Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (24)

Приложение
Писмо от Грегъри Тейлър

26 октомври 2013 година

Скъпа Сюзан, пиша ти от едно кафене в Хампстед Хийт. Току-що се срещнах с Ричард и си поговорихме, и вече взех решение, и още отсега искам да знаеш, че се чувствам съвсем добре. Толкова много те обичам. Обичам двете ни малки съкровища, Джун и Мейзи. Иска ми се нещата да се бяха развили по друг начин, но това не се случи и нямам намерение да седя и да се оплаквам. Поръчал съм си един чай и огромно парче пай „Бейкуел“. Не е толкова хубав, колкото твоят. Сутринта валя малко дъжд, но сега се изясни, отвън играят деца и се разхождат кучета, и светът изглежда като едно доста прилично място.

Ако четеш това, значи аз съм мъртъв. Никога не съм предполагал, че ще ми се случи да напиша подобно нещо, но това е истината и двамата с теб трябва да се изправим пред нея. Иска ми се да можех веднага да ти изпратя това писмо. Иска ми се да можех да бъда до теб, за да те утеша. Но това е невъзможно и скоро ще разбереш защо. Ще прочетеш това едва след шест месеца. Надявам се всичко да протече по план. Изпращам това писмо на сестра ми Гуендолин с инструкции да не го отваря, а да ти го препрати идния април. Дано това не ти се стори твърде страховито! Но знам, че ти ще разбереш защо се налага да постъпя по този начин.

Заради застраховката. Когато умра, ще получиш четвърт милион лири. Това са много пари. Достатъчно, за да стигнат на теб и момичетата, докато сте живи. Достатъчно, за да напуснете Рибълхед, ако така предпочиташ. Може би ще се преместите обратно в Лийдс. Заради мен заминахме да живеем в Дейлс и често си мисля, че беше егоистично от моя страна и че в крайна сметка нищо хубаво не излезе от това решение. Но парите ще ти помогнат да вземаш решенията сама. Надявам се, че ще бъдеш щастлива. Ти си единственото, за което мисля в момента. Ти и момичетата.

Но трябва да бъдеш много предпазлива с това писмо. След като го прочетеш, трябва да го унищожиш. Не го показвай на никого. Не казвай на никого… дори на Дейв. Не съм разглеждал полицата, но застрахователните компании гъмжат от измамници, които само чакат да надушат някаква причина, за да не си платят. Трябва да мислят, че съм загинал при нещастен случай. След минутка ще стигна и до там. Не ми е никак лесно. Не е никак лесно и за теб. Но така трябва да бъде.

Надявам се, че ще ми простиш. Ти винаги си била моята едничка, истинска любов.

Трябва да ти разкажа за случилото се през април 2007 година. Да, всичко започна там, в Дългата дупка. Трябва да ти кажа истината. Сю, не ми се сърди. Тогава не ти казах истината, макар да ми се искаше, но не можех да го направя. Донякъде причината е там, че откъдето и да го погледнех, вината беше моя. Аз бях отговорен за всичко. Аз планирах екскурзията. Аз бях онзи, който каза, че всичко е наред и можем да продължим. Като поглеждам назад във времето, си мисля, че участвах в онези пътувания, само защото ми се искаше да задържа нещо отдавна изгубено. Ричард, Чарли и аз. Навремето, в Оксфорд, бяхме близки приятели и преживяхме доста щури моменти — и всяка година, когато се срещахме, се опитвахме да ги преживеем отново, но всички знаехме, че колкото повече остарявахме, толкова по-трудно се получаваше, и с всяка изминала година се налагаше да се преструваме все повече и повече. Към края Ричард вече беше прочут адвокат. Чарли имаше успешна кариера в маркетинга. Но аз бях просто един служител във финансовия отдел на някаква забутана фирмичка, за която никой не беше чувал. Винаги се чувствах неловко в тяхната компания и това така и не се промени, без значение колко бира изпивахме.

Знаех си, че не трябваше да слизаме в Дългата дупка. Това е истината. Когато видях онези купесто-дъждовни облаци, веднага разбрах, че може сериозно да загазим. Атмосферата беше нестабилна. Знаех със сигурност, че предстои буря, но си казах, че е доста далече и няма да тръгне към нас. Може би защото онзи път аз бях начело на експедицията. Ричард и Чарли ми се довериха. Точно до водопада имаше стръмна, 18-метрова урва. Нагласихме въжетата и се спуснахме.

До изхода на хълма Дриър има само пет километра под земята, но знаеш каква е Дългата дупка. От началото при онази урва трябваше да изградим система за спускане и издърпване, защото се налагаше да изминем цялата дължина и да излезем чак от другия край. След това има едно 35-метрово отвесно спускане и още няколко трудни места, и всичко това, още преди да стигнем пасажа на Дрейк и кръстовище „Спагети“. Не е за хора със слаби сърца. Но когато потеглихме, всички се чувствахме добре. Постоянно се шегувахме и смеехме. Точно както в доброто старо време, нали се сещаш.

Няма да навлизам в подробности. На теб ти е омръзнало от подобни приказки, а аз нямам много време, за да напиша всичко. Но в крайна сметка аз те излъгах. Излъгах по време на дознанието. Чарли Ричардсън не се изгуби и не загина по начина, който описахме.

Случи се така, че бурята ни застигна, докато бяхме на две трети от пътя. Аз бях пръв, после Ричард, след него Чарли. Веднага разбрахме, че сме в беда. За всичките години, прекарани по пещерите, никога не ми се беше случвало нещо подобно. Първо се покачи налягането. Гласовете ни започнаха да звучат различно. Усещахме единствено едно туптене в ушите и дори в костите си. Целите стени лъщяха и отвсякъде се процеждаше и стичаше вода. Това беше само началото. Понесе се тътен, едно боботене, което сякаш извираше от земните недра и през цялото време се усилваше, докато накрая трябваше да крещим, за да се чуваме. Не забравяй, че се намирахме на 85 метра под земята, бяхме сами и сякаш целият свят се беше обърнал срещу нас. Трябваше да вземем решение и трябваше да го направим бързо.

Имахме два варианта. Можеше да се изкачим до кръстовище „Спагети“ — и така щях да направя аз, ако бях сам. Там щяхме да се намираме на по-голяма височина и с малко късмет прииждащата вода щеше да остане по-долу. Но другите двама не искаха и да чуят. Знаехме, че ако влезем там, ще се изгубим. Щеше да се наложи да седим в мрака и да чакаме спасителния екип да ни открие, а ако цялата пещерна система се наводнеше, кой знае колко време щеше да мине дотогава? Освен това нямаше как да бъдем сигурни, че дори на кръстовище „Спагети“ ще бъдем в безопасност. Ако водата се покачеше повече, там щяхме да сме в капан. Щяхме да се бъдем в безизходица. Щяхме да се удавим.

Разполагахме само с няколко минути, през които да вземем решение. Знаехме, че приливната вълна скоро ще ни застигне. Имаш ли представа с каква мощ нахлува водата в онези тунели? Вече бяхме започнали да долавяме как се приближава. Пещерата и дори самият въздух вибрираха. Дребни камъчета се отчупваха и се сипеха отгоре ни. Беше ужасяващо.

Знаеш какво решихме. Решихме да продължим напред. Мислехме си, че всичко ще бъде наред, ако успеем да минем през пасажа на Дрейк. Ако се доберем до отвесния процеп, щяхме да можем да се проврем нагоре по него и водата да остане под нас. Може би известно време щяхме да останем заклещени там, но все пак това ни се стори най-добрият вариант. И най-вече, по този начин щяхме да се озовем до най-близкия изход. Не искахме нищо друго. И тримата.

Аз минах първи. После Ричард. Не беше толкова трудно. Един триметров отвес, после един спираловиден завой. Ние двамата успяхме да се проврем и се озовахме приведени в един нисък тунел, но после си дадохме сметка, че Чарли го няма. Заклещил се е. Крещи. Чуваме гласа му. „Момчета! Момчета!“ После нещо друго. Не разбираме какво казва, защото водата е твърде близо. Често съм ти казвал, че когато си под земята, водата звучи като човешки гласове. Е, точно сега, сякаш целия свят крещи нещо около нас.

Слагам уста до ухото на Ричард и викам с всичка сила:

„Трябва да се върнем и да му помогнем!“

„Не!“

Не вярвам на ушите си.

„Не!“, изкрещява отново той. „Твърде опасно е.“

„Но той ще умре.“

„Да върви по дяволите! Остави го!“

Не мога да повярвам. Но го поглеждам и виждам, че е прежълтял и плаче като бебе. Наругавам го и пропълзявам обратно към кривината. И той е там. Чарли. Изправен. Не виждам главата му. Само стъпалата и краката му, които се подават от отвесния тунел, и аз си казвам, че сигурно примката му или нещо друго се е закачило някъде, и че няма опора. Трябва да се издърпа нагоре, за да се откачи. А аз мога да му помогна, но тогава водата руква и в светлината на челника ми изглежда черна, и всички стени се тресат, и си казвам, че ако остана още една секунда тук, ще умра, и се обръщам на другата страна и изпълзявам възможно най-бързо навън, и оставям Чарли да стои там и да се удави.

Това се случи, любов моя. Не казвам, че можехме да го спасим, но можехме да се опитаме. Може би щяхме да успеем да го измъкнем, преди водата да ни залее. Но не го направихме. Добрахме се до процепа и изчакахме там, докато водата бушуваше под нас. После тръгнахме нагоре към изхода. И двамата бяхме подгизнали и изтощени. Бяхме целите в драскотини, вероятно от падащите камъни. Извадихме късмет, че оживяхме, но не се чувствахме късметлии. Бяхме отвратени от постъпката си, и двамата. Колкото той, толкова и аз.

Няма да се преструвам, че съм постъпил по-добре от Ричард, но искам да знаеш, че когато излязохме отвън, той беше онзи, който реши какво да направим. Адвокатът си е адвокат. Постоянно слушам за репутацията му на човек, който винаги казва истината, но тогава не направи така, защото истината щеше да го съпътства до края на живота му. Само си представи как щеше да му се отрази на кариерата!!! Не „Двуострия бръснач“. „Двуличния подлец“. Той измисли, че Чарли се е изгубил в кръстовище „Спагети“. Излъгахме, че сме се върнали обратно, за да го търсим. Всъщност отидохме право при Крис, във фермата „Инг Лейн“, и го накарахме да се свърже със спасителната служба.

Това е половината от историята. Докато седя тук и пиша, ръката ми вече се е схванала. Трябва да довърша писмото и да действам. Затова ще бъда кратък.

След случилото се никога повече не говорих с Ричард. Разбира се, и двамата присъствахме на дознанието и ти ни видя заедно веднъж или два пъти. Но аз не можех да го погледна в очите. Повдигаше ми се от него. Но също така се отвращавах и от себе си. Ако двамата се бяхме върнали веднага заедно, мисля, че щяхме да успеем да измъкнем Чарли. Но се забавихме твърде много. Никога повече не влязох в пещера. Ти знаеш това. Сега знаеш защо.

После се разболях и здравната каса не можа да ми помогне, и ти ми каза да замина за Лондон и да говоря с Ричард. Замисли ли се защо толкова силно се противях? Защо всеки път отказвах толкова упорито? Двамата с теб се карахме толкова много и знам, че това те разстройваше, но аз не исках никога повече да го виждам, а и бездруго, вътрешно в себе си знаех, че вероятно нямаше да ми помогне. Още щом ме погледне, щеше да си припомни какъв страхливец и лъжец е всъщност. Но ти не приемаше отказ. Може да се каже, че ме качи насила във влака. И това е резултатът. Ето, тук съм.

Знаеш ли, за малко изобщо да не отида в лъскавата му къща в Хампстед. Едва не му позвъних, за да му кажа, че съм размислил. Щях да ти обясня, че ми е отказал да ми даде пари за лечението, и с това да се приключи. Но, Сю, аз не мога да те лъжа. През всичките години, прекарани с теб, единственото, за което съм те лъгал, беше Дългата дупка — и от това ми се повдига. Срещнах се с него, точно както ти пожела. И точно както очаквах, той просто ми отказа.

По нищо не приличаше на мъжа, когото познавах. Е, наистина, когато се запознахме, той беше още момче, само на деветнайсет. Беше много учтив. Покани ме да вляза. Предложи ми чаша чай. Но когато му казах защо съм отишъл, той отказа да ми помогне. Каза, че с оглед на случилото се не смята, че би било уместно да се замесва в моите дела. Така се изрази. Странното беше, че според мен през годините беше успял да убеди себе си, че аз съм виновен. Е, да, аз бях видял буреносните облаци. Всичко това стана ясно по време на дознанието и беше публично достояние, че аз съм дал зелена светлина. (Той дори употреби този израз… когато го чух, ми идеше да го фрасна с юмрук.) Но той някак беше успял да слее двете версии в едно и да излезе, че решението да изоставим Чарли е било колкото негово, толкова и мое. Е, бих могъл да продължа да пиша. Бих могъл да пиша до безкрай. Но общо взето, той ме изгони.

Това е трудната част, Сюзан. Тъкмо това не искам да напиша. И за това ще трябва да чакаш шест дълги месеци, преди най-сетне да научиш истината.

Ще се самоубия. Знаеш, че не ме бива за инвалид. Не обичам лекари и хапчета, и разните му там болници, както не бих искал ти и момичетата да ме гледате как лежа и се мъча. Искам да ме запомните такъв, какъвто бях — с доброто и лошото, — а не като страдащ инвалид. Измислих какво да направя и ще се погрижа по всичко да прилича на нещастен случай, така че онези мошеници застрахователите със сигурност да си платят.

Но първо ще отида при Давина Ричардсън и ще й кажа какво наистина се случи с нейния съпруг. Ричард може и да си отдъхне, когато разбере, че съм умрял, но не виждам причина да се измъкне току-така. Тя живее недалеч оттук, преди малко й се обадих на домашния телефон и в момента си е вкъщи. Не разговаряхме. Но ще го направим. Ще я накарам да ми обещае, че няма да казва на никого за посещението ми, и тя ще свърши мръсната работа вместо мен. Да разобличи Ричард и да изтрие адвокатската усмивка от лицето му.

Не искам да приключвам писмото си с Ричард.

Онзи ден, в който ми наля онази първа бира в Лийдс, аз веднага разбрах, че ти си моето момиче. Ти беше красива тогава и си красива сега. Знам, че сме имали и добри, и лоши моменти заедно, но това важи за всеки брак, и докато седя тук, аз мисля само за хубавите. Първо за двете ни момичета. Но и за онова пътуване до Скай. Как се справихме с Трите върха. За езерото Конистън Уотър. Как си изгубихме паспортите през онзи уикенд в Париж. Колко се смяхме. Любима моя, надявам се, че ще се омъжиш отново. Трябва да го направиш. Ти си страхотна.

Опитай се да ми простиш за онова, което ще сторя.

Твой любящ съпруг:

Грег

* * *

Писмото беше изпратено на Гуендолин Джеймс в Хъдърсфийлд. Тя го предаде на полицията. Цитирано е по-горе с любезното позволение на Сюзан Тейлър, вдовицата на Грегъри Тейлър.