Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (10)

10.
Ингълтън, Йоркшир

Когато на следващия ден се срещнахме на гара „Кингс Крос“, Хоторн не беше в добро настроение — но от друга страна, разбира се, това беше напълно обичайно за него. Когато се виждахме, поведението му беше в спектъра между дистанцирано и дразнещо, като понякога стигаше до отявлено грубо, и аз често си представях, че от толкова много преследване на убийци беше станал малко социопат като тях. Понякога се чудех дали просто не играе ролята на корав детектив — дали не си слагаше тази маска заедно с белите ризи и тъмните си костюми. Защо така упорстваше да не ми разкаже нещо за себе си? Защо никога не говореше за филмите, които е гледал, за хората, с които се е срещнал, какво е правил през почивните дни или нещо друго, различно от работата, която вършехме заедно? От какво се страхуваше?

Въпреки това се надявах това пътуване до Йоркшир да му помогне да се отпусне. Все пак щяхме да прекараме поне четири часа един до друг и със сигурност можеше да си поприказваме приятелски на чаша кафе и сандвич с бекон, нали така? Нищо подобно. Когато влакът потегли, той остана седнал с превит гръб, вперил навъсен поглед през прозореца. Имаше нещо в поведението му, в онези негови търсещи очи, в малкото му, старомодно куфарче, което носеше със себе си, което ми напомняше на дете, евакуирано по време на война. Когато го попитах дали иска нещо за ядене, той просто поклати глава. Между другото, бях купил за двама ни билети за първа класа. Налагаше се да работя и си мислех, че Хоторн ще оцени допълнителното пространство. Той дори не беше забелязал.

Ясно беше, че не му се искаше да напуска Лондон. Десет минути по-късно, когато бяхме набрали скорост и се носехме с потракване през северните предградия, той продължаваше да зяпа жилищните сгради и офисите, които вече започваха да оредяват. Зелените пространства помежду им сякаш го тревожеха и тогава си дадох сметка, че като изключим онзи единствен ден в Кент, не бяхме напускали града. Никога не го бях виждал облечен с дънки или спортни обувки. Дали изобщо спортуваше? Нямах представа.

Към нас се приближи един кондуктор и аз използвах момента, за да побутна Хоторн, било то съвсем лекичко.

— Много си мълчалив — казах аз. — Има ли някакъв проблем?

— Не.

— С голямо удоволствие ще прекарам няколко дни в провинцията.

— Познаваш ли Йоркшир?

— Следвах в Йорк.

Той прекрасно знаеше това. Знаеше всичко за мен. Трябва да е целял нещо друго с този въпрос и като обмислих повторно думите му, осъзнах напрежението в гласа му и разбрах какво е имал предвид.

— Ти не обичаш Йоркшир — казах аз.

— Не особено.

— Защо?

Той се поколеба.

— Прекарал съм известно време там.

— Кога?

— Няма значение.

Хоторн извади една книга с меки корици от джоба си и я пльосна на масичката, за да обозначи края на разговора. Погледнах надолу и видях, че беше избрал „Етюд в червено“ на сър Артър Конан Дойл.

— За литературния клуб ли я четеш? — попитах аз.

— Точно така.

Хоторн искаше да ми каже още нещо, но изминахме още десет километра, преди да се насили да го направи.

— Искат да дойдеш на следващата сбирка.

— Кой?

— От литературния клуб.

Аз го погледнах неразбиращо и той добави:

— Писал си за Шерлок Холмс. Онзи, последният ти роман. Искат да чуят какво мислиш.

— Разбира се — казах аз. — Просто се чудех как са разбрали за мен… в смисъл, че се познаваме.

— Е, не съм им казал аз.

— Сигурен съм.

Хоторн си пое дъх. Личеше, че му се иска да си запали цигара.

— Някой те е видял, когато си бил в сградата — обясни той.

— „Ривър Корт“?

— Да. Когато си се качил в асансьора.

Спомних си младия мъж в инвалидната количка и онази семейна двойка, която бях видял на партера. Понякога ме дават по телевизията, а снимката ми е върху обложките на книгите ми. Възможно е да са ме разпознали.

— Помолиха ме да те поканя да дойдеш — каза Хоторн.

— Това ли те тревожи? Ще дойда на драго сърце.

— Тревожех се, че ще отговориш така.

Хоторн отвори книгата си и започна да чете, а междувременно аз извадих една писалка и започнах работа по сценария си. В „Слънчоглед“ Фойл трябва да защитава един бивш нацист, живеещ в Лондон в края на войната, и в резултат на това узнава за едно масово убийство, извършено във Франция. Както обикновено, имаше проблеми с продукцията. Бях написал кулминационна сцена — кървава екзекуция сред поле от яркожълти слънчогледи — но тъй като беше октомври, никъде във Великобритания не растяха подобни цветя. Изкуствени нямаше да свършат работа. Да ги генерират компютърно щеше да излезе твърде скъпо. В момента устоявах на поривите да прекръстя епизода на „Пащърнак“.

В Лийдс се прекачихме на друг влак и от този момент нататък все повече попадах в плен на очарованието на региона, който ставаше все по-красив. Гарите ставаха все по-малки и по-уединени, а пейзажът все по-девствен, докато, когато стигнахме до Гаргрейв и Хелифийлд, сякаш се бяхме озовали в един друг свят, сякаш излязъл от въображението на Толкин. Грееше есенно слънце, а хълмовете, по-зелени и тучни, отколкото някога бях виждал, бяха осеяни с каменни зидове, живи плетове и овце. Гледката ме накара да се зачудя защо прекарвам по десет часа на ден, всеки ден, в една стая насред града, когато всичко това е само на няколко часа от мен.

Нищо от видяното не въздействаше на Хоторн. Той продължи да чете книгата си и когато все пак погледна през прозореца, го направи свъсено и мълчаливо, сякаш се сбъдваха най-ужасните му страхове. Предполагах, че тук или някъде наоколо беше прекарал някаква част от детството си. Беше използвал думите „известно време“ за живота си в Йоркшир и след като беше живял в Лондон поне през последните дванайсет години — имаше единайсетгодишен син в „Гантс Хил“ — трябва да е било доста отдавна. Точно в този момент той със сигурност не искаше да бъде тук. С изумление отбелязвах колко зле се отразяваше това на настроението му.

Пристигнахме в Рибълхед, малка гара, която сякаш нямаше никаква причина да съществува — като изключим самата гара и един-единствен хотел с кръчма, наоколо нямаше никакви други постройки, докъдето стигаше погледът. Ние бяхме единствените хора, които слязоха от влака, който запуфтя нататък по пътя си и ни остави на един дълъг, празен перон, в другия край на който ни очакваше някакъв човек. Хоторн беше уговорил всичко от Лондон и знаех, че се беше свързал с местния пещерен спасителен отряд. Мъжът, който ни очакваше, се казваше Дейв Галиван. Той беше дежурният отговорник, когото бяха повикали, след като Чарли Ричардсън изчезнал в Дългата дупка, и тъкмо той беше открил тялото.

Тримата закрачихме напред, упътвайки се един към друг. Околният пейзаж беше толкова просторен, а гарата толкова пуста, че сцената ми напомни за каубоите в Дивия запад, които се подготвят за дуел. Когато се приближихме, той се оказа приятен на вид мъж, прехвърлил петдесетте. Беше здрав и мускулест, с гъста, бяла коса и червендалестото лице на човек, прекарващ живота си на открито, особено ако е в района на Йоркшир Дейлс, където климатът е особено непредвидим.

— Вие ли сте Хоторн? — попита настойчиво той, когато стигна до нас.

— Аз съм — кимна Хоторн.

— Искате ли да се настаните в хотела? Трябва ли ви тоалетна или нещо друго?

— Не. Нямаме нужда от нищо.

— Тогава да вървим.

Никой не беше попитал мен, но това не ме учуди. Защо бих очаквал нещо различно?

* * *

Ингълтън беше привлекателно селце, оградено от не толкова привлекателни съвременни сгради. Изглеждаше построено на ръба на нещо като някогашна каменоломна, със стълбища и буйни градини, които се спускаха по стръмния склон, така че докато минавахме с колата по главната улица, всъщност се намирахме доста над керемидените покриви и комини на множеството къщи отдолу. Един огромен виадукт, сега неизползван, се издигаше от едната страна; докато го гледах, се чудех дали работниците, които не бяха скъпили потта и ругатните си, за да го построят, си бяха представяли, че някой ден хората ще го намират за красив. Продължихме и минахме покрай едно кафене, два специализирани магазина, предлагащи оборудване за пещерняци и книги за пещерни изследвания, и след това, доста неочаквано, покрай един диспропорционално голям дом за възрастни хора, сякаш излязъл от книга за Шерлок Холмс. Това ми напомни, че майката на Конан Дойл някога беше живяла наблизо и самият писател често беше посещавал района.

Сюзан Тейлър живееше на около две минути път нагоре по хълма, в една къща от 20-те години на миналия век, намираща се в края на редица подобни къщи и осквернена със съвременна входна врата, прозорци с двоен стъклопакет и една наистина ужасна зимна градина, която стърчеше зад къщата. От друга страна, от разходката с кола из Ингълтън ставаше ясно, че съвсем малка част от жителите му отделяха време да се занимават с архитектурни лигавщини. В къщата имаше нещо много мъжествено — в масивните стени, в самата й квадратна форма — и въпреки това, в нея живееха една вдовица и двете й дъщерички. Шарлот Бронте спокойно би могла да я използва за декор на някой от своите романи. Но щеше да й се наложи да си затвори очите за зимната градина.

Дейв Галиван почука на вратата и без да дочака отговор, я отвори и влезе вътре. Последвахме го в един светъл, просторен дом, семпло обзаведен, с рогозки от сизал^[1] на пода, изсушени тръстики във вази и снимки на пещери и ждрела по стените. От едната страна една врата водеше към дневна с пиано и камина с още изсушени цветя, поставени вътре в нея. Една котка спеше върху килимче. Обърнахме се на другата страна и влязохме в кухнята, където Сюзан ни очакваше с огромен нож в ръка.

Това беше причината на пръв поглед външният й вид да ми се стори заплашителен, макар че всъщност просто бяхме влезли, докато приготвяше зеленчуци за вечеря. Пред нея имаше нарязани моркови и картофи и тъкмо в този миг, тя ползваше острието на ножа, за да ги прехвърли от дъската за рязане в тенджерата.

Бяха изминали пет дни, откакто беше научила, че е загубила не само съпруга си, но и целия си свят, и тя все още се намираше в шок. Работата не беше в това, че просто не се усмихваше. Тя като че ли почти не забеляза, че сме влезли в кухнята. Имаше квадратно лице, а кожата и цветът му приличаха на влажна глина. Косата й беше с неопределен цвят и безжизнена. Беше облечена с рокля, която беше или твърде дълга, или твърде къса, или просто някак сбъркана, стигаща до едрите й, набити прасци. Когато Галиван ни въведе, тя не каза нищо, но веднага пролича, че й се искаше да ни няма.

— Сю, това е господин Хоторн — обяви Галиван.

— О, да. Сигурно ще искате чай?

Не бях сигурен дали думите й бяха предложение да ни приготви чай или мрачно предположение, но бяха произнесени с почти стряскаща липса на въодушевление.

За мое учудване Хоторн отговори ентусиазирано:

— Чаша чай. Би било чудесно, госпожо Тейлър.

— Аз ще го приготвя — каза Галиван, като се приближи до чайника.

Очевидно беше запознат с всичко в кухнята.

Сюзан остави ножа и седна на кухненската маса. Беше прехвърлила четирийсетте, но изглеждаше много по-възрастна — една очукана от живота жена, която с всяко движение на тялото си издаваше, че всичко й е дошло до гуша. Ние седнахме срещу нея и тя ни огледа за първи път.

— Надявам се, че няма да ми отнемете много време — каза тя. Говореше със силен йоркширски акцент. — Трябва да довърша вечерята, а момичетата скоро ще се приберат от училище. Тази седмица бездруго беше достатъчно тежка за тях. Не искам да ви заварят тук.

— Много съжалявам за загубата ви, госпожо Тейлър — каза Хоторн.

— Вие познавахте ли Грег?

— Не.

— Не познавате и мен, така че не си правете труда да изказвате съболезнования. Няма никаква полза от тях.

— Трябва да разберем какво се е случило с него.

— Вие знаете какво се е случило с него. Паднал е под един влак.

Хоторн отговори извинително:

— Може и да не се е случило точно това…

— Какво искате да кажете? — каза тя и за един кратък миг в очите й проблесна гняв.

Хоторн отвърна на погледа й, преди да продължи:

— Не искам да ви разстройвам, госпожо Тейлър, но не сме изключили напълно възможността някой да го е блъснал.

Останах учуден, че го каза толкова директно, и се запитах как ли щеше да реагира тя. Не беше имала достатъчно време да свикне с мисълта, че мъжът й е мъртъв, та какво оставаше за възможността да е бил убит. Струваше ми се несъобразително, дори като за Хоторн.

В действителност тя прие думите му със забележително равнодушие.

— Кой би пожелал да направи подобно нещо? — каза тя. — Не мога да се сетя за никой, който би искал да направи нещо лошо на Грег. И никой освен мен не знаеше, че ще пътува до Лондон. Той не каза дори на момичетата.

— Защо беше в Лондон?

Чайникът беше кипнал. Сюзан не отговори, докато Галиван не приготви чая и не го сложи на масата. Беше оставил пакетчетата в чашите, етикетите висяха от външната им страна.

— Беше болен — каза тя. — Имаше нужда от пари.

— Колко болен?

За пореден път Хоторн премина направо на въпроса.

— Сериозно болен. Но не се заблуждавайте. Той щеше да оздравее. Това беше поводът за пътуването му.

— А с кого отиде да се срещне?

— Позволете ми да ви обясня, господин Хоторн. И ако не възразявате, ще ви разкажа нещата така, както ги виждам аз. Ще бъде по-лесно за вас и по-малко болезнено за мен, ако не се налага да отговарям на всеки един от проклетите ви въпроси.

Хоторн извади цигарите си.

— Имате ли нещо против, ако пуша? — попита той.

— Можете да пушите колкото си искате. Но не и в дома ми.

Тя впери потиснат поглед в чая си, после взе чашата в ръце и отпи, без да махне пакетчето. Аз направих същото. Галиван беше сложил няколко лъжички захар, без да ни попита. Той се суетеше около чайника и остави трима ни да седим скупчени около масата.

— Когато се запознах с него, Грег беше счетоводител — започна тя. — Справяше се добре. Работеше в голяма фирма в Лийдс и се изкачваше в йерархията, ако разбирате какво имам предвид. Аз работех в един бар и така се запознахме. Излизахме на срещи. Оженихме се. Родиха ни се деца. Но той така и не се почувства щастлив в града. Обожаваше йоркширските долини, обичаше да се разхожда сред хълмовете, да наблюдава птиците, да спи под звездите. И не обичаше да скита само из хълмовете, но и под тях. Беше пещерняк до мозъка на костите си. Идваше тук по два уикенда месечно, без да се интересува какво мисля аз по този въпрос. Така че в крайна сметка беше най-логично да продадем всичко и да се преместим тук. Той започна работа в „Аткинсънс“, нищо че не беше толкова добре платена.

— Магазин за строителни материали — поясни тихо Галиван отстрани.

— Точно така. Той им беше финансов мениджър.

— Имате ли снимка на вашия съпруг? — попитах аз.

Нямах никаква представа как изглежда и си казах, че ако ще разказвам за него, ще ми бъде от полза да го видя.

Тя ме изгледа така, сякаш я бях обидил с нещо, после кимна съвсем леко. Галиван се приближи до масата и донесе една снимка в пластмасова рамка. На нея се виждаше, усмихнат мъж с лице на играч на ръгби и съответно счупен нос. Беше облечен в ярък анорак. Поне половината снимка беше заета от брадата му, която сякаш експлодираше от лицето му. Беше се ухилил и гледаше с вдигнат палец към обектива: явно беше от хората, които се наслаждават на живота.

— Двамата с Грег се оправяхме с парите. Не бяхме богати, но на място като това човек няма нужда от много пари. Не се оплаквам. Имахме си приятели. Имахме Джун и Мейзи — двете ни момичета. И разбира се, Дейлс. Аз работя три дни седмично в дом за възрастни хора. Щом свикнеш с него, Ингълтън не е никак лошо място. През лятото има твърде много туристи и не можеш да мръднеш по главната улица, но така е навсякъде в Дейлс. На нас ни харесва най-много през зимата. Трябва да видите как изглежда селото, затрупано от сняг. Много е красиво.

И тогава Грег се разболя. Започна преди около шест месеца и разбира се, първоначално си казахме, че ще отшуми. Затрудняваше се при ходене, особено при изкачване или слизане по стълби. Убедих го да отиде на преглед, но лекарката каза, че е само лек артрит в коленете, предписа му противовъзпалителни лекарства и го изпрати да си върви… каква глупава крава. Само че след това започнаха да го болят ръцете и вратът. Грег се опитваше да не се оплаква прекалено много, но положението просто не спираше да се влошава. Вратът му беше най-зле. Започнаха да му излизат синини по кожата. Имаше затруднения с дишането. Върнахме се при лекарката и този път тя ни изпрати в Лийдс. И въпреки това им отне известно време, преди да успеят да му поставят диагноза.

Тя замълча. Погледът й се зарея някъде по средата на стаята.

— Нарича се синдром на Елерс-Данлос. Чувах го за първи път и ми звучеше измислено, но така си се казва. СЕД за по-кратко. Той винаги говореше за болестта като за човек, все едно на малко име. „Сед е дошъл.“ Така казваше. Грег винаги се опитваше да се шегува с всичко.

— Такъв си беше — съгласи се Галиван.

— Но в това нямаше нищо смешно. Абсолютно нищо смешно. Сед щеше да го убие. Беше съвсем просто. Прешлените на врата му се разместваха, което означаваше, че продълговатият му мозък не може да функционира. Още няколко месеца и щеше да остане прикован на легло. Щеше да започне да получава гърчове. Щеше да се парализира. И после щеше да умре.

Тя имаше маниера да произнася изреченията така, сякаш ги поднасяше като малки късчета информация. Беше систематизирала по този начин бавната смърт на съпруга си, точно както периода на ухажване между двамата и сватбата им. Първо това, после другото и накрая третото.

— СЕД може да се лекува — продължи тя. — От някаква група за емоционална подкрепа се свързаха с нас и ни обясниха… за операцията. При нея се споявали прешлените, така че вратът му щеше да се стабилизира. Това щеше да му спаси живота. Проблемът беше там, че здравните осигуровки не я покриваха. Беше твърде скъпа и твърде сложна операция. Грег трябваше да замине за Испания. Лекарите там я бяха правили успешно много пъти, но нямаше да бъде евтино. С полетите и лечението, и болницата, и всичко останало, щеше да му струва 200 000 лири.

Съвсем нямахме толкова пари. Къщата е наша, но е ипотекирана, а Грег така и не се научи да спестява пари, което е странно, понеже работата му е да се занимава точно с това. Имаше застраховка живот, на стойност четвърт милион паунда: беше си я направил, докато живееше в Лийдс. Но тя нямаше да ни свърши абсолютно никаква работа, понеже за да получиш парите, първо трябва да умреш. Така че каква полза имаше от нея?

— Но е имал богат приятел в Лондон — каза Хоторн.

— Точно така. Малко ме изпреварихте. На деветнайсетгодишна възраст, когато следвал в Оксфорд, се беше сприятелил с две момчета… Ричард Прайс и Чарли Ричардсън. Дики и Трики, така ги наричаше той. Обичаха да обикалят заедно пещерите — така се бяха запознали — и това се превърна в един вид ритуал за тях тримата. Моят Грег очакваше срещите им с нетърпение. Това беше кулминацията на годината. Най-често оставаха в Англия, но понякога обикаляха из Европа и дори Южна Америка. Работата беше следната: другите двама знаеха, че той не може да си позволи екзотични пътешествия. Но когато избираха някоя далечна дестинация, винаги се бръкваха малко повече, за да му помогнат. Никой никога не говореше за това, а и Грег също не обичаше да го прави — той беше йоркширец и държеше на гордостта си, — но ако не бяха те, никога нямаше да успее да отиде на онези места.

Всичко това свърши, когато през 2007 година Чарли загина в Дългата дупка. Ричард беше на дознанието, но двамата с Грег никога повече не се видяха. Може би защото и двамата се чувстваха виновни за случилото се и не можеха да се погледнат в очите, въпреки че нямаше причина да е така, след като и двамата бяха напълно оправдани. Ето, Дейв беше свидетел и той пръв каза, че никой не е направил нищо погрешно. Беше просто нещастен случай, нищо повече.

Докато говореше, Галиван я беше наблюдавал втренчено, но когато чу името си, извърна глава. Сякаш не искаше да го замесват.

— Тъкмо аз убедих Грег да замине за Лондон и да говори с Ричард — продължи тя. — Ричард беше първокласен адвокат и си беше уредил живота. Имаше къщи в Лондон и в провинцията. Може би нямаше да успее да ни даде цялата сума, но ако се бръкнеше, щеше да може да ни помогне за първоначалната вноска, а след това двамата щяхме да намерим начин да съберем и останалите пари. Щяхме да обявим сметка за дарения или нещо такова. Тази идея не допадна на Грег. Според него между тях с Ричард всичко беше приключило. Не се бяха виждали от шест години.

— Той е заминал в събота — каза Хоторн.

— Точно така. Аз самата го закарах до гарата. Казах на Грег в прав текст — ако не се качеше на влака, щях да се разведа с него. И щях да накарам Ричард Прайс да ме представлява в съда. При тези думи той се засмя, въпреки че по това време смехът вече му причиняваше болка. Това беше последният път, в който го видях — рано сутринта, на перона в Рибълхед. Той щеше да прекара в Лондон само няколко часа. Очаквах да се прибере навреме за вечеря.

— Ричард Прайс е отказал да му помогне — казах аз.

Бях убеден, че щеше да ни каже точно това. Нищо друго не би прозвучало логично. Ричард не бе пожелал да му даде парите. Грег се беше хвърлил под влака. А Сюзан беше отишла в Лондон на следващия ден. Може би тъкмо тя беше убила Ричард.

— Нормално е да си помислите подобно нещо, но всъщност напълно грешите — отговори язвително Сюзан. — Ричард Прайс беше добър човек. Може би се обвиняваше за случилото се в Дългата дупка. Както вече ви казах, моят Грег също обвиняваше себе си. Но никога не започнаха да се обвиняват взаимно. Заедно бяха решили да излязат от пещерата и всички бяха на мнение, че това е било правилното решение.

Тя погледна Дейв Галиван в желанието си да потвърди думите й, но той продължаваше да стои с извърната глава.

— С Грег се бяха уговорили да се срещнат в дома му в Хампстед — продължи тя. — Трябва да е било по обяд. Ричард беше казал, че ще бъде сам. Е, не знам всички подробности, но той приел у дома си Грег, сякаш последните шест години не са се случили и отново са най-добри приятели. Изслушал Грег и се съгласил не просто да даде 20 000 или 30 000 лири, а да се бръкне за цялата сума. Такъв човек беше той. Истински светец.

— Откъде знаете това, госпожо Тейлър? — попита Хоторн.

— Грег ми се обади по телефона.

Тя го погледна право в очите и в същото време започна да рови в джоба си. Най-сетне извади един мобилен телефон и го сложи върху масата.

— Когато се обади, шофирах. Всяка събота следобед водя Джун на уроци по танци. Той трябва да се е сетил. Затова ми остави съобщение.

Тя протегна ръка и натисна няколко копчета. Бяхме видели снимката на мъртвеца. Сега чухме гласа му.

„Здравей, любов моя. Току-що си тръгнах. Ричард се държа страхотно. Не мога да повярвам. Заведе ме в дома си — ако можеше само да го видиш — и изпихме по чаша чай и… както и да е, той каза, че може би ще успее да плати за всичко. Съвсем всичко. Представяш ли си? Сякаш иска да компенсира случилото се преди всичките тези години. Аз му казах колко ще струва, но той отговори, че компанията му има фонд за подобни случаи и… — гласът замълча за миг. — Сега тръгвам обратно към «Кингс Крос». Ще ти се обадя от влака или ти пробвай да ми звъннеш. Хайде да излезем в неделя вечерта. Да отидем «Мартън Армс». Този път имаме повод да празнуваме. Ще се чуем по-късно. Става ли? Обичам те.“

Чу се глухо изщракване и тишина.

— От полицията си презаписаха съобщението — каза Сюзан. — Не искам никога да го загубя. Чухме се още веднъж, когато пристигна на гарата, но това е последният ми спомен от гласа му. Изпрати ми и това…

Тя завъртя телефона към нас, за да ни покаже една снимка, която Грегъри Тейлър си беше направил — едно селфи. Беше застанал на една улица, която мигновено разпознах. Беше Хорнси Лейн в Хайгейт. Мостът „Хорнси Лейн“, който се извисява над Арчуей Роуд, беше точно зад него. Грегъри се усмихваше.

— Това е единствената утеха, която ми остана — продължи Сюзан. — Умрял е истински радостен. Беше на върха на щастието. Мислеше си, че всичко ще бъде наред.

Тези думи събудиха още една мисъл в ума ми. За Грегъри Тейлър всичко нямаше да бъде наред. Операцията никога нямаше да се осъществи. Възможно ли е заради това да е бил убит Прайс? Възможно ли е някой да е искал да му попречи да плати за лечението?

Изглежда Хоторн си беше помислил същото.

— На път за вкъщи съпругът ви е бил в добро настроение — каза той. — Какво тогава се е случило на „Кингс Крос“ според вас?

— Ваша работа е да разберете това — отговори Сюзан. — Аз нямам никаква представа, а от полицията не искат да ми покажат записите от охранителните камери. Но казват, че на перона е имало много фенове на „Лийдс“. Доста подпийнали.

Тя стисна телефона си в ръка, сякаш беше свещена реликва, съдържаща прахта на мъжа, когото беше обичала. За пръв път видях сълзи в очите й.

— Изобщо не знам какво да си мисля. И след като ви разказах всичко, което се случи, ако не възразявате…

Галиван пристъпи напред, сякаш за да ни изпрати, но Хоторн не помръдваше.

— Наложило се е да заминете за Лондон — каза той.

— Пристигнах там в неделя сутринта. Срещнах се с един полицай, който се казваше Маккой. Дейв остана да се грижи за момичетата.

— Разпознали сте тялото.

— Показаха ми снимки, да.

— Кога се върнахте?

Можеше да има само една причина Хоторн да задава на Сюзан този въпрос. Сюзан Тейлър е била в Лондон, когато Ричард Прайс е бил убит! Но нямаше как тя да има нещо общо с това. Беше напълно нелогично.

— Останах до понеделник сутринта. Настаниха ме в един хотел близо до гарата. Ужасно място — но беше твърде късно да хвана обратния влак.

— Какво правихте в неделя вечерта?

— Излязох да потанцувам и после на късна вечеря — отговори намръщено тя. — Какво съм правила според вас? Седях сама и броях часовете до момента, в който можех да си тръгна.

Тя беше готова да ни отпрати на мига, но Хоторн все още не беше приключил с нея.

— Има още нещо, госпожо Тейлър — каза той. Беше напълно безмилостен. — Трябва да ви попитам за Дългата дупка.

— За това мога да ви разкажа аз — каза Галиван.

— Бих искал да го чуя от госпожа Тейлър.

— Оттогава минаха шест години.

— Вие казахте, че Ричард Прайс и съпругът ви никога не са се обвинявали взаимно. Но може би някой друг ги е обвинявал.

Тя гледаше втренчено.

— Защо казвате това?

— Защото, госпожо Тейлър, без значение дали това ви харесва или не, и двамата са загинали при необичайни обстоятелства в рамките на двадесет и четири часа. И изглежда, че Дългата дупка е единственото, което ги свързва.

Сюзан Тейлър погледна ръчния си часовник и след това направи знак на Галиван. Не беше доволна, но реши да ни отдели още малко време.

— Мога да ви разкажа само онова, което знам от Грег, но предполагам, че вие точно това искате да чуете. Случи се през един априлски уикенд. Те двамата — Ричард Прайс и Чарли Ричардсън — бяха дошли от Лондон. Отседнаха в хотела на гарата в Рибълхед. Грег също си взе стая там. Бяха си чисто и просто пари на вятъра. Намира се само на двайсет минути оттук. Но така тримата щяха да могат да пият заедно и съм сигурна, че са се справили чудесно. Всички момчета на едно място. Да си припомнят отминалите времена и разни такива глупости.

— Вие познавахте ли Ричард Прайс?

— Разбира се, че го познавах. Бяхме се виждали няколко пъти. Честно казано, не ми допадаше особено. Намирах го за прекалено сладкодумен. Грег никога не го водеше тук. Мисля, че се срамуваше от тази къща, което е пълна глупост, затова излизахме да вечеряме в „Мартън Армс“ или някъде другаде. Видях го и на дознанието. Но не разговаряхме — не и тогава. Аз не говорих с никого.

Както и да е, заключението от дознанието отговаряше напълно на онова, което Грег ми беше разказал. Беше април и времето беше топло. Последните две седмици бяха слънчеви, но прогнозата за онзи ден предвиждаше дъжд. Дори се беше чуло, че може да има буря. Но Грег погледна облаците и прецени, че ще бъде само на едно място, много далече от Олд Инг Лейн, откъдето те щяха да тръгнат. Грег познаваше времето. Никога не бъркаше. Влязоха преди обяд и трябваше да излязат в късния следобед. Това е пещера четвърта категория, ако определението ви говори нещо. Дълга три километра. На много нива е трудна за преминаване.

Е, бурята се разрази точно над тях и проблемът беше в засъхналата земя, което означаваше, че водата се стичаше много по-бързо през нея. Почти веднага разбрали, че са закъсали и нямат избор. Можело да се изкачат на някое по-високо място, или да тръгнат възможно най-бързо към изхода. Тримата решили да направят точно това. Имало някаква кривина, през която трябвало да се промъкнат, и след това щяло да бъде сравнително лесно… някъде на четири крака, някъде прегърбени. Но ако успеели да изпреварят водата, всичко щяло да бъде наред.

Така и направили. Всички били на едно мнение. Но някак, в бързината да се измъкнат, Чарли Ричардсън се отделил и изостанал. Другите двама забелязали, че го няма, едва когато стигнали до последния пасаж и изходът бил точно пред тях. И какво да направят? Право напред виждали светлината в края на пещерата. Би било пълна лудост да тръгнат обратно към водата, която ги застигала. Започнали да го викат по име, но било загуба на време. Дори да е бил на пет метра от тях, заради бученето на водата и всичко останало нямало да ги чуе. Затова решили да се върнат. Пътят, по който дошли, вече се бил превърнал в река, която течала бясно право насреща им, но минавала през вертикален процеп…

— Много висок, но тесен — обясни Галиван. — Можели да се движат над течението, ако използват бедрата и лактите си, за да се опират в стените.

— Все пак било много опасно — добави Сюзан Тейлър. — Защото, ако се подхлъзнели, течението веднага щяло да ги отнесе. Но двамата дали всичко от себе си и въпреки това не успели да намерят Чарли.

Тя замълча, сякаш нямаше смисъл да казва нищо повече.

— Решили, че сигурно изобщо не е забелязал кривината и е продължил право напред към една плетеница от тунели и пасажи. Нещо като подземен лабиринт.

— Кръстовище „Спагети“ — каза Галиван.

Това беше названието, което беше споменала Давина Ричардсън.

— Нямало как да се върнат толкова назад, затова взели друго решение, което било да излязат и да повикат помощ.

— Изкачили се до фермата „Инг Лейн“ — поде разказа Галиван. — Тамошният фермер се казва Крис Джаксън и те знаели, че ако не си е вкъщи, съпругата му ще е там. Влезли вътре и се обадили в полицията. Оттам директно се свързаха с мен. Аз регистрирах обаждането в пет и пет и свиках екипа. В седем вече бяхме в Дългата дупка.

— От полицията се свързаха и с мен — Сюзан взе чашата си в ръце, но чаят беше изстинал. Тя се намръщи и го остави обратно на масата. — Тогава разбрах, че нещо не е наред. Но едва на другия ден го откриха…

— Достатъчно — изръмжа Галиван. — Ако искате да научите повече, трябва да прочетете протоколите от дознанието. Всичко е написано черно на бяло. Мисля, че сега трябва да си вървите.

— Момичетата ще се върнат скоро — каза Сюзан.

Тя се пресегна да си вземе кърпичка и видях, че ръката й трепери. Вдигнах поглед и си дадох сметка, че се е разплакала.

— Изчакайте ме отвън — каза Галиван, като се приближи до нея.

Хоторн се изправи.

— Благодарим ви, че се съгласихте да ни приемете, госпожо Тейлър — каза той. — Ще разберем какво се е случило на „Кингс Крос“. Обещавам ви.

Тя го изгледа почти враждебно, сякаш в действителност обвиняваше него. И имаше право. Посещението му просто беше разровило старите рани и я беше накарало да преживее случилото се още веднъж. Аз кимнах, но не казах нищо. Излязохме от стаята.

Но не напуснахме веднага къщата. След като се увери, че никой не го гледа, Хоторн прекоси коридора и влезе в дневната. Аз го последвах. Помещението беше толкова празно, че изглеждаше почти аскетично. Освен камината и пианото имаше един телевизор, два дивана, една масичка за кафе с кактус в саксия и няколко семейни снимки от по-щастливи времена. Два френски прозореца водеха към зимната градина. Това беше всичко. Нямаше нищо друго.

— Какво точно се опитваш да намериш? — прошепнах аз.

— Не виждаш ли? — отговори Хоторн.

Изчаках го да продължи. Той не го направи.

— Не — казах аз.

Хоторн поклати глава.

— Ще ти извади очите, приятел.

Когато Хоторн видеше нещо или го обземеше някое прозрение, той умишлено го криеше от мен, сякаш всичко това беше някаква игра. Това е типично поведение за героите в криминалните романи и винаги ме е вбесявало, но прекрасно знаех, че не мога да направя нищо по въпроса. Напуснахме дневната и на пръсти излязохме обратно на улицата. Веднага щом се озовахме навън, той си запали цигара.

— Налагаше ли се да си толкова суров с нея? — казах аз.

Хоторн изглеждаше искрено учуден.

— Така ли се държах?

— Тя беше разстроена.

— Беше нервна.

Нервна? Не мислех така. Със сигурност не го бях забелязал. А и защо би била нервна? Докато прехвърлях тези мисли в ума си, си спомних едно нещо, което аз знаех, а Хоторн — може би не. Причината беше, че съм живял шестнайсет години в Крауч Енд и макар това почти със сигурност да нямаше връзка със случая, реших да му го кажа. Поне по този начин щях да имам някакъв принос към този ден.

— Нали видя снимката, която ни показа тя? — казах аз.

— Онази, която е пратил на жена си?

— По една случайност знам къде е правена — казах и замълчах тържествено. — Това е Хорнси Лейн в Хайгейт. На една минута от „Моста на самоубийците“.

— „Моста на самоубийците“?

— Така го наричат всички. Мостът „Хорнси Лейн“. Ако е искал да се самоубие, можеше да скочи от него — но наистина любопитното е, че се намира само на пет минути пеша от къщата на Давина Ричардсън.

Хоторн обмисли това.

— Любопитно е — съгласи се той. — Но ще ти кажа нещо, което ми се струва дори още по-любопитно.

— Какво?

— Гара „Кингс Крос“. Книжарницата „У. Х. Смит“. Защо си е купил онази книга?