Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (15)

15.
Ром с „Кока-Кола“

Не се видях отново с Хоторн до понеделник вечерта — когато, вместо да отида да гледам „Призраци“ в театър „Алмейда“, аз натиснах звънеца на „Ривър Корт“, за да отида с него на срещата на литературния му клуб. Поне този път ме очакваше. Обикновено, тоест предишните два пъти, се налагаше да прибягвам до хитрости, за да се добера до апартамента, в който живееше. Бяхме се уговорили да се срещнем в седем часа и идеята беше да отидем заедно до мястото, където се събираше литературният клуб.

Когато вратите на асансьора се отвориха, той стоеше в коридора и аз се опасявах, че направо ще продължим обратно надолу. Но входната му врата беше отворена и той изглеждаше доста жизнерадостен, когато ме поведе към апартамента си.

— Как си, Тони?

— Добре.

Но не бях, не и след случката в книжарница „Донтс“, и държах той да го знае.

— Изглежда, че си в кофти настроение. Влез и изпий един ром с „Кока-Кола“. Ще те разведри.

Почти никога не пия „Кока-Кола“ и не обичам особено ром, но поканата ме заинтригува по много различни причини. Последвах го вътре.

Апартаментът на Хоторн щеше да ми каже повече неща за него, ако наистина беше негова собственост, но в действителност изглеждаше по абсолютно същия начин, както и единствения път, когато бях влизал вътре. Потискащо оскъдно мебелиран; с прозорци, твърде тесни за прекрасната гледка, която се разкриваше през тях: черните води на Темза във вечерния здрач. Все така нямаше нито снимки, нито цветя, нито разхвърляни вещи… нищо, което да подсказва, че го използва за нещо друго освен сън.

Ако изключим, разбира се, моделите. По време на първото си посещение бях узнал за любовта на Хоторн към комплектите за сглобяване на модели „Еърфикс“ и макар първоначално да се беше смутил, той беше позволил на вълнението си да се прояви и така двамата бяхме провели един от малкото си разговори, които не се въртяха около престъпления. Всички свободни повърхности бяха покрити с танкове, джипове, линейки, противовъздушни оръдия, бойни кораби, самолетоносачи и така нататък, а от тавана висяха окачени на тел десетки различни самолети. Забелязах същия онзи „Чийфтейн Марк 10“, върху който беше работил последния път, когато бях идвал тук. Беше идеално сглобен, без никакви следи от размазано лепило или грешно положена боя. Сглобяването на тази колекция сигурно му беше отнело хиляди часове. Представях си как Хоторн седи, прегърбен над масата, улисан в работа до късно през нощта. Вероятно това бяха и часове, в които можеше да се откъсне напълно от външния свят.

Бях го попитал кога е започнал да се занимава със самолетни модели. „Беше ми хоби, когато бях дете.“ Колкото повече време прекарвах с Хоторн, толкова повече подозирах, че като малък бе имал някакво травмиращо преживяване, което бе станало причина да се превърне такъв, какъвто беше като зрял мъж. Нямам предвид просто хомофобията, раздразнителността, отношението му към мен. Работата като детектив, бракът му, раздялата, самотният живот в един празен апартамент, сглобяването на самолетни модели… всичко това ми се струваше породено от една и съща катастрофа, която можеше да се е случила в Йоркшир и да е довела до смяната на името му.

— Започнал си нов модел — казах аз.

Беше на масата — спасителен хеликоптер с емблемата на Кралските военновъздушни сили отстрани на корпуса.

— „Уестланд Сий Кинг“ — каза той. — „Дабъл Ю Ес–61“. Ползвали са го на Фолкландските острови, във войната в Персийския залив, Афганистан… за спасителни операции. Искаш ли нещо за пиене?

— Имаш ли вино?

— Не. Имам ром.

— Добре.

Хоторн не пиеше. Не ми го беше казвал, но и никога не го бях виждал да употребява някакъв алкохол. Дори в хотела на гарата в Рибълхед той беше пил вода. Последвах го в кухнята, в която се влизаше от дневната през един широк портал. Може да научиш много за някого от кухнята му — но не и от тази. Всичко беше луксозно, съвсем ново и изглеждаше толкова чисто, колкото е било в деня на монтажа. Абсолютно всеки път, когато почиствам у нас, ме хваща срам от кухненската печка, която посреща гостите с овъглените спомени от стотиците пъти, когато сме приготвяли храна. Печката на Хоторн беше чисто нова, със стъклени вратички и сребристи газови котлони, които надали бяха включвани някога.

И там, върху един мраморен плот, стоеше бутилката с рома, който ми беше предложил. Дали беше отишъл да я купи специално за мен? Казах си, че е по-вероятно някой да му я е подарил, като случая с Ричард Прайс и неговата бутилка вино за 2000 лири. Така или иначе, прозрачният етикет около капачката беше непокътнат. Заедно с единствената стъклена чаша, до която беше поставена, бутилката приличаше на някакъв тотем. Веднага разбрах, че това беше единственият алкохол в къщата и че е бил сложен там само заради мен.

Хоторн отиде до хладилника и отвори вратата. Небрежно, като се опитвах да не изглеждам твърде любопитен, аз обърнах глава, за да разгледам какво имаше вътре — и не се учудих, когато видях, че вътрешността беше толкова изрядна, колкото и самата кухня. У дома или имаме прекалено много храна, или нямаме никаква, и понякога се хващам как се ровя трескаво в хладилника, за да открия единствената съставка, която ми е нужна. В сравнение с моя хладилникът на Хоторн изглеждаше аскетично. Изглежда ядеше предимно готова храна. Имаше около половин дузина прозрачни пластмасови кутии, подредени една върху друга така прилежно и с толкова много празно място около тях, че изглеждаха доста неапетитно, като произведение на Деймиън Хърст. Чекмеджетата за зеленчуци бяха полупразни, въпреки че през матовото стъкло успях да видя нещо, което ми заприлича на връзка моркови. Това беше хладилник на човек, който почти не се интересуваше от храна. Той изваждаше една опаковка, слагаше я в микровълновата и може би дори не поглеждаше капака, за да види какво ще яде. Хоторн взе една кутийка „Кока-Кола“ от вратата, извади малко лед от хладилната камера и ги донесе на масата.

— Ти няма ли да ми правиш компания?

— Имам малко кафе.

До умивалника имаше една-единствена бяла керамична чаша. По-рано не я бях забелязал.

Две бучки лед, около два пръста ром, половината кутийка безалкохолно, резен лимон, който беше извадил отнякъде… той приготви питието механично, но го побутна към мен с известна гордост. Отново, както толкова често ми се случваше с Хоторн, той ми заприлича на дете, което си играе на възрастен.

Той взе кафето си и седна до масата. Аз извадих четири прегънати листа хартия от джоба си и му ги подадох.

— Ето страниците, които искаше — казах аз, като продължавах да спазвам дистанция.

— Какви страници?

— От книгата. Когато се видях с Давина Ричардсън без теб. Каза, че искаш да ги прочетеш.

— А, да. Вярно — каза той и ги остави настрана.

Дори не ги разгъна.

— Можеше поне да ми благодариш.

Той ме изгледа внимателно — озадачен, че съм толкова раздразнителен. Възможно ли беше наистина да е забравил какво ми се беше случило в „Донтс“?

— Добре — призна си той накрая. — Настъпил си Кара по опашката.

— Колко мило от твоя страна, че забеляза.

Отпих една глътка от чашата и ми се прииска да ми беше предложил чаша вино или джин с тоник.

— Предполагам, че тя е пъхнала онази книга в чантата ти. Нещо не ми се вярва, че харесваш поредицата „Обреченият свят“.

— Моля? Ами ако беше Чарлс Дикенс или Сара Уотърс? Мислиш ли, че бих се изкушил да започна да крада от книжарниците?

— Не, приятел. Нямах това предвид.

Гласът му вече звучеше извинително, но ми се стори, че все още изглеждаше доста развеселен.

— Ти май не разбираш. Онова, което се случи в книжарницата, беше ужасно! Това може да сложи край на кариерата ми. Ако стигне до вестниците, с мен е свършено.

Почти треперех от гняв и възмущение.

— Така или иначе, не беше тя. Беше нейният колега. Милс.

— Той също си пада гадняр. Пасват си чудесно. И как успя да ги ядосаш?

Нямах избор. Трябваше да му обясня какво се беше случило, как инспектор Гръншоу беше дошла в дома и ми се беше нахвърлила.

— Тя иска да разреши случая преди теб — казах аз. — Иска да й се обаждам и да докладвам за всичко, което знам.

— Това е абсурдно! — възкликна Хоторн. — Ти не знаеш нищо!

— Чакай малко…!

Осъзнах, че ръката ми е започнала да стиска чашата малко по-силно.

— Може и да не знам кой е убил Ричард Прайс — но все пак ти също не знаеш.

— Свел съм разследването до двама заподозрени — каза Хоторн, като примигна насреща ми над чашата си с кафе.

— Кои двама заподозрени?

— Точно за това говоря. Ти не знаеш. Затова няма как да й кажеш.

— Аз всъщност й се обадих.

Макар да бях ядосан, се почувствах длъжен да си го призная.

— Нямах избор. Тя спря снимките на „Войната на Фойл“. Или поне мисля, че го е направила. Разказах й за пътуването ни до Йоркшир и за убийството на Грегъри Тейлър. Също така й казах, че някой се е вмъкнал в офиса на Ейдриън Локуд.

Зачаках Хоторн да отговори, а когато не каза нищо, добавих:

— Трябваше да й кажа нещо. А и тя каза, че вече бездруго е знаела всичко това.

— Излъгала те е.

Мислех си, че Хоторн ще реагира малко по-остро, но той остана напълно невъзмутим.

— Кара Гръншоу и Дарън Милс са пълни малоумници. Срещал съм полицейски кучета с повече интелект от тях двамата. Може да им разкажеш дума по дума за всичко, което сме правили, и те пак ще продължат да обикалят в кръг и да си душат един на друг задниците.

— Трябва ли да се изразяваш толкова живописно?

— Ако така ще те оставят на мира, можеш да им се обаждаш всеки ден. Трябваше да ми кажеш за това по-рано. Сериозно, приятел. Ние сме на километри пред тях. Преди тези двамата да се сетят кой е убиецът, ти вече ще си написал книгата и тя ще гние в кашони по мазетата. Точно затова повикаха мен. В полицията знаят, че са стигнали до задънена улица. Имат нужда от помощ и нямат избор.

Последва дълго мълчание. Аз отпих още няколко глътки. Беше сложил истинска „Кока-Кола“ и беше ужасно сладко. Захар със захар.

— Наистина ли знаеш кой е убил Ричард Прайс? — попитах го аз.

Той кимна.

— Един от двама възможни.

— Е, подскажи ми поне малко! Аз съм бил навсякъде, където и ти. Виждал съм всичко, което и ти. И въпреки това нямам никаква представа кой е убиецът. Кажи ми поне една улика, която съм пропуснал — една улика, от която всичко ще ми се изясни.

— Не става така, Тони.

Виждах, че на Хоторн му се иска да си запали цигара, но не можеше да го направи — не и когато живееше сред чужди вещи и мебели.

— Казвал съм ти го и преди. Трябва да откриеш формата. Това е всичко.

Не разбирах какво имаше предвид и се намръщих.

— Мислех, че и с писането на книги е така. Не започващ ли по този начин… като първо откриеш формата?

Бях озадачен от думите на Хоторн, защото беше напълно прав. Още в самото начало на творческия процес, когато измислям една история, аз наистина мисля за нея като за нещо с конкретна геометрична форма. Например, сега ми предстоеше да започна работа по „Мориарти“ — продължението на книгата ми за Шерлок Холмс — и ми беше хрумнало, че историята се извърта по такъв начин до самия край, че прилича на лента на Мьобиус. „Домът на коприната“ беше във формата на буквата Y. Един роман съдържа между 80,000 и 90,000 думи и може да бъде разглеждан като форма за желе. Изливаш ги всичките вътре и се надяваш да се стегнат. Но никога не ми беше минавало през ума, че един детектив също може да гледа на работата си по този начин.

— Добре — казах аз. — И каква точно е формата на убийството на Ричард Прайс?

— Не само Ричард Прайс е умрял. Не забравяй за Грегъри Тейлър, който е паднал под влака, и че това може да бъде обяснено по три начина.

— Нещастен случай. Самоубийство. Предумишлено убийство.

— Точно така. И всяка една от тези възможности променя цялостната форма.

Главата ми се завъртя от думите на Хоторн. Или може би от рома.

— Винаги ли си искал да бъдеш детектив? — попитах го аз.

Въпросът го изненада.

— Да.

— От малък?

Той отново зае отбранителна позиция.

— Защо ме питаш това? Защо искаш да знаеш?

— Казах ти. Защото пиша за теб.

Не бях сигурен дали да се осмеля да му задам следващия въпрос, но моментът изглеждаше подходящ. Стрелях направо.

— Познаваше ли онзи мъж в Йоркшир?

— Кой мъж?

— Майк Карлайл. Той те нарече Били. Това ли е истинското ти име?

Хоторн не отговори. За кратко наведе глава, сякаш обмисляше какво да направи. Когато отново вдигна поглед към мен, в очите му имаше нещо, което не бях виждал до този момент, и трябваше да минат няколко секунди, докато си дадох сметка какво беше то. Беше страдание.

— Казах ти, никога не съм го виждал. Просто се беше припознал.

— Не съм сигурен, че ти вярвам.

И тогава той се затвори напълно. Такъв човек беше Хоторн. Умишлено отблъскваше всеки, който се приближи твърде много до него — може би го беше правил през целия си живот. Когато отново заговори, гласът му беше тих и безизразен.

— Нека ти кажа нещо, приятел. Ами ако размисля за тази уговорка между теб и мен? Ами ако реша, че не е било добра идея?

Не можех да повярвам на ушите си. Той ме беше въвлякъл почти насила във всичко това. Аз бях онзи, който не искаше да бъде тук.

— Идеята не беше моя — припомних му аз. — Беше твоя.

— Можем да спрем още сега. На кого му дреме за още една книга? Книги има предостатъчно.

Той вдигна ръка, за да ми посочи вратата.

— Можеш да си тръгнеш веднага.

— Малко е късно за това. Подписал съм договор за три книги… забрави ли? Ние подписахме договор за три книги.

— Ти нямаш нужда от мен. Следващата можеш да я измислиш сам.

— Повярвай ми, много ми се иска. И щеше да бъде много по-лесно. Но вече прекарах цяла седмица в работа по тази и няма да спра, докато не разгадая формата или модела, или както там го наричаш, и не разбера кой е убил Ричард Прайс.

Седяхме, вперили поглед един в друг. Сетне Хоторн си погледна часовника.

— Трябва да тръгваме. Ще ни чакат.

— Аз не съм ти враг, Хоторн — казах му аз. — Опитвам се да ти помогна.

— Аха. Е, до момента беше страшно полезен.

Той стана и тръгна. Бях изпил по-малко от половината ром с „Кока-Кола“. Другото остана в чашата.