за вдовицата на Грегъри Тейлър. Съпругът й беше намерил смъртта си един ден преди Ричард Прайс и тя беше пристигнала в Лондон в деня на убийството. Никой не я беше карал да дава официални показания за това, но дали наистина беше стояла съвсем сама в някакъв евтин хотел? Спомних си необичайната искрица жестокост в очите й, когато беше казала: „Какво съм правила според вас?“ Дали нямаше нещо друго около Дългата дупка, което не ни беше казала? Ричард, Чарлс и Грегъри — и тримата затворени под земята, докато водата се надига около тях. А сега и тримата бяха мъртви. Трябваше да има някаква връзка.

Трябваше да е някой от тях.

Един от шестимата. Но кой?

Джил влезе в кабинета и като ме видя потънал в мисли, дръпна преградата между нас, за да се затвори в своята половина. Наричаме я „вратата на раздора“. Отворих на нова страница в бележника и се замислих за всички улики, които си бях отбелязал, докато придружавах Хоторн — счупените стъбла на тръстиките до входната врата на Прайс; книгата, която беше купил Грегъри Тейлър от книжарницата на „Кингс Крос“; петното зелена боя на ръкава на Ейдриън Локуд. Спомних си как Хоторн бе заговорил за числото, изписано с боя на стената, и последните думи на Ричард Прайс: „Какво правиш тук? Малко е късно.“ Написах тези думи и ги оградих с кръгче. Това не ми помогна с нищо.

Какво друго имаше? Хоторн беше говорил нещо за формата на престъплението. Седяхме в апартамента му и разговаряхме на чаша ром с „Кока-Кола“. Разлистих бележките си, за да намеря точните думи.

„Не става така, Тони. Трябва да откриеш формата. Това е всичко.“

Но ако имаше форма, аз не я виждах. Все още бях убеден, че отговорът трябва да се съдържа в една-единствена улика — нещо, което през цялото време е било пред очите ми, но съм пропуснал да забележа колко е важно.

Припомних си посещението ни в дома на Ейдриън Локуд: чадърът до вратата, витамините, сините боровинки. Опитах се да си спомня защо ги бях записал в бележника си. Защо изобщо ги бях споменал?

И това беше мигът, в който си казах „Еврика“.

Включих компютъра си и влязох в интернет. Какво прекрасно изобретение — дар както за писателите, така и за детективите! След броени секунди вече разполагах с отговора, който ми трябваше, и в този миг всичко дойде отведнъж по местата си, и аз внезапно видях с ослепителна яснота точно кой беше убил Ричард Прайс. Не си бях представял, че някога ще преживея нещо подобно. Агата Кристи не го беше описала, нито някой друг от авторите на криминални романи, за които се сещах: този миг, в който детективът разбира всичко и истината се явява пред очите му. Защо Поаро никога не засукваше мустаците си от задоволство? Защо лорд Питър Уимзи не подскачаше във въздуха от радост? На тяхно място щях да го правя.

Посветих още един час на задачата да обмисля всичко както трябва. Видях как Джил изгаси лампата и я чух как отиде да си легне. Записах си още няколко бележки. После се обадих на Хоторн. Не ме интересуваше дали беше късно.

— Тони?

Наближаваше полунощ, но обаждането ми явно не го беше обезпокоило.

— Знам кой го е направил — казах аз.

От другата страна на линията настъпи глуха тишина. Естествено, че не ми повярва.

— Кажи ми — рече накрая той. И аз му казах.